Сюзън Филипс - Първата дама

— Значи всъщност сте отвлекли момичетата.

— Нека кажем, че не съм имал търпението да изчакам някой от компетентните органи да реши какво да прави с тях. Поначало исках да пътуваме със самолет, но Луси твърдо не се съгласи.

— Оказва се, че под грубия ви външен вид се крие добро сърце.

— Щом така го приемате.

Трябваше да признае, че той не изглеждаше твърде добросърдечен. Повече приличаше на човек, изпаднал в сериозно затруднение, което в никакъв случай не го караше да се чувства удобно. След като обаче желанието му да избягва магистралите съвпадаше с нейното желание да пътува през малки градчета, за да ги разглежда, тя нямаше намерение да му противоречи по този въпрос.

Погледът му пробяга по лицето й, задържайки се за момент върху устните й, след това придвижвайки се към очите.

— Сега е ваш ред да отговаряте на въпросите ми.

Като че не й достигна дъх.

— Аз ли? Аз съм като отворена книга.

Господ изглежда беше решил да си почине, защото в този момент не я порази гръм.

— Защо тогава се мъчите да говорите с южняшки акцент?

— Как така решихте, че се мъча?

— Защото поне в половината от случаите забравяте да го правите.

— О… Може би защото живях в Калифорния.

— Нел, стига вече! По всичко личи, че сте отлично образована, а в онзи проклет ресторант не видях никой друг така добре да обработва пилешки кълки с вилица и нож.

— Не обичам да си цапам пръстите.

— Запазете си обясненията за някой по-голям глупак от мен.

Бързо й хрумна нещо:

— Всяка жена може да се окаже забъркана в неподходяща връзка.

— Колко неподходяща?

— Толкова, че не искам да си спомням за нея.

— Имате ли усещането, че може да ви е проследил?

— Сега не — изрече тя предпазливо. — Но това не означава, че не го е направил.

— Нямате ли приятели, които да ви помогнат? Роднини?

— Точно сега не.

— Нямате ли работа?

— Наложи се да напусна.

— Ходихте ли в полицията?

Тя с всяка изминала минута затъваше по-надълбоко в лъжата.

— Заповедта да не преследваш някого невинаги има необходимия ефект.

— Как му е името? На бащата на бебето ви?

— Защо искате да го знаете?

— Искам да съм подготвен, ако някой е решил да ни проследи.

Едно име изскочи на повърхността — може би защото неотдавна беше гледала „Титаник“ на видео:

— Лео. — Тя преглътна. — Лео… Джак.

— Странно име.

— Сигурно е псевдоним. Лео беше от този тип хора.

— Ако е толкова неприятен, защо сте се забъркала с него?

— Имам проблеми с равноправието в една връзка.

Той се извърна и задържа поглед върху нея.

Беше решила, че това е подходящо обяснение, но след като то явно не го удовлетвори, тя продължи да го доукрасява:

— Той е много приятен на вид. Със светлокестенява коса, големи очи, хубаво тяло. Не плува много добре. Малко по-млад от мен, но… — За бога, какво правеше? — Много късно разбрах, че е психопат — довърши тя припряно.

— Какво мисли за бебето?

Опита се да си представи реакцията на Леонардо ди Каприо, ако му кажеше, че е бременна от него. Помисли си, че няма да е много очарован.

— Той не знае за него.

— Значи от известно време сте престанали да се виждате.

Този път тя не беше забравила, че е с бременна подплънка на корема.

— Не, не е така. Само когато му взех колата, не беше при мен. Но… не искам повече да говоря за това. Болно ми е.

Той я изгледа изпитателно, което я накара да се запита колко ли от информацията, която му беше дала за себе си, приема за чиста монета. Беше човек с много пъргав ум.

— Трудно ми е да си представя, че сте се забъркала с психопат.

— Това е, защото не ме познавате.

— Знам достатъчно за вас. Дори си позволих да си мисля, че сте със синя кръв. И от епископалната църква, предполагам.

— Презвитерианската.

— Все тая. Ясно си личи, че сте интелигентна, добре образована, макар да не притежавате от онова, което се нарича улично възпитание.

Това я подразни.

— На толкова много хора им крадат колите. А майка ми и баща ми със сигурност много ще се радват, като чуят, че ме смятате за човек със синя кръв.

— Някой да ви е казал, че крайчецът на устните ви кривва нагоре, когато започнете да лъжете?

Тя машинално стисна устни, за да ги подравни.

— Вие сте изключително любезен и чувствителен човек.

Той се разсмя.

— Добре. Оттеглям се. Но запомнете, вие пътувате с нас, за да се грижите момичетата да не ми досаждат, а днес нищо такова не се получи.

Не само той можеше да шантажира.

— По-добре се дръжте добре с мен или ще ви оставя да се оправяте сам с тях. Само вие, Луси и бебето Бът. Не е ли сладка, когато казва та-та? — изрече тя и с усмивка, която много се надяваше, че може да се нарече дръзка, продължи по пътя и се отдалечи от него.

Дръзка. Това така не подхождаше на Корнелия. Хареса й.

Той също се усмихна, докато тя се отдалечаваше. Тази дама имаше подход, трябваше да й се признае. Както я гледаше отзад, изобщо не можеше да се познае, че е бременна. Самият той не желаеше тя да е бременна, даде си сметка. Искаше му се да я види по секси бельо.

