Публичните личности си бяха изработили редица трикове, за да преобразят официалните събития в по-приемливи за себе си. Един от най-любимите на Нийли трикове беше патент на Нейно Величество кралица Елизабет. Когато искаше помощниците й да я избавят от досаден събеседник, тя просто прехвърляше чантата си от дясното рамо на лявото.

— Искам на базар, искам на базар.

Къде беше тази чанта сега, когато й трябваше…

— Защо не си слушаш уокмена?

Луси гневно хвърли на пода пакет от чипс.

— Скучно ми е. Искам малко да се позабавлявам.

— Нямаш ли книга за четене?

— Това да не е училище! Защо трябва да чета книга?

Мат се усмихна.

— Ами да, Нел. Защо ли й трябва да го прави?

Книгите бяха най-вярната компания на Нийли като дете и тя не можеше да си представи, че някой не обича да чете. Запита се как ли родителите изобщо успяваха да забавляват децата си по време на пътуване. Макар да беше първата дама на Съединените щати на Америка — символичната майка на страната — нямаше ни най-малка представа.

— Не искаш ли да рисуваш — попита тя.

— Да рисувам?

Прозвуча така, сякаш Нийли й беше предложила да си играе с умрял плъх.

— Нямаш ли пастели? Или цветни моливи?

Луси изръмжа под сурдинка и продължи да лющи маникюра на краката си.

Мат хвърли на Нийли развеселен поглед.

— Сега сме в края на века, Нел. Пастелите и цветните моливи не са на мода. Попитай я дали иска наркотици или оръжие.

— Никак не е смешно.

— Смешно е. — Луси беше вдигнала поглед от крака си. — Първото смешно нещо, което те чувам да казваш, Джорик.

— Аха. Аз съм истинският Джим Кери.

Луси стана от кушетката.

— Трябва да спрем. Искам да пишкам.

— Има тоалетна. Иди в нея.

— Забрави. Мръсна е.

— Ами почисти я.

Луси изкриви устни в презрителна гримаса.

— Как не…

Мат отправи поглед към Нийли.

— Ти я почисти.

Нийли също го погледна.

— Как не!

Луси се изхили и Нийли се усмихна, чула хихикането.

— Сядай — заповяда Мат на Луси. — И се завържи. Кушетката си има колани. Използвай ги.

Тя сграбчи уокмена си и го отнесе в задната част на уинибагото, където се пльосна върху двойното легло, отново наложи слушалките на главата си и заудря с юмрук по стената в такт с ритъма на музиката.

— Чудесно дете — промърмори Нийли. — Сигурна съм, че добре ще се оправя в затвора.

— Ако събуди Демончето, ще я убия още преди да успее да попадне там.

Нийли му хвърли изучаващ поглед.

— Никога не съм пътувала с деца, но ми се струва, че човек би трябвало да предвиди повече спирки по пътя, за да не ги остави да скучаят. Заради красиви пейзажи, подходящи площадки за игра, зоологически градини.

— Ако видите знак, че наблизо има ферма за змии, кажете ми, за да ви оставя и трите там.

— Вие сте много опърничав човек.

— А вие сте отвратително весела за жена, която има само двайсет долара в портмонето си и току-що са й откраднали колата.

— Не са я откраднали и всъщност земните блага са само пречки по пътя към духовното ни усъвършенстване.

— Така ли?

— Луси каза, че майка й е починала. Кога се е случило?

— Преди около шест седмици. Тази жена никога не се е отличавала с разум. Карала е пияна.

— Ами бащата на децата?

— Бащи. Бащи. Бащата на Луси е бил от типа флирт за една нощ. Бащата на Демончето е бил последният приятел на Санди. Загинал е с нея.

— Ето затова Луси е толкова враждебно настроена. Опитва се да се справи с факта, че майка й е починала.

— Не мисля. Обзалагам се, че Санди е била умряла за Луси много отдавна. Смятам, че е най-вече уплашена, но не иска никой да го разбере.

— Много добре, че сте решили да се погрижите за тях, особено след като се вижда, че не обичате децата.

