Нийли се усмихна, след което се съсредоточи върху своята поръчка. Даде си сметка, че е ужасно гладна.

— Искам пържено пиле, картофено пюре и зелен боб. Сос от синьо сирене за салатата.

— Сандвич с бекон — каза Луси. — Без маруля. Без домати. Без майонеза. Само бял хляб. И червен сос „Джело“.

— Имаме само лимонов.

— Гадост!

Бебето удари по масичката и нададе призивен вой.

— А за малкото ангелче?

Мат тихо изръмжа.

Нийли не знаеше какво друго можеше да яде едно бебе, освен каши и храна от бурканчета и отново се принуди да помоли с поглед Луси за помощ.

— Може да й намачкате с вилица малко зелен боб и малко пилешко месо. Не слагайте масло в боба — каза тя на сервитьорката. — И й донесете малко крекери, за да има какво да гризе, докато донесете храната, после и малко ябълков сок.

— Ами бъркани яйца и нещо подобно, което лесно се поглъща? — обади се Нийли в опит да помогне.

— Бебетата не бива да ядат белтък, докато не навършат една година. Ама ти съвсем нищо ли не знаеш?

Сервитьорката я изгледа — но всяка вероятност я смяташе за най-лошата майка на света — после се отдалечи.

— Бу-бу-бу! — извика бебето с все сила. — Га!

Мат погледна с копнеж към барплота с подредените край него столове.

— Дори не си помисляйте за това — проследи погледа му Нийли.

— Тя говори много високо — изсумтя Мат. — Защо трябва така да вика?

— Може би просто ви имитира.

Мат не говореше толкова високо, но тембърът му беше впечатляващ, като самия него.

Луси се усмихна лукаво и подаде на бебето лъжица, с която то веднага започна да потропва по столчето. Млада двойка в съседното сепаре погледна към тях и двамата се намръщиха заради шума. Нийли внимателно взе лъжицата от детето.

Голяма грешка.

Мериголд нададе писък.

Мат шумно въздъхна.

Луси изглеждаше доволна от стореното.

Нийли бързо върна лъжицата на бебето.

— Га!

— Не се карай, Бът — каза Луси, — че Джорик се разстройва.

— Може ли да побързате с тази бира? — извика Мат на сервитьорката.

Не след дълго храната беше донесена. Нийли напълно се съсредоточи върху нея — нямаше да позволи на децата да й развалят удоволствието от посещението при баба Пег. Беше се хранила в най-известните ресторанти в света, но нито един от тях не притежаваше такава атмосфера като този. Едва когато донесоха сметката, тя си спомни, че има проблем.

— Мат, ще ви бъда благодарна, ако ми услужите с малко пари. Само за известно време. Искам сама да си плащам храната, имам нужда от малко дрехи, още някои неща. Ще са ми достатъчни петстотин долара.

Той я погледна.

— Искате да ви услужа с петстотин долара?

— Ще ви ги върна. Обещавам.

— Аха, сигурно.

Някой би ли могъл да се съмнява в думите на Корнелия Кейс! Освен когато не беше Корнелия Кейс. А бременна скитница на име Нел Кели — ето основната причина за съмненията му.

— Наистина ще го направя. Имам пари. Но в момента не мога да разполагам с тях.

— Аха.

Това вече се превръщаше в истински проблем. Не беше взела кредитни карти със себе си, тъй като нямаше как да ги използва, без да разкрие местонахождението си. А сега се нуждаеше от пари.

— Мога да ви заема петдесет — предложи Луси.

Нийли остана изненадана от щедростта на Луси.

— Наистина ли? Благодаря.

— Няма проблеми. — Твърде късно Нийли забеляза пресметливия поглед на тийнейджърката. — Само трябва да правиш, каквото ти казвам.

Много беше за петдесет долара.

— Аз ще ви заема петдесет долара — обади се Мат свидливо.

Луси се подсмихна.

— По-добре вземете от мен. Аз няма да ви карам да си сваляте дрехите.

— Някой не ти ли е казал, че си досадна? — изръмжа Мат.

