— Писмото ти е пълно с глупости. Баща ти е обезумял.

— Кажи му, че за известно време ще се посветя на себе си. Ще се свързвам с вас редовно, за да сте сигурни, че всичко е наред.

— Не можеш да постъпиш така! Не можеш просто да изчезнеш. Чуй ме, Корнелия! Ти имаш отговорности и трябва да си под наблюдението на Тайните служби. Ти си Първата дама.

Излишно беше да спори с него. От месеци говореше и на него, и на баща си, че се нуждае от почивка и че трябва да напусне Белия дом, но никой не я чуваше.

— Трябва да държиш пресата настрана, поне за известно време, като кажеш на Морийн да обяви, че съм се разболяла от грип. Ще ти се обадя отново след няколко дни.

— Почакай! Опасно е! Трябва да имаш край теб тайни агенти. Ти не можеш…

— Сбогом, господин президент.

И тя затвори телефона на най-влиятелния човек в свободния свят.

Докато вървеше към колата, едва се удържаше да не започне да тича. Роклята й от полиестер като че не се отлепваше от кожата й, а краката в найлоновите чорапогащи като че не бяха нейни. Дишай, каза си тя. Просто дишай. Твърде много й предстоеше да свърши, за да унива така.

Докато излизаше на магистралата, я засърбя главата. Искаше й се да махне перуката, но не трябваше да го прави, преди да се е снабдила с нова дегизировка.

Не й отне много време да идентифицира сградата на базара „Уол март“, чийто адрес беше открила предната седмица в Жълтите страници в Интернет. Бягството й беше възможно само с вещи, които да се събират в дамска чанта, но сега вече беше време да направи по-обемисти покупки.

Лицето й, дори и от детските й години, беше дотолкова познато, че никога не й се беше отдавало да влезе в магазин, без хората да започнат да наблюдават всяко нейно движение. Сега обаче се чувстваше твърде напрегната, за да се отдаде на новото усещане да пазарува в пълна анонимност. Приключи бързо, нареди се на опашката за касата и после веднага се отправи към колата. Прибра покупките си на сигурно място в багажника и изведе колата обратно на магистралата.

По здрач планираше вече да е стигнала Пенсилвания, а по някое време на следващия ден щеше окончателно да изостави магистралата. След което щеше да поеме по пътищата на страната, за която знаеше и много, и твърде малко. Щеше да пътува, докато привършеше парите или докато я хванеха — което се случеше първо.

Действителните измерения на постъпката й едва сега завладяха съзнанието й. Никой не вървеше по петите й, никаква програма не се налагаше да изпълнява. За пръв път в живота си беше свободна.

3.

Както се въртеше неспокойно на стола, Мат Джорик удари лакътя си в острия ръб на бюрото на адвоката. Често се удряше в най-различни неща. Не защото беше непохватен, а защото светът, затворен зад вратите, в по-голямата си част беше устроен за хора с по-нисък ръст от неговия.

При височината му от сто деветдесет и девет сантиметра и теглото му от деветдесет и пет килограма неголемият дървен стол пред бюрото на адвоката от Харисбърг, Пенсилвания, върху който беше седнал, изглеждаше още по-миниатюрен. Разбира се, Мат беше свикнал със столове, в които не се побираше, и мивки, които му стигаха малко над коленете. Той машинално се навеждаше, когато му се налагаше да слиза по стълби за сутеренни етажи, а пътническата класа в самолетите беше неговата представа за ада. А що се отнася до сядането на задната седалка на почти всяка кола, пусната в движение — просто забрави!

— Вие сте посочен като баща на децата в удостоверенията им за раждане, господин Джорик. А това означава, че носите отговорността за тях.

Адвокатът беше лишен от хумор задръстен задник, от типа хора, които Мат Джорик най-много ненавиждаше, затова поизпъна гръбнак и протегна дълъг крак, повече от щастлив да се възползва от ръста си, за да изплаши този пигмей.

— Ще ви го кажа буква по буква. Те не са мои.

Адвокатът се постресна.

— Така твърдите вие. Но майката ви е посочила за техен баща и настойник.

