Мат остави бебето на тревата, после си отвори безалкохолна бира.

— За какво си говорихте вие двете цяла сутрин?

Нийли сбърчи вежди, като видя Бътън да лази по тревата, но знаеше, че само ако започнеше да говори за мръсотия, насекоми, кучета, той просто щеше да се откаже да разговаря с нея.

— Предимно дали Луси трябва да си сложи обеца на пъпа или не.

— Само през трупа ми.

Направо звучеше като истински баща. Тя започна да нарежда храната.

— Аз й казах, че би могла.

— И защо й каза така?

— Смятам, че е по-добре на пъпа, отколкото на носа или веждите. Освен това, каквото и да бях предложила, тя щеше автоматично да откаже. После започнахме да обсъждаме дали и аз да не си пробия ушите.

— Твоите уши вече са пробити.

Той докосна миниатюрната дупчица на лявото й ухо, задържайки ръката си там по-дълго от необходимото.

Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Според Луси само една дупка не важи и трябва да пробия по още една на всяко ухо.

— Смяташ да носиш четири обеци наведнъж?

— Засега само размишлявам.

На лицето му се изписа странно изражение, каквото досега не беше виждала. Много приличаше на облекчение.

— В крайна сметка може да се окаже, че не си с чак толкова синя кръв.

Тя сложи в чиния и морковите, а той се намести край масата и веднага усети как Бътън се опитва да се намести в него. Погледна към пясъчника на детската площадка и въздъхна:

— Ела, Демонче.

— Недей, Мат. Още е малка и ще се налапа с пясък.

— Само след една-две хапки и ще спре.

Той улови бебето, подхвърли го нависоко и го поведе към пясъчника, където вече си играеха две малки момченца.

— Ще се изцапа — подвикна му Нийли. — И ще изгори на слънцето.

— Тук е сянка, а както се цапа, така ще се научи и да се мие. Искаш ли да отидем на пясъчника, Демонче?

— Га!

— И аз така мисля. — Той я пусна насред пясъка, после погледна към останалите две дечица. — Дано Господ се смили над нас.

Без да изпуска от поглед бебето, той се върна обратно до масата, за да си вземе кутията с безалкохолната бира.

— Кексчета пандички? А няма ли и кексчета като триъгълни шапчици — много ще им вървят? Ей, Демонче, пусни я веднага!

Бебето се готвеше да отнеме със сила лопатката на едно от момченцата.

— Иди да я наглеждаш, докато аз приготвя храната.

Погледна я така, сякаш му беше казала да си забие игли в очите.

— И не я наричай Демон в присъствието на други деца — добави тя. — Ще започнат да я дразнят.

Той успя да наподоби нещо като усмивка и се втурна да надзирава пясъчника.

Момчетата със скейтбордовете бяха изчезнали и Луси се запъти с бавна крачка към Нийли. Седна на пейката и започна да почуква с пръст по масата. Нийли разбираше, че нещо се върти в ума й, но ако я попиташе, Луси щеше да й се сопне да мълчи, затова просто изчакваше.

Тийнейджърката се загледа в посока към пясъчника, където присъствието на Мат изглежда притесняваше децата — освен Бътън, разбира се.

— Предполагам, че Джорик си е все същият идиот, какъвто си беше и отначало.

— Е, той е… твърдоглав и властен. И гръмогласен, не мога да разбера как не му омръзна да се оплаква заради Бътън. — Тя се усмихна. — Много добре разбирам какво всъщност имаш предвид.

Луси зачопли дървото с нокът.

— Той е огън. Така поне мисля, че ще си кажат за него възрастни жени като теб.

— Точно така. Но не съм възрастна.

— Мисля, че той те харесва.

Нийли изрече отговора си бавно:

— Просто се разбираме.

— Не, искам да кажа, че той наистина те харесва. Нали ме разбираш какво искам да ти кажа?

Нийли разбираше, но нямаше намерение да обяснява на момичето, че харесването беше единствено чисто физическо привличане.

— Ние просто станахме приятели. Това е всичко.

