— Га-ти!

Нийли се извърна и се приготви да поеме към изхода.

— Как прави прасенцето… а? Грух… грух… грух!

В този момент към нея се приближи Луси, с кутия „Блек енд Декър“ в ръка и с намръщено изражение на лицето.

— Какво да правя сега с тази идиотска дрелка, а? Нел прилича много повече на Корнелия Кейс, отколкото оня стар козел на Дядо Коледа. Ти защо гласува за него?

Нийли сепната се спря и се извърна към тях.

— Ти си гласувал за него?

Той сви рамене.

— Трябва да признаеш, че той наистина изглежда като Дядо Коледа. И брадата му е истинска.

Нийли го загледа втренчено.

— Не мога да повярвам. Преди два дни човек не можеше да те спре да говориш колко много съм приличала на… знаеш на кого, а сега дори не си гласувал за мен?

— Гласувах по съвест.

Тя се учуди, че все още имаше сили да се разсмее.



За голямо облекчение на Мат, когато стигнаха гаража, разбраха, че Мабел е готова за път.

— Ами моя пикник? — направи опит за протест Нийли, когато се насочиха към магистралата.

— Обещай й, че ще си направим пикник, Джорик, иначе ще ни го натяква през цялото време.

— Така те искам, госпожице Искам на базар — сопна се Нийли.

— Момичета, момичета… — беше реакцията на Мат, сподирена от дълбока въздишка.

— Не мога да повярвам, че спечели само дрелка — отново насочи вниманието към случилото се Луси. — Трябваше да си сложиш друга фланелка, както ти казах, за да не изглеждаш толкова дебела.

— Не изглеждам дебела.

— И аз така смятам, Луси — обади се Мат. — Тя изобщо не изглежда дебела.

— И защо ти трябваше да им говориш на испански? — Луси пусна кутията с дрелката на масата. — Къде можем да продадем това нещо и да му вземем парите?

— В заложна къща — предположи Нийли.

— Точно така. Хайде да отидем в някоя заложна къща. Може оттам да си купим телевизор — на старо.

— Няма да ходим в никаква заложна къща! — скръцна със зъби Мат.

— Прекаленото гледане на телевизия може да нанесе непоправима вреда — беше коментарът на Нийли.

— Телевизорът не е за мен. А за Бътън. Не се ли сещате защо?

— Не. Защо на Бътън ще й трябва телевизор?

— За да гледа сериала „Телетъбис“, като всички останали деца на нейната възраст. На вас не ви пука, нали, че не ходи на детска градина?

— Спри се — изръмжа Мат. — Не искам повече да чувам и дума за заложни къщи или теле-незнамкаквиси или за нещо друго. Ясен ли съм?

— Напълно. — Никой и не гъкна.

Мат предпочете да прекоси Западна Вирджиния в посока към Охайо не по междущатската магистрала, а движейки се по „Път №50“ — шосе, което също така свързваше двата щата. Така Нийли разбра, че мисълта дали полицията не издирва двете момичета, продължаваше да го притеснява.

С наближаването на обедния час на небето започнаха да се трупат все повече облаци, а после и заваля, принуждавайки Нийли да се откаже от плановете си за пикник. Вместо това ядоха хамбургери в движение, пътувайки сред подгизналите живописни хълмове на Югоизточен Охайо — родина на осем президенти, макар един от тях, Уорън Хардинг55, да беше натворил такива безмозъчни неща, че й беше чудно как някой щат изобщо би си признал, че му е роден.

Бътън през цялото това време беше сравнително спокойна, вперила очи в любимия си Мат, но Луси непрестанно подновяваше исканията си да спрат при всеки покрит базар, по-голям магазин или място за почивка, явили се на хоризонта. Мат нито веднъж не й обърна внимание, което я накара да бъде още по-настоятелна. Нийли започваше да подозира, че на Луси изобщо не й се искаше да стигнат до Айова и това я разтревожи.

Тя принуди Мат да спре пред един търговски център и купи оттам няколко игри, както и няколко книги и списания, с които се надяваше да поразсее тийнейджърката.