Мат му хвърли гневен поглед.

— При цялото ми уважение към закона, не мога да приема това положение.

Макар Мат да беше живял в Чикаго и Лос Анджелис, работническата закалка от Питсбърг, където беше израснал, се беше просмукала във вените му както фабричен дим във въздуха. Сега беше тридесет и четири годишен — един хулиган от Града на стоманата20, със здрави юмруци, гръмовен глас и дар слово. Една от предишните му приятелки го беше назовала „Последния от истинските мъже на Америка“, но тъй като в същото време го беше замерила със списание „Брайд“ по главата, той беше възприел думите й за комплимент21. Адвокатът се беше посъвзел.

— Казвате, че не са ваши деца, но вие сте бил женен за майка им.

— Ожених се на двайсет и една.

Чист пристъп на младежка паника, какъвто повече не му се беше случвал.

Разговорът им беше прекъснат от пристигането на секретарката, понесла кафява папка. Не беше от типа, с който един мъж би могъл да си позволи да пофлиртува, но очите й бяха започнали да шарят по него от горе до долу от мига, в който беше влязъл в кантората. Мат знаеше, че жените го харесват, но макар да беше живял години наред в обкръжението на седем по-малки сестри, така и не беше успял да проумее защо. В собствените си очи той си беше просто един хлапак.

Секретарката обаче гледаше на него по друг начин. Когато беше влязъл в кантората и се бе представил като Матиас Джорик, тя беше забелязала, че е строен и мускулест, с широки рамене, големи ръце и тесни бедра. Сега забеляза и леко гърбавия нос, неумолимия израз на стиснатите устни и безцеремонния поглед в очите. Гъстата му кестенява коса беше подстригана поносимо късо, но и така нито можеше да заличи склонността й да се къдри, нито да намали впечатлението от предизвикателно изсечената му широка долна челюст от типа само пробвай да ме удариш. След като по начало намираше силните и сурови мъже по-скоро за отвратителни, отколкото за привлекателни, нямаше как да разбере кое беше неустоимото в този мъж, преди да й се беше наложило да даде на шефа си папката, която беше поискал, и отново да види Джорик отблизо, веднага след което отново се върна на бюрото си. В стоманеносивите очи на този мъж се отразяваше интелект, обезпокоително опасен и режещ като бръснач.

Адвокатът погледна в папката, след това отново към Мат.

— Признавате, че бившата ви съпруга е била бременна с по-голямото момиче в момента на женитбата ви.

— Нека отново ви кажа как стоят нещата. Санди ми каза, че детето е мое, и аз й повярвах, докато няколко седмици след сватбата една нейна приятелка не ми съобщи истината. Попитах направо Санди и тя призна, че ме е излъгала. Обърнах се към адвокат и така приключи всичко.

Още пазеше спомен за облекчението, което беше изпитал, след като загърби нежелания брак.

Пигмеят обаче отново погледна в папката.

— Изпращали сте й пари в течение на няколко години.

Без значение колко старателно се беше опитвал да го скрие Мат, хората рано или късно разбираха, че е с добро сърце, а и той самият смяташе, че едно дете не трябва да страда заради невярната преценка на майка си.

— Сантименталност. Санди имаше прекалено широко сърце и не беше претенциозна с кого преспива.

— И твърдите, че не сте я виждали от деня на развода?

— Което е неоспоримо. Не съм я виждал близо петнайсет години, което за мен превръща в пълна загадка как съм се оказал баща и на второто й дете, родено миналата година.

Естествено, и то беше момиче. Целият му живот беше обсебен от деца от женски пол.

— Защо тогава името ви фигурира и в двете удостоверения за раждане?

— Трябваше да попитате Санди за това.

С тази разлика, че никой вече нямаше да пита Санди за нищо. Беше загинала заедно с приятеля си, карайки колата си пияна. И тъй като Мат беше в командировка, нямаше как да научи по-рано — допреди три дни, когато се беше върнал и проверил телефонния си секретар.

