— Искам да се държиш добре, Демонче. Никакви глезотии. Никакви крясъци, нали? И няма да замерваш с нищо баба си. Бъди си просто едно нормално бебе, за разлика от друг път. — Той смръщи вежди, докато залепваше памперса, а Бътън започна да гука в отговор на речта му. — Аха, аха… запази милите си очи и гукането за баба си.

Нийли му подаде дрешките и той се справи с обличането за по-малко от минута.

— Много добре се справяш. А на мен ми трябват часове, докато я облека.

— Ти си прекалено нерешителна. При бебетата трябва твърдо да налагаш волята си или ще ти се качат на главата. Както и при жените.

— Аха, така значи?

Отново беше заприличал на себе си и тя му хвърли предизвикателен поглед, но дяволските пламъчета в очите му бързо помръкнаха.

— Ще можеш ли да й откриеш обувките?

Тя му обърна гръб, без да каже нищо. Нямаше намерение да си проси обичта и привързаността му. Не че чувствата му не я интересуваха. Искаше й се той… е, добре, желаеше тялото му и нямаше нужда да се самозалъгва, че има и нещо повече. И все пак имаше нужда и от приятелството му, от неговата непочтителност, дори от досадния му мъжки егоизъм.

Думи от една стара песен на Шерил Кроу се заредиха в главата й. Беше ли той достатъчно силен, за да стане неин мъж? Да не би да смяташе, че изобщо би могъл?

Още малко и щеше да се плъзне по наклонената плоскост на самосъжалението, затова реши да се стегне и да не мисли повече за това.

— Мисля, че Луси няма да иска да дойде.

— Сигурно й е ясно, че баба й ще наложи по-здрава ръка, отколкото Санди.

— Може би. — Тя започна да реши косицата на бебето с четка. И за свое най-голямо учудване беше възнаградена със сияйна усмивка, каквито Бътън обикновено пазеше за Мат. Сърцето й се сви. — Недей — прошепна й тя. — Не започвай да ми се подмазваш сега, когато ще трябва да те предам на баба ти.

Бътън нададе радостен възглас и протегна ръчички към нея, за да я вземе. Нийли усети като че на гърлото й застана буца и се извърна настрани.

Мат я вдигна от кушетката.

— Много късно и много за кратко, Демонче. Някои хора не могат така лесно да бъдат купени. — Той се наведе, отвори едно от долните чекмеджета и извади оттам възглавницата, купена от „Уол март“. — Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, смятам, че се налага отново да си я сложиш. — На лицето му се беше изписало отвращение. — Освен мен, това ти е единствената защита.

Прав беше. Щяха да останат известно време в града, а нея я търсеха. Тя измъкна една от бременните си фланелки и се вмъкна в банята. Когато излезе, чу Мат да казва на Луси:

— … детективите, които бившият съпруг на Нел е наел, може да се покажат отнякъде. Трябва да ги заблудим, затова тя ще се направи отново на бременна. Ако те питат, ще казваш, че ми е жена. Ясно?

— Ясно. — В гласа й имаше тъга.

Изминаха няколко минути в мълчание, през които двамата чуваха само ударите на сърцата си.

— Няма просто така да ви оставя и да си тръгна. Ще остана още малко, за да съм сигурен, че сте добре. Всичко ще се нареди чудесно. Ще видиш.

Луси се затътри към изхода като че понесла тонове товар на плещите си. Скуид се помъкна след нея.

— Мисля, че е по-добре да оставим засега кучето тук — каза Мат и извади яката на ризата си от устата на Бътън.

Четиримата мълчаливо се запътиха към входната врата на къщата. Мат натисна звънеца, а Нийли погледна към Луси. Беше се облегнала на перилата на веранда — имаше безкрайно нещастен вид.

Нийли се приближи до нея и прехвърли ръка през кръста й. Искаше да каже на тази тийнейджърка, че всичко ще се нареди чудесно, но не можеше, защото по всичко изглеждаше, че няма да стане така.

Луси вдигна глава към нея и Нийли съзря в очите й събрано цялото нещастие на този свят.