Само докато стигнат Айова. После щяха да станат любовници. Ако от Белия дом не я намереха преди това.

Изражението на Луси стана войнствено.

— Можеше да попаднеш и на много по-лош, знаеш ли? Той кара мерцедес спортен модел. Кабриолет.

— Така ли?

— Аха. Голяма работа. Тъмносин. Хващам се на бас, че има купища пари.

— Не мисля, че работниците в стоманодобивните предприятия имат купища пари.

Но как беше успял да се сдобие с мерцедеса тогава, зачуди се тя.

— Е, както и да е. Искам да ти кажа, че ако поискаш, можеш да го имаш.

— Да го имам?

— Е, нали разбираш… да ходите заедно. — Гласът на Луси премина в шепот. — Да го накараш да се ожени за теб, нещо такова.

Нийли зяпна срещу нея.

— Е, ако… малко се понагласиш. Ако се гримираш. Ако си облечеш малко по-хубави дрехи. Сигурно ще ти бъде добър съпруг и всичко останало. Искам да кажа, няма да те бие като оня, за който си била женена.

Нийли усети нещо в нея да се размеква заради откровеността на Луси и седна, за да може да я гледа право в очите.

— Един брак е много повече от това просто да си намериш съпруг, който да не те бие. Добрите бракове се основават на приятелство и общи интереси. Искаш да се ожениш за някого, който ти е приятел, не само любовник. Някой, който…

Болката я стисна за гърлото с неподозирана сила. Нали беше постъпила точно така, а бракът й се оказа пълна подигравка.

Луси я гледаше сърдито.

— Двамата имате общи интереси. Обичате да разговаряте, държите на добрите маниери и все неща от тоя род. И двамата обичате Бътън. — Тя отчупи дървена тресчица от масата. — Може и… хм… — пое си дълбоко дъх — да решите да я осиновите… или нещо такова.

Нийли най-накрая разбра смисъла на този разговор и сърцето й като че се преобърна. В момента не я интересуваше дали Луси ще иска да я прегръщат или не. Тя протегна ръце през масата и улови ръката на момичето.

— О, Лус… Мат и аз няма да живеем заедно, както си го намислила. И няма да можем да ви осигурим дом — на Бътън и на теб.

Луси подскочи от масата така, като че Нийли я беше зашлевила.

— Притрябвало ми е да живея с някой от вас двамата. Такива сте загубеняци!

— Луси! — Мат се втурна, понесъл Бътън под мишница, и застана помежду им. Изражението му беше ядно и той посочи с ръка Мабел. — Влез вътре.

— Не, Мат… всичко е наред.

Нийли се изправи, опитвайки се да укроти гнева му.

Бътън започна да циври.

— Не е наред. — Той простреля Луси с поглед. — Повече да не съм те чул да говориш на Нел по този начин. Ако ще се държиш като гамен, ще го правиш някъде другаде сама и ще си носиш последствията. Сега влизай вътре.

— Майната ти! — кресна Луси и се затича през тревата към Мабел.

Мат сви ръката си в юмрук.

— Иска ми се да я ошамаря.

— Луси може да побърка всеки, но аз мисля…

— Няма нищо за мислене. Наистина ми се иска да я ошамаря.

Бътън извърна широко ококорените си очи към неговите, долната й устна се кривеше в подготовка за силен рев. Той я намести да седне на ръката му с глава, опряна в рамото му, и започна да я потупва по гръбчето. Наместо гняв в изражението му се четеше тревога.

— Така постъпвах със сестрите си, когато бях дете.

— Наистина?

Почувства се раздвоена между желанието да слуша Мат и да тръгне след Луси. Ако можеше да бъде по-търпелив с нея, вместо да я отпраща така грубо.

— И те ме ядосваха — също като Луси. Когато повече не можех да ги издържам, ставах и хубавичко ги нашляпвах. Дори на няколко пъти им оставих белези по ръцете. Изобщо не бях добър възпитател. Затова сега не искам да ми се мяркат деца край очите.

Той премести Бътън в другата си ръка.