— Видях начина, по който я гледаше днес, когато тя не можеше да те види — изрепчи му се Луси.

— Гледах я, защото ми прилича на Корнелия Кейс.

— Не прилича.

Сякаш нещо подтикна Нийли и тя каза:

— Много хора мислят, че приличам на нея.

— Иска ти се — ухили се Луси.

— Не искам да прекъсвам забавлението, но трябва да хващаме пътя — каза Мат и се изправи.

— Бът току-що яде — припомни му Луси.

— Ще си пробваме късмета — отвърна той.

Лесно му беше да го каже, помисли си Нийли след половин час, докато се опитваше да почисти храната, която беше повърнало бебето при поредния си пристъп на морска болест. За пръв път след бягството тя със съжаление си спомни за експедитивните служители на Белия дом, които поемаха грижата за всяка домашна неприятност.

Докато измият бебето, почистят столчето му и открият магазин за стоки с намалени цени, където Нийли да си купи дрехи в замяна на тези, които й бяха откраднали, вече се беше стъмнило, Мериголд отново се беше разпискала и Нийли усети, че също като бебето я беше обхванала нервност.

— Трябва да отидем на лекар! Нещо става с бебето.

Луси се отказа да разсейва сестра си с моржчето от пакетчето „Бийни бейби“.

— На Бът не й трябва доктор; тя се плаши от доктори. Гладна е, уморена е, иска да стане от столчето, иска си шишето. Друго няма.

Мериголд протегна ръчички към сестра си и заподсмърча от притеснение.

Нийли седна на празното пасажерско място.

— Мисля, че трябва да спрем и да се установим на къмпинга, който рекламираха билбордовете.

— Няма да спираме — изсумтя Мат. — Ще караме и през нощта. Можем да спим на смени.

Макар да звучеше като човек, решен да не отстъпва, Нийли подозираше, че той беше уверен в неизпълнимостта на намеренията си, но това не я спря да му се противопостави:

— Няма да можем да спим, ако бебето плаче — приведе тя разумен довод. — Ако сега спрем, ще можем добре да си починем и много рано сутринта отново да потеглим.

Той въздъхна така страдалчески, както Луси би го сторила.

— Досега да бяхме минали половината Охайо. А не току-що да сме пресекли границата със Западна Вирджиния.

— Да, но прекарахме чудесно.

Ъгълчето на грубо изсечените му устни се изкриви в усмивка.

— Е, добре, спираме. Обаче тръгваме на зазоряване.

Къмпингът от веригата „Хулихан кемпграундс“ представляваше малък парк за краткотрайно пребиваване на къщи на колела — не повече от дузина каравани бяха паркирани под дърветата. Мат се придвижи на задна скорост към мястото, което им беше посочено, изключи от скорост, после отиде да извади още една кутия безалкохолна бира от хладилника. След секунди остави Нийли сама да се погрижи за децата. Макар и да знаеше, че именно с тази цел я беше поканил да пътува с тях, тя се възмути от припряното му излизане.

Луси й подаде нервничещото бебе. Нийли очакваше и тя да излезе навън, но я видя как отиде до мивката, за да приготви шишето за детето. След като го направи, отново взе бебето на ръце.

— Аз ще й го дам. Теб не те харесва. Ще я накараш да повърне всичко.

И след това ще умре… Грозната и нелогична догадка прогори съзнанието на Нийли.

— Аз ще… ще изляза да се поразходя малко.

Луси вече хранеше бебето и не й отговори.

Нощният въздух й подейства като кадифена милувка още щом излезе навън. Огледа се наоколо и забеляза, че паркът всъщност е разположен на малко сечище точно в подножието на поредица малки хълмчета, едва провиждащи се на лунна светлина. Чу приглушен звук от радио в съседство, усети миризма на изгорели дървени въглища. Мъждукащи лампи, окачени тук-таме по голите върлини, хвърляха слаба светлина върху насипаната с пясък пътека. Запъти се натам, но изведнъж спря. Нещо не беше наред и това я накара да се почувства смутена и объркана.

