Но нещата сега са различни.

Тук в Дъблин, с него, мога да бъда каквато поискам. Вече не съм затворена в малък град в Дълбокия Юг, принудена да бъда добро момиче. Свободна съм!

Той ме нарича негова Кралица на нощта. Показва ми чудесата на този невероятен град. Насърчава ме да открия моя собствен път и да избера какво смятам за правилно или грешно.

А сексът... Боже, сексът! Не знаех какво е секс преди! Той не е нежна музика и светлина на свещи, избор, преднамерено действие.

Той е неволен като дишането и е също толкова невъзможно да не го правиш. Тръшната на стената в тъмна уличка или легнала по гръб на студения цимент, защото не мога да понеса и секунда повече без него. На ръце и колене с пресъхнала уста и сърце в гърлото ми, чакаща момента, в който той ме докосва и отново съм жива. Наказание и пречистване, кадифен и яростен, сексът кара всичко останало да се топи, докато нищо няма значение, освен той да влезе в мен и тогава не просто бих умряла за него, бих убила за него.

Както направих тази вечер.

И когато я видя утре...

Мразех го.

О, мразех убиеца на сестра ми и преди, но сега го мразех дори още повече.

Тук, в ръката ми с побелели кокалчета беше доказателството, че лорд Господар беше използвал тъмните си сили върху Алина, беше я превърнал в нещо, което тя не беше, преди да я убие: Страница, откъсната от дневника ù, изписана с красивия ù, нежно наклонен почерк, който беше започнала да усъвършенства преди дори да се научи да чете.

Страница, толкова неприсъща за Алина, че не можеше да е по-очевидно, че той е промил мозъка ù, използвал е върху нея Гласа, който беше използвал върху мен онази нощ в пещерите под Бърен, когато настоя да му дам амулета и да отида с него, а аз не бях в състояние да устоя или да му откажа. Със силата на няколко прости думи ме беше превърнал в безмозъчен автомат. Ако не беше Баронс, щях да се затъркалям след него поробена. Но Баронс също беше опитен в друидската сила на Гласа и ме беше освободил от магията на лорд Господар.

Познавах сестра си. Тя беше щастлива в Ашфорд. Тя обожаваше да бъде тази, която беше – умна, успяваща и забавна, идолизирана от мен и от почти всички останали в града, тази, чиято усмивка беше винаги във вестника за някаква почест, тази, която правеше всичко както трябва.

„Той ме нарича негова Кралица на нощта.“

– Кралица на нощта, петунията ми! – сестра ми никога не е искала да бъде кралица на нещо, но дори да е искала, определено нямаше да е на нощта. По-скоро би било нещо празнично, като годишния ашфордски парад „Праскова и Тиква“. Щеше да носи лъскава оранжева панделка и сребърна тиара и да е на корицата на ашфордския „Джърнъл-Конститюшън“ на следващия ден.

„Винаги съм искала да бъда като Мак.“ Нито веднъж не беше казала, че иска да е като мен! „Когато хората я наричат мързелива и егоистична, на нея не ù пука.“ Хората наистина ли са казвали това за мен? Толкова ли глуха съм била тогава, или просто твърде тъпа, за да ми пука?

А това, което беше написала за секса, определено не беше моята сестра. Алина не харесваше кучешката поза. Смяташе я за унизителна. „На ръце и колене, бебче! Да бе! – казваше тя и се смееше. – Начукай си го!“

– Видя ли? Не е Алина! – казах на страницата.

Кого беше убила сестра ми в нощта, когато е написала това? Чудовище? Или лорд Господар ù беше промил мозъка да убие някой от добрите заради него? Коя е била жената, с която е щяла да се види на следващия ден?

И нея ли е планирала да убие? Хора ли е убивала, или Фае? Ако са били Фае, как ги е убивала? У мен беше Копието. Дани (куриер в Корпорация „Бързи пощи“ – фасадата на организацията на Шийте зрящи, управлявана от Великата повелителка Роуина) разполагаше с Меча. Това бяха единствените две оръжия, за които знаех, че могат да убият Фае. Дали Алина не беше открила някое друго оръжие, за което не знаех? От всички страници на дневника ù защо някой ми беше пратил точно тази?

Най-важното и тревожното от всичко: Кой ми я беше изпратил? У кого беше дневникът на сестра ми? В’лане, Баронс и Роуина бяха отрекли някога да са я срещали. Може ли самият лорд Господар да ми я е пратил, мислейки, може би, в извратената си безочливост, че това би ме накарало да го сметна за толкова привлекателен, колкото го е смятала сестра ми? Както обикновено се носех без посока в море от въпроси и ако отговорите бяха спасителни лодки, бях в непосредствена опасност да се удавя.