— Не, нямам нищо против тези момичета, но смятам, че дори торба цимент и много дълбоко езеро не биха могли да ги оправят.

Тя се усмихна. Хората винаги се бяха старали да се проявяват от най-добрата си страна в нейно присъствие. Беше чудесно да се намира в присъствието на един толкова развеселяващо опърничав човек.

— С какво се занимавате? Имам предвид, когато не ви се налага да превозвате деца, които не са ваши?

Той отпи отново от безалкохолната бира и остави кутията, откъдето беше я взел, преди да й отговори.

— Работя в един стоманолеярен завод.

— Къде?

— В Питсбърг.

Тя се отпусна назад върху облегалката си, докрай наслаждавайки се на все още новото усещане да си поговори като обикновен човек.

— Интересно ли ви е? Да работите за стоманодобивната промишленост?

— Аха. Много интересно — отвърна й той и се прозина.

— Какво точно правите?

— Разни работи.

— Невероятно е как тази промишленост се развива, независимо от конкуренцията с Япония в тази сфера. Малко странно е, че всъщност, оказва се, Индиана е водещият ни щат в областта на стоманата, а не Пенсилвания. И че Пенсилвания дори не е на второ място. — Той се беше втренчил в нея и тя си даде сметка, че твърде много се е разкрила. — Четох за това в „Нешънъл инкуайърър“ — бързо добави тя.

— В „Нешънъл инкуайърър“ ли?

— Или може би беше във „Филаделфия инкуайърър“.

— Може би.

Внезапно като че я прониза чувство на обида. Толкова години беше прекарала, внимавайки за всяка своя дума и не искаше и сега да й се налага да прави същото.

— Имам направо фотографска памет — излъга тя. — Успявам да запомня какви ли не незначителни факти.

— Колко жалко, че успяхте да забравите ключовете за колата — отбеляза Мат и отново отпи глътка бира. — Пенсилвания щат номер три ли е?

— Всъщност номер четири, след Охайо и Илинойс.

— Удивително — промърмори й и отново се прозина.

— Искате ли аз да шофирам, за да поспите?

— Някога карала ли сте нещо подобно?

Беше карала танкове и американско, и руско производство.

— Нещо подобно, да.

— Добре, може да си лета. Не мога да спя през нощта.

Мат намали и спря в съседното платно.

— Какво става? — разнесе се гласът на Луси от задната част на караваната.

— Искам да подремна. Ти ела тук, за да мъчиш Нел, а аз да мога да си легна. Можеш да я научиш на всички мръсни думи, които знаеш.

— По-тихо, вие двамата. Ще събудите Б… Мериголд.

Луси се премести отпред, щом Мат се махна от шофьорската седалка, и след малко отново бяха на път. Навъртаха миля след миля, но сега, вместо да се наслаждава на пейзажа, Нийли откри, че се пита какво ли става в Белия дом в този момент.



Късната следобедна светлина, проникваща косо през прозорците в Овалния кабинет, докосна обувките на директора на Тайните служби Франк Уолински. Избра да седне в един от столовете на Дънкан Файф39, разположен точно пред пейзаж от деветнайсети век. Славният съветник на президента беше застанал пред една от водещите към вътрешния кабинет врати, над всяка от които имаше издълбани ниши във формата на миди, а Джеймс Личфийлд се беше настанил в един стол до водещата навън врата, увенчана с фронтон. Равнопоставените по чин на Уолински директори на ФБР и ЦРУ40 седяха един до друг на една от кушетките. Техните преки началници — министърът на правосъдието и министърът на финансите, се бяха разположили съвсем в края на цялата тази седнала група, като че искаха да се дистанцират от разискванията.

Хари Лийдс, директорът на ФБР, и Клемънт Стоун, директорът на ЦРУ, вече знаеха какво съдържа докладът на Уолински. Тримата мъже поддържаха постоянен контакт през последните двадесет и осем часа, веднага след като шефката на екипа на Корнелия Кейс беше открила липсата й. Именно президентът беше свикал тази среща.