— Хобит56? — Луси хвърли книгата само секунда след като Нийли й я подаде. — Това е детска книжка.

— Съжалявам, скъпа — отвърна й Нийли с подчертано фалшива симпатия, — обаче „Одисея“-та беше изчерпана.

След като Луси изобщо нямаше представа за какво й говори Нийли, единственото, което можеше да направи, беше да я изгледа кръвнишки. Но само минута по-късно отиде отзад и се пльосна върху двойното легло с презряната книга в ръка — през целия следобед Нийли не чу и дума от нея. След като Бътън кротко си спеше на детското столче, а Луси четеше отзад, Нийли можеше вече спокойно да се отпусне и да се наслади на пейзажа.

— Съжалявам наистина, че пикникът ти не се състоя — обади се по някое време Мат.

— Изобщо не съжаляваш. — Тя се усмихна. — Времето върви към оправяне, така че може да си организираме пикник за вечеря.

— Направо изгарям от нетърпение.

— Към всичко подхождаш с цинизъм. Защо?

— Цинизмът си върви с работата ми.

— Не знаех, че цинизмът е едно от предимствата да си работник в стоманодобивната индустрия.

Очите му за миг проблеснаха диво, когато каза:

— Понякога предимство, понякога недостатък. — После на устните му се появи усмивка. — Снощи ми хареса.

Тя изведнъж се почувства неловко като че беше тийнейджърка.

— А на мен не. Ти направо не беше на себе си заради тази възглавница.

— Признай си, че ти е по-добре без нея.

— И си позволи да правиш какви ли не заключения за брака ми. Не само това, ти си…

— Страхотен целувач?

Тя се принуди да се усмихне и каза:

— Да, предполагам, така е.

Той въздъхна:

— Е, а аз предполагам, ме просто вкусовете ни не съвпадат.

— Точно така.

— Аз харесвам големите, агресивните, мъжкия тип целувки… които карат да ти настръхне кожата от главата до петите. А ти обичаш невинните, момичешкия тип целувки… от които не би се накривила и една панделка.

— Момичешки целувки ли?

— Да, онези целувки, които малките момиченца с панделки на главата пазят за своите чичовци, пушещи лули.

— Едва ли бих целунала своя чичо по начина, по който целунах теб снощи!

— Целувки с лъжлив морал.

— Лъжлив морал! — Усети отвращение. — Подобно поведение ми е напълно чуждо.

— Тогава защо си купи бяло бельо?

— Само за да те подразня. Ако не беше с мен, щях да си купя нещо много по-екзотично.

— Като какво например?

— Като нещо, което не ти влиза в работата.

— Не, сериозно. Това е много важно за мен. Бельото издава характера на жената.

— Гениален извод.

— По тази причина фактът, че носиш бяло бельо, ме притесни.

— А мен ме притеснява, че не мога да разбера защо това притеснява теб.

— Не е ли очевидно? Това е любимият цвят бельо на серийните убийци.

— Аха. — Тя кимна разбиращо. — Знаеш го от личен опит ли?

— Четох го някъде. Жените, които носят такъв тип бельо, са същите, които слагат табели на прозорците си с надпис продава се или дава се под наем. Следващото нещо, които узнаваш за тях, е, че съседите им започват да се оплакват заради лошата миризма, разнасяща се откъм задния двор.

— Все някак и тези момичета трябва да преживяват, нали?

Той се разсмя.

Да се шегува на тема бельо не беше в стихията й и много й се искаше да смени темата, но шляещата се по пътищата на Америка Нел Кели със сигурност нямаше да отстъпи.

— Не мисля, че това има нещо общо със серийните убийци. Смятам, че ти си превърнал черното бельо във фетиш.

— Червеното също ми харесва. Макар че на теб всякакъв цвят ще ти отива.

— Така ли смяташ?

— Ами да. — Той й се усмихна и нарочно бавно плъзна сивоок поглед от главата до петите й, като че обливайки тялото й с разтопен метал. — Как предлагаш да разрешим проблема с целуването?

Корнелия Кейс изобщо не би се занимавала с подобен проблем, но Нел не беше толкова гнуслива и с готовност поддържаше диалога.