Вдигнах плика и го проучих. Чиста, бледокремава хартия, плътна и достатъчно изискана, за да е изработена по поръчка, но въпреки това тя не ми казваше нищо.

Адресът, спретнато напечатан с обикновен шрифт, можеше да е от всеки мастиленоструен или лазерен принтер навсякъде по света.

МакКайла Лейн, „Книги и дреболии Баронс“ – пишеше на плика.

Нямаше обратен адрес. Единствената следа, която предлагаше, беше дъблинска пощенска марка с вчерашна дата, а това изобщо не беше следа.

Сръбнах от кафето и се замислих. Станах рано сутринта, облякох се и забързах надолу от моята стая на последния етаж, за да мога да подредя новите ежедневници и месечници, но се разсеях от купчината поща, натрупана на гишето. След три сметки открих плика, съдържащ страницата от дневника на Алина. Купчината поща се олюля. Месечниците останаха неразопаковани.

Затворих очи и ги разтрих. Бях търсила дневника на сестра ми, отчаяно решена да го намеря първа, но явно бях закъсняла. Някой друг се беше добрал до него преди мен. Някой друг беше посветен в най-съкровените мисли на сестра ми и имаше на свое разположение цялото знание, което тя беше събрала от пристигането си на гъмжащата от Фае ирландска земя.

Какви други тайни съдържаше дневникът ù, освен неласкателното лично признание за мен? Беше ли писала за местонахождението на някоя от Светините или на други реликви, които ни трябваха? Някой друг знаеше ли за Шинсар Дъб и как се придвижва наоколо? И дали и двамата – аз и моят анонимен неприятел, се надявахме да я проследим по един и същи начин?

Телефонът започна да звъни. Местен номер. Пренебрегнах го. Всички, които бяха важни за мен, имаха мобилния ми номер. Бях видяла почерка на Алина, можех да чуя как изрича на глас думите от листа, докато ги четях, и това ме караше да се чувствам съсипана. Не бях в настроение да говоря за книги с някой клиент.

Телефонът най-после спря да звъни, но след пауза от три секунди започна отново.

Когато започна да звъни за трети път, вдигнах само за да го накарам да млъкне.

Беше Крисчън МакКелтър, който се чудеше какво е станало с мен онази вечер и защо не връщам обажданията му. Едва ли можех да му кажа, че съм била принудена да падна на колене в канавката от една съзнателна Книга; да гледам как моя смъртоносен работодател разнася мъртво тяло наоколо; да сервирам чай и пристрастяващи, канибалистки сандвичи на детектив по убийства, за да го превърна в мой информатор, после да го мъкна из града, принуждавайки го да види чудовища и точно сега да чета как сестра ми е обичала да прави секс със самото чудовище, отговорно за довеждането на останалите чудовища в нашия свят.

Не, бях съвсем сигурна, че всичко това само ще отчужди мъж, който се надявах да се докаже като ценен източник на информация.

Затова му предложих цветист букет от лъжи и си уредих нова среща за тази вечер.

* * *


По времето, когато тръгнах да се видя с Крисчън, Баронс още не се беше появил и бях доволна. Още не бях готова да се изправя срещу него.

Докато заключвах книжарницата, огледах Мрачната зона. Три Сенки почти допираха ръба на светлината. Останалите се плъзнаха в тъмнината. Нищо не се беше променило. Техният затвор от мрак още държеше.

Обърнах се бързо наляво и се отправих към колежа Тринити, в чиято Катедра по древни езици работеше Крисчън. Бях се запознала с него преди няколко седмици, когато Баронс ме беше пратил да взема някакъв плик от жената, която управлява катедрата. Тя не беше там, но Крисчън беше.

После се срещнахме случайно за втори път преди седмица в един пъб, където той ме зашемети като ми каза, че е познавал сестра ми и че дори знае какво представляваме. Разговорът ни беше грубо прекъснат от Баронс, който се обади, за да ме предупреди, че Ловците са в града и да ми каже да се върна в книжарницата. Бях планирала да се обадя на Крисчън на следващия ден и да разбера какво още знае, но на път към дома бях притисната от Ловци и отвлечена от Малуш и няма нужда да ви казвам, че бях доста заета да се бия за живота си. А изнемощяващата поява на Шинсар Дъб онази вечер за пореден път ни беше попречила да се срещнем. Бях нетърпелива да разбера какво знае.