Имаше и други съобщения, разбира се. Едно — от бивша приятелка, друго — от случаен познат, който му искаше пари назаем. Приятел от Чикаго искаше да знае дали Мат ще се мести отново в Града на ветровете22, за да го запише пак в Лигата на любителите на хокея на лед. Четири от седемте му по-малки сестри искаха да говорят с него, което изобщо не беше нещо ново, след като Мат беше поел грижата за тях още като дете, растейки сред мъчнотиите на словашкия емигрантски живот23. Той беше останал единствения мъж в къщата, след като баща му си бе тръгнал. Баба му беше поддържала дома, докато майка му работеше по петдесет часа на седмица като библиотекарка. Това разпределение не бе оставило друг избор на деветгодишния Мат, освен да поеме грижите за седемте си по-малки сестри. Надвивал бе на всички трудности през детството, таейки омраза към баща си, задето беше направил това, което самият Мат не би могъл — да напусне къща с твърде много жени.

Последните две-три години преди бягството му от Ужасната Женска Къща бяха особено тежки. Баща му междувременно бе починал, слагайки по този начин край на фантазиите, че някой ден ще се върне и ще поеме грижата за всичко. Колкото повече растяха момичетата, толкова повече се засилваха проявленията на темперамента им. Все на някоя от тях или й беше време за мензис, или беше в мензис, или й свършваше мензисът, или пък се промъкваше нощем в стаята му, изпаднала в истерия, че мензисът й закъснява, а той трябваше да се сети как да й помогне. Мат обичаше сестрите си, но фактът, че се чувстваше отговорен за тях, му действаше потискащо и дори го задушаваше. Когато най-накрая бе успял да се измъкне оттам, си беше обещал, че веднъж завинаги ще обърне гръб на семейния живот и с изключение на краткотрайното и глупаво съжителство със Санди стриктно изпълняваше това свое обещание.

Последното обаждане на телефонния секретар беше от Сид Гилис, продуцент на „Байлайн“. Молеше го за пореден път да се върне в Лос Анджелис и в таблоидното телевизионно шоу, което беше напуснал миналия месец, но Мат Джорик веднъж вече беше продал професионализма и популярността си и нямаше намерение да го прави отново.

— … първо, трябва да ми донесете копие от удостоверението за прекратяване на брака. Необходимо ми е доказателство, че сте били разведени.

Мат прикова вниманието си отново към адвоката.

— Имам доказателство за това, но ще ми отнеме известно време, преди отново да ми бъде подръка. — Така набързо беше напуснал Лос Анджелис, че беше забравил да изпразни съдържанието на банковия си сейф. — По-бързо ще стане, ако се подложим на тест за бащинство. Ще го направим още този следобед.

— Резултатите от този ДНК тест ще са готови след няколко седмици. Освен това е необходимо и надлежно оформено и подписано съгласие за теста на децата.

Просто забрави! Мат нямаше никакво намерение да позволи тези удостоверения за раждане да му бъдат като трън в петата. Макар да не беше трудно да докаже развода си, държеше на кръвните тестове, за да се потвърдят думите му.

— Аз ще подпиша за децата.

— Не можете едновременно да играете и за двете страни, господин Джорик. Момичетата или са ваши, или не.

Мат реши, че вече е време за открита атака.

— Може би най-напред все пак ще ми обясните защо е тази бъркотия. Санди е мъртва от шест седмици, защо точно сега решихте да ми го съобщите?

— Защото и аз самият го узнах едва преди три дни. Трябваше да взема няколко дипломи от магазина за рамки, където тя работеше, и разбрах какво се е случило. Макар да съм неин адвокат, никой не ме бе информирал.

Мат сметна за направо непонятно как така Санди си беше имала адвокат и дори — че си беше направила труда да състави завещание.

— Веднага отидох до къщата й и говорих с по-голямото момиче. Каза ми, че една съседка се грижи за тях двете, но така и не я видях. Ходих още два пъти при тях, но нямаше и следа от присъствие на възрастен човек. — Адвокатът потупа с пръсти жълтия си бележник и продължи да говори, като че размишлявайки на глас. — Ако вие не поемете отговорността за тях, ще трябва да се обадя на Детската служба. Те ще се погрижат децата да бъдат прибрани и въдворени в приемни семейства.