— Бил си ги, така ли? — Забеляза, че Бътън се опитва да си пъхне пръстчето в отвора на ухото му. — На колко години си бил тогава?

— Десет. Единайсет. Достатъчно голям, за да натрупам опит в доста неща, само това мога да кажа.

Съвсем не достатъчно голям. Нийли все пак не знаеше нищо за взаимоотношенията между сестри и братя.

— Продължаваше ли да ги биеш и като порасна?

Веждите му се извиха нагоре.

— Не, разбира се. Вместо това започнах да играя хокей и изливах цялата си ярост на леда. А летата ходех да се боксирам. Мисля си, че спортните ми занимания буквално спасиха живота на сестрите ми.

— Значи не си продължил да ги биеш.

— Не, но помня, че все така ми се искаше да ги нашляпам. Точно като сега Луси. Тя е такова говедце.

— Тя изживява труден момент от живота си. А да ти се иска да я набиеш, не е същото като наистина да я удариш. Не мисля, че трябва излишно да се притесняваш дали не се превръщаш отново в побойник.

Той я изгледа така, сякаш беше готов да спори, но този миг я интересуваше повече какво става в душата на Луси.

— По-добре да отида и да си поговоря с нея.

— Недей. Ще те преметне. Аз ще отида.

— Чакай малко! Трябва да знаеш защо тя…

— Спести си обясненията. За подобно поведение няма никакво извинение, ама никакво.

Подаде й Бътън и закрачи към караваната.

Нийли го проследи с поглед, а в същото време бебето се заизвива в ръцете й и нададе рев. Нийли се загледа мрачно в неизядената храна на масата. Е, това беше — край на пикника.



Луси лежеше с лице, забито във възглавницата и юмрук, свит до сърцето. Как го мразеше само! Мразеше ги и двамата. Искаше й се да я беше блъснала кола и да е изпаднала в кома. Тогава щяха да видят те — щяха да съжаляват, че са се отнасяли зле с нея.

С всяка изминала минута стискаше все по-силно юмрук и клепачи, едва удържайки бликналите си сълзи. Такова говедо беше, че не можеше да се понася. Нищо чудно, че я мразеха. Нел просто се беше опитала да се държи добре с нея. Защо трябваше винаги всичко да проваля? Защо!

Вратата на караваната се отметна и удари в стената и вътре нахлу Мат. Сега щеше да й даде да се разбере, помисли си Луси. Не й се искаше да я види, че лежи и хленчи на леглото, затова светкавично стана и приседна на ръба му.

Чудеше се дали няма да я удари. Санди никога не я беше удряла, дори когато беше пияна, но Трент го беше направил. Веднъж.

Мат се приближи с тежка крачка към леглото в задната част. Тя изправи гръб и се приготви да го погледне в лицето.

— Съжалявам! — извика тя, преди той да й се развика. — Нали това искаш да чуеш?

Той само я погледна и изражението на лицето му едва не я накара да ревне отново. Беше много ядосан, но също и възмутен, като че тя наистина дълбоко го беше разочаровала.

Сякаш й беше баща.

Тя прехапа устни и успя да потисне плача, после си помисли за всички онези години, през които си беше мечтала за него. Пишеше името му в тетрадките си и го шепнеше вечер, преди да заспи. Матиас Джорик. Нейният татко.

Беше пораснала с истината, че той не й е истинският баща. Санди никога не я беше лъгала за него. Истинският й баща бил студент в „Карнеги Мелън“ и Санди се била запознала с него една вечер в някакъв бар и после никога не го видяла повече. Санди дори не му бе запомнила името. Винаги й беше казвала, че дълбоко в сърцето си смята Мат за неин истински баща.

Беше чула безброй истории за Мат, докато растеше. Как той и Санди се били запознали. Колко сладък и умен бил. Колко добре се отнасял с нея, макар да нямал пари, защото бил само на двайсет и една и току-що бил завършил колеж.

Луси винаги си беше фантазирала как той казва на майка й, че не се притеснява кой е бащата на бебето. Няма нищо, Санди. Бебето няма вина, че ти си забременяла от друг, а аз го обичам като мое дете.