Не успяваше често да шокира сам себе си, но този път определено успя. Усмивката му повехна. Бременните жени фокусираха в себе си всичко онова, което той не би искал от живота, и въпреки това мислено беше разсъблякъл една от тях. Тази мисъл го накара да потрепери.

Взаимоотношенията му с женския пол винаги бяха комплицирани. Фактът, че беше израснал в обкръжението на твърде много жени, го беше накарал да постави мъжествеността си буквално на пиедестал. Обичаше миришещите на пот съблекални, по-твърдите взаимоотношения и водените без задръжки политически дебати. Радваше се на дрезгавите гласове и схватките почти до кръв на хокейните мачове. Обичаше шампоан, в който имаше само шампоан и нищо друго — нито цветя, нито зеленчуци или плодови салати. Харесваше му да има баня само за себе си. Без розови шноли над мивката, без сутиени, метнати върху дръжката на душа. Само шкафче под мивката и крем за бръснене вместо купища кутии с минитампони, с макситампони, тампони от всякакви размери и марки, препарати за добри дни, тежки дни, лоши дни, дни, в които ви се струва, че сте твърде дебели. Той беше мъж! Искаше да бъде обграден само от истински мъжки неща. За съжаление най-мъжкото нещо беше да правиш секс със страхотна мадама.

Тази дилема той разрешаваше по единствения възможен начин — като излагаше проблема директно. Още в самото начало караше жените да разберат, че е приключил с битието си на мъж със семейство и няма никакво намерение да започва отново. После им излагаше и правилата — много и качествен секс, взаимно уважение, голяма лична свобода и всичко това без трайно обвързване.

Въпреки това винаги се намираха жени, обладани от саморазрушителни чувства към мъж, който им поставяше такива жестоки условия. Някои дори бяха решили, че ще успеят да го отведат до олтара, макар той изобщо да не можеше да си представи защо биха искали да се обвържат с човек, който изпитваше такова дълбоко отвращение към семейния живот. Той би бил лош съпруг и още по-лош баща.

Все още потреперваше, като си припомнеше всички онези пръчици от близалки, с които беше замерял сестрите си, когато нямаше как другояче да ги усмири. Цяло чудо беше, че не ги беше наранил.

Пусна празната кутия от бира в близката кофа за боклук и напъха и двете си ръце в джобовете. Поне едно беше хубавото на това пътуване — нямаше време за размишления защо и как беше провалил кариерата си, която с такъв труд беше изградил.

Малко след като беше постъпил в колежа, беше починала майка му. След като цялата отговорност за финансовата издръжка на семейството премина върху него, беше работил по-яко от всякога, за да гради кариера, и трудът му беше възнаграден — от малък градски вестник се премести на работа в бюрото по разпространение на печата в Чикаго и после в „Чикаго стандарт“. Беше имал всичко, което някога беше искал — първокласна работа в голям град, пари в банка, добри приятели и достатъчно свободно време, за да играе хокей на лед. И ако някога си даваше сметка, че човек, постигнал всичките си цели, би трябвало да се усеща много по-щастлив… е, нищо в този живот не беше идеално.

След което беше започнал да го ухажва Сид Гилис. Смяташе да прави информационно предаване по телевизиите, наречено „Байлайн“, и искаше Мат да му стане главен продуцент. Макар Мат да нямаше опит в телевизията, журналистическите му способности и репутация бяха неоспорими, затова Сид имаше нужда от него, за да даде гръб на шоуто му. В допълнение към предложената му астрономическа сума Сид беше обещал на Мат, че предметът на работата му ще бъде само от най-високо качество.

Макар веднага да беше отхвърлил предложението му, Мат не беше спрял да мисли за него. Може би точно това му трябваше сега, мислеше си той. Възможност да развие талантите си в нова насока. Най-накрая беше приел работата и се беше преместил в Лос Анджелис. Отначало Сид беше удържал на обещанието си и Мат успя да произведе на бял свят страхотни и много качествени предавания. Но рейтингът на „Байлайн“ не растеше толкова бързо и не след дълго Мат се озова в ситуация, когато трябваше да прави репортажи за съпрузи мошеници, съпруги лесбийки и редки домашни любимци. Това обаче не го накара да напусне, макар да остана, воден от чисто упорство и нежелание да признае, че е направил грешка. След поредица от все по-сълзливи сюжети и след като приятелите му от малкия градски вестник бяха започнали да се крият, когато ги търсеше по телефона, той най-сетне разбра, че повече не бива да продължава. Беше подал оставка, обявил бе за продажба луксозното си обиталище и бе напуснал града.

Сега искаше да попадне на поне няколко големи истории, за да поправи грешката си и да възвърне гордостта си, преди да се върне в Чикаго. Вече се беше натъкнал на две-три неща — групичка деца от улицата в Албъкърк, които щяха да накарат читателите да се съдерат от плач, и една банка със седалище в малък град, която правеше състояние, като обявяваше за просрочени ипотеки на ферми. Нито един от тези сюжети обаче не беше достатъчен като находка. Искаше му се нещо по-голямо.

Да успее да открие тази своя голяма история — това беше единственото, за което беше в състояние да мисли допреди два дни. Сега обаче беше изцяло завладян от грижи за две деца, които не бяха негови, и от мисли за една бременна жена със стройни крака, странно чувство за хумор и особен чар, същината на който той така и не успяваше да проумее. Макар че не обичаше да се налива с алкохол, сега си помисли, че заслужава поне малко утеха с онази половинлитрова бутилка „Джим Бийм“, която беше зърнал в един от шкафовете под тавана на Мабел.