Избутах къдриците си назад от челото и ги разроших с пръсти. Отново се бях издокарала тази вечер. Увих лъскав копринен шал през косата си и го завързах, като оставих ярко оцветените краища да падат нежно върху раменете ми и да се гънат меко в деколтето ми. Бях твърдо решена поне два пъти седмично да нося красиви ярки дрехи. Боях се, че ако не го правя, ще забравя коя съм и ще се превърна в това, което се чувствах – раздърпана, носеща оръжие, заядлива, злопаметна, жадна за отмъщение кучка. Момичето с дългата руса коса, перфектен грим и маникюр вече може би не съществуваше, но аз все още бях красива. Дългата ми до раменете черна коса се къдреше ласкаво около лицето ми, допълвайки зелените ми очи и чистата ми кожа. Съчетаването на червено червило с по-тъмната ми визия ме правеше да изглеждам по-възрастна и по-секси, отколкото бях свикнала.

Бях избрала дрехи, които обгръщаха извивките им и ги показваха в най-добрата им светлина. Носех кремава пола и пуловер в топложълт цвят в чест на Алина, къс, стилен, кремав дъждобран, който беше побрал осем фенерчета, два ножа и Копието, високи токчета и перли. Татко каза, че когато са ни взели от осиновителната агенция, Алина е била облечена като слънчев лъч, а аз съм била дъга.

Алина.

Отсъствието ù от живота ми беше толкова болезнено, че беше като присъствие. Скръбта все още ме събуждаше сутрин, правеше ми компания цял ден и изпълзяваше при мен в леглото нощем.

Дъблин постоянно ми напомняше за нея. Тя беше тук, на всяка улица, във всяко лице на млада студентка, която нямаше представа какво върви до нея под маската на обикновен човек. Тя се смееше в пъбовете и умираше по-късно в мрака.

Тя беше всички онези хора, които не можех да спася.

Заобиколих оживените, изпълнени с крак улици на Темпъл Бар и се запътих право към колежа. Предишната вечер бях вървяла през изпълненената с туристи зона, която се хвалеше с повече от шестотин пъба, но сега нямах настроение да ми се напомня, че има само две познати оръжия, които могат да убият Фае, и стотици, ако не и хиляди Ънсийли в града. Срещата ми с Шинсар Дъб ме отрезви. Чистата зла същност на това нещо беше послужила като мрачно напомняне, че напоследък може да съм триумфирала в безизходни ситуации и да съм излязла от тях по-силна, но в склада за мен има запазено нещо значително по-лошо.

Когато пристигнах в офиса, в който беше разположен персоналът на Катедрата по древни езици, Крисчън ме посрещна на вратата. Изглеждаше млад, страхотен и секси в избелели дънки, разръфани ботуши и пуловер. Дългата му тъмна коса беше прибрана на врата с кожена каишка. Хвърли ми зареден, оценяващ поглед и бях доволна, че се бях погрижила за външния си вид. На жените им харесва да знаят, че усилията им се отплащат.

Той хвана ръката ми и предложи да отидем някъде другаде.

– Обсъждат бюджета – уведоми ме с дълбок, дрезгав акцент, намествайки пълната си раница на мускулесто рамо.

– Не трябва ли да останеш?

– Не. Само тези на пълен работен ден трябва да изстрадат срещите. Аз съм на непълен работен ден – той ми пусна убийствена усмивка, която ме накара да се изправя. Крисчън беше от типа добре изглеждащи момчета, които те карат да продължаваш да хвърляш крадешком втори и трети погледи към тях. Имаше леко набола брада и силна челюст, широки рамене, безупречна мургава кожа и поразителни тигрови очи. Имаше дълги крайници, които придаваха естествена грация на тялото, която намекваше за зрялост отвъд годините му. – Освен това тук не е място, на което ми е удобно да говоря, а имаме много да говорим, момиче.

Надявах се това да означава, че най-после някой ще ми каже нещо полезно за сестра ми. Заведе ме в учебна зала без прозорци в почти безлюдния сутерен на сградата. Настанихме се в сгъваеми метални столове под бръмчащи флуоресцентни лампи и аз си представих, че Алина може да е седяла и да е учила на същото място един или два пъти. Не губих време да питам Крисчън как се е запознал с нея. Чудех се дали той е бил едно от момчетата, с които се е срещала, когато е пристигнала тук, преди мозъкът ù да бъде промит от лорд Господар. Аз със сигурност бих излизала с него. В друг живот. Нормален.