После осъзна на какво се дължеше това чувство. Не чуваше леки стъпки след себе си, нито тихи гласове, нашепващи в устройствата за двупосочна връзка временното й местонахождение. За пръв път от години тя беше абсолютно сама. Заля я усещането за пълно задоволство.

Едва беше изминала стотина метра и един познат глас сложи край на уединението й.

— Вече бягате от мястото, където чудесно си прекарвахте?

Извърна се и видя тъмната фигура до масата за пикник сред дърветата. Беше седнал обратно на пейката, опрял гръб на масата, изпружил дългите си крака и с кутия бира в ръка.

Макар да беше осъзнала, че се чувства привлечена от него, беше си дала сметка и за това, че не знае нищо за него, освен че не харесва деца и че работи в стоманодобивно предприятие. Имаше толкова въпроси да му задава, но досега нямаше как да го направи в присъствието на Луси.

— Би ли могло да ми се случи да ме арестуват, защото съм с вас?

Той се изправи и тръгна редом с нея.

Заради височината и мускулестото си тяло би могъл спокойно да се кандидатира за Тайните служби, но тя не се чувстваше сигурна с него така, както беше свикнала с агентите. Напротив, имаше чувството, че е под постоянна заплаха.

— Кое ви накара да ми зададете такъв въпрос?

— Настоявате да се придвижваме бързо от едно място до друго, а избягвате магистралите с пунктове за събиране на такси.

— Не обичам пунктовете за събиране на такси.

— Обичате ги. Вие сте тип човек, който обича точно магистралите. Признайте, Мат, какво точно ви свързва с тези деца?

— Не ги отвличам, ако това е повод за притеснението ви.

Беше напълно сигурна, че казва истината. Луси постоянно се оплакваше от дупките по пътя и недобре охладената кока-кола — едва ли би се държала по този начин, ако беше отвлечена.

— Какво тогава сте решили да правите с тях?

Той отпи глътка, загледа се в далечината и вдигна рамене.

— Преди много години бях женен за майка им. Санди ме е записала като баща и на двете в удостоверенията им за раждане, а никоя от тях не е мое дете.

— Значи вие сте бащата на тези момичета.

— Казах ви — само по документ. Дори не знаех за Бът допреди няколко дни.

— Престанете да я наричате така.

— Всички, които пищят като нея, заслужават такова идиотско име.

— Може и да пищи, но изглежда като ангелче.

Думите й изобщо не го впечатлиха.

Някъде изкряска сова.

— Пак не разбирам. Не ги искате, но сте с тях. Не е трудно да докажете, че не сте техен баща.

— Вие опитайте да накарате Луси да си направи кръвен тест. — Продължаваше да върви с ръка, пъхната в джоба. — Права сте обаче. Веднага щом пристигнем при баба й, ще се заема с тестовете.

— Все още не сте ми обяснили защо избягвахте пунктовете за събиране на такси.

— Майката на Санди няма да се върне от чужбина до края на тази седмица, а от Детската служба щяха да ги приберат веднага. За бебето може и да е добро решение, но я си представете Луси в някое приемно семейство, дори и за кратко. Щяха да я въдворят в лагер за малолетни още преди да сме стигнали до Айова.

— Разбирам, че се държи отвратително, но въпреки това ми харесва. Сигурна съм, че би оцеляла във всяка ситуация.

— Може би, но… не знам… стори ми се по-безопасно да ги заведа при баба им.

След като й разказа за Джоан Пресман, за писмото, което им беше изпратила, за бюрокрацията, която щеше да стане част от новия им живот, Нийли си даде сметка, че у Мат има нещо повече зад тази външност на безцеремонен и арогантен мачо.

— Затова решихте да заобиколите закона и местните власти.

— Не от симпатия към тези две малки досадници — рече сухо той. — Въпреки това, което ми стори Санди, с нея изживяхме и хубави моменти и си помислих, че съм й задължен. Не мисля обаче, че местните власти много ще ми се зарадват, задето съм решил да изведа децата от щата, докато нещата около тях не се изяснят.