Докато Лестър Вандерворт вървеше към президентския печат, покриващ изцяло килима пред бюрото му, Уолински нервно се размърда на мястото си. Напрежението, натрупало се в залата, беше почти непоносимо. Бяха го назначили за директор на Тайните служби едва преди шест месеца в рамките на разместванията, станали след убийството на президента Кейс, а сега новият му пост беше изложен на опасност. Не искаше дори да допуска мисълта, че би могъл да остане в историята като първия директор на Тайните служби, допуснал Първата дама да изчезне.

— Да чуем — пророни президентът.

— Да, сър.

На всички в залата им беше известно, че Уолински в този момент се поти от притеснение, и всички чакаха да видят как ще се справи със ситуацията.

— Преди два часа получихме донесение от щатската полиция в Пенсилвания за залавянето на углавния престъпник Джими Бригс. По време на ареста му Бригс е шофирал синьо чеви модел „Корсика“, регистрирано на името на Дела Тимс. Чевито е било с табели с временни номера, сложени от дилър за употребявани коли в Роквил.

При споменаването на това място, намиращо се в околностите на окръг Вашингтон41, мъжете в залата, незапознати още с информацията, която току-що беше изнесъл Уолински, застанаха нащрек.

— Доколкото успяхме да разберем, лице на име Дела Тимс изобщо не съществува — продължи той.

— Но не сте съвсем сигурни.

Клемънт Стоун, директорът на ЦРУ, знаеше, че им е необходимо повече време, преди да могат да го потвърдят с абсолютна сигурност, а това беше и начин да отклони вината от себе си.

Уолински потисна раздразнението си.

— Все още проверяваме. Автосалонът е с репутация на място, където се действа бързо и по ръба на закона, а продавачът не е видял шофьорската й книжка. Разпитахме го и той описа Тимс като слаба, възрастна жена с къдрава посивяла коса и невероятно гладка кожа. — Той направи малка пауза, за да даде възможност на събралите се да си направят съответните заключения, преди да продължи. — Знаем, че госпожа Кейс е ползвала дегизировка, за да напусне Белия дом, както и че двете събития съответстват по време.

— Вие смятате, че е използвала дегизировка — почти изръмжа Личфийлд. — И все още нямате сигурен начин да докажете, че дъщеря ми не е била отвлечена.

Уолински никога не беше харесвал Джеймс Личфийлд, но сега изпита симпатия към него. Всички във Вашингтон знаеха колко близки бяха Личфийлд и дъщеря му.

— Всички доказателства насочват към извода, че тя е напуснала Белия дом по своя воля.

Президентът изгледа укорно Уолински.

— Вие смятате, че тя може да се е дегизирала като възрастна жена, да се е измъкнала от Белия дом, да се е придвижила по някакъв начин до Мериленд и да си е купила кола. За подобни твърдения би трябвало да разполагате с повече доказателства.

— Разполагам, сър. Щатската полиция на Пенсилвания е открила в жабката на чевито плик с петнайсет хиляди долара. — Уолински поднесе с известен страх следващата част от доклада си. — Намерена е била и торба с женски дрехи и тоалетни принадлежности. В единия сак е имало и сива перука.

— Господи! — възкликна Личфийлд и се изправи на крака. На лицето му се беше изписала мъка.

— Може да се окаже, че между двете събития може и да няма никаква връзка — продължи изведнъж припряно Уолински, — затова сме решили още сега да прегледаме всички записи, направени от охраната на Белия дом, и да проучим всички възрастни жени сред туристите, посетили го същия ден. След час вече ще имаме ясен резултат.

По челото на президента изби пот, а лицето на Личфийлд съвсем се лиши от цвят. Уолински много добре разбираше какво се върти в умовете им и затова отново заговори припряно:

— Нямало е следи от насилие. Джими Бригс е казал, че е видял ключовете на колата да висят на контакта, като влязъл в колата, и също така, че не е видял кой е собственикът. Колата в момента е на път към лабораторията.