— Като се откажем и приемем, че на някои неща просто не им е писано да станат.

— О… аз имам друга идея… да поработим над целувките.

Кожата й настръхна.

— И как предлагаш да стане това?

— Ще изчакаме малките досадници да заспят и започваме работа.

— Аха. Предполагам, че си помислил как ще го осъществим и на практика.

— Виж, в хотела снощи беше триста пъти по-удобно, отколкото в тази теснотия. Смятам за тази нощ също да се настаним в хотел.

Корнелия избра точно този момент, за да надигне глава:

— А аз смятам, че много бързаш. Срещнахме се едва преди два дни.

— И ще се разделим след два-три дни. Така става още по-важно изобщо да не си губим времето.

— А да подходим по единствения правилен начин, така ли?

— Точно така. Не си ли си фантазирала някога за секс с непознат?

Силен и красив непознат, който ще я вземе на ръце, без изобщо да се интересува коя е тя, и ще я дари със зашеметяваща любов, а после ще изчезне с първите слънчеви лъчи.

— Никога.

— Лъжкиня — каза Мат и се ухили. В усмивката му се четеше нахална увереност, че отговорът й всъщност е положителен.

— Ще млъкнеш ли за малко, за да мога да се насладя на пейзажа?



В задната част на караваната Луси беше отместила книгата настрана, загледана в жестовете и мимиките на Джорик и Нел. Те изглежда бяха забравили изобщо за присъствието й. Нямаше как да чуе какво си казват, но съвсем ясно се виждаше, че и двамата влагаха много страст в разговора.

Постепенно в главата й започна да се оформя една идея — в същото време се заформи пак болка в корема й, но това беше от вълнение. И двамата не бяха женени. Джорик се държеше покровителствено и си мислеше, че знае всичко, но Бътън го харесваше. Нел беше различна, ясно беше, че не разбира много от бебета, но пък всеки път проверяваше дали Бътън не се е наранила. Беше и много добра — купи дрехи за Луси и разни други неща. Макар Джорик веднъж да се беше напил, нямаше признаци да е алкохолик. Освен това караше голяма и скъпа кола, значи имаше пари, беше и много забавен — това обаче тя нямаше намерение изобщо да му признава.

Ами ако успееше да направи така, че те да се съберат? Коремът я присви още повече. За тях двамата вярваше много повече, че ще се грижат за Бътън, отколкото беше вярвала за Санди. Можеше да се влюбят, да се оженят и да осиновят Бътън. Сестричката й беше сладичко малко момиченце — не противна тийнейджърка като Луси, и Джорик и Нел изглежда започваха малко по малко да я харесват. Джорик беше престанал да се оплаква всеки път, когато трябваше да я вземе на ръце, а Нел вече не изглеждаше толкова нервна в нейно присъствие, както първия ден.

Колкото повече Луси размишляваше, толкова повече вътрешно се убеждаваше, че тези двамата бяха най-голямата й надежда. Някак трябваше да успее да събере Джорик и Нел, а след това и да ги убеди да осиновят Бътън. А щом положението на сестра й се уредеше, Луси вече спокойно можеше да се погрижи и за себе си.

Но като си помисли, че ще трябва да се раздели с Бътън, ентусиазмът й се поизпари. После започна да се убеждава, че не бива да е чак такава идиотка. Нали така искаше да стане, нали? Да остане сама. Сама да се грижи за себе си. Чудесно щеше да се справи. Беше упорита, умна и можеше да измъкне от всекиго каквото си поиска.

И все пак за милионен път си пожела да има нормално семейство. През целия си живот си беше мечтала за истински татко, който да коси полянката пред къщата им и да я нарича с умалително животинско име, и за майка, която да не е постоянно пияна и постоянно да си губи работата и да спи с когото й падне. Всички щяха да живеят в истинска къща, не като онези под наем, от които ги гонеха като нередовни платци. Щеше да учи в добро училище, където никой нямаше да й се подиграва, да дружи с добри деца, а не с отрепки. Щеше да посещава клубове, да пее в хор и щяха да я харесват момчета, които не бяха наркомани. Това искаше.