— Аз също няма да си тръгна — прошепна й тя. — Докато не се уверя, че се чувствате добре.

Надяваше се, че ще успее да изпълни обещанието си.

— Никой не отговаря — каза Мат. — Ще погледна отзад.

И той й подаде Бътън.

Луси впи поглед във входната врата.

— Искаш ли сега да ми разкажеш за баба си? — попита Нийли.

Луси поклати глава.

Мат се върна задъхан и мърморещ под носа си.

— Задните прозорци са отворени, чува се и музика. Тя изглежда не чува звънеца. — Той заудря по входната врата. — Имам добри новини за теб, Луси. Баба ти явно обича „Смашинг Пъмпкинс“.

— Страхотно — измърмори Луси.

Вратата се отвори. Млад мъж на възраст между двайсет и пет и трийсет години застана в рамката. Всичко у него свидетелстваше, че е от партията на днешните използвачи безделници — ниско подстриган, с козя брадичка и обеци. Беше облечен с фланелка, шорти с големи странични джобове и сандали с марка „Тева“.

— Да?

С периферното си зрение Нийли видя как Луси си пое дълбоко дъх и пристъпи напред.

— Здрасти, дядо.

15.

Мат успя да се задави, макар устата му да беше пресъхнала от вълнение. После изви очи към Луси и повтори като ехо:

— Дядо?

Тя скръсти ръце пред себе си и прехапа устни — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Мат отново погледна към безделника, който се почесваше по гърдите и ги гледаше объркано.

— Не разбирам за кого ме… — Той млъкна и се загледа в Луси. — Ей, ти да не си… Лори?

— Луси.

— А, да. — Той й се усмихна извинително. — Не приличаш много на снимките си. Как си, какво правиш?

— Не съм много добре. Майка ми умря.

— Ах, че лошо, мой човек. — Той погледна към Мат и си даде сметка, че това не е просто посещение на добра воля. — Искате ли да влезете?

— О, да — процеди Мат през зъби. — Категорично искаме да влезем.

Той улови Луси за лакътя и я тласна напред. С крайчеца на окото си забеляза, че Нел изглежда толкова разтревожена, колкото и той. Само Демончето изглеждаше безметежно. Бебето потупваше с ръчичка бузата на Нел в опит да привлече вниманието й.

Последваха мъжа в хола, обзаведен с разнородни, но удобни мебели за сядане, тапицирани в тъмнозелено и кафяво кадифе, и няколко масички, представляващи произведения както на изкуството, така и на занаятчийското майсторство. От двете страни на камината имаше етажерки с книги, явно четени и препрочитани. Мат забеляза и няколко грубо издялани от дърво фигурки, малко керамика и два офорта. Уредбата, от която се чуваха „Смашинг Пъмпкинс“, беше разположена върху висока масичка, отрупана с наредени на купчини компактдискове. Наоколо бяха разхвърляни списания, имаше и китара, в единия ъгъл бяха складирани гирички, а на ниска масичка беше сложена голяма платнена пътна торба.

Мъжът намали музиката.

— Искате ли бира или нещо друго?

— Да, моля — каза Луси, хвърляйки притеснен поглед към Мат.

Мат й отвърна с поглед от типа ще видиш ти, после за миг се замисли как и откъде да започне.

— Не, благодаря. Ние искаме да видим госпожа Пресман.

— Джоан?

— Да.

— Тя е мъртва, мой човек.

— Мъртва?

Нел протегна ръка към Луси, като че да я защити от шока. Но Луси не изглеждаше шокирана. Вместо това изглеждаше като човек, който знае, че е попаднал в голяма беда.

Мат беше останал загледан в мъжа, после проговори, изричайки думи, които би предпочел да не казва.

— Луси не ни е казвала, че баба й е починала.

— Джоан умря, скоро ще стане една година оттогава. Това е грубата истина, мой човек.

— Година? — Обзе го такава ярост, че едва успяваше да се сдържа. — А на мен ми казаха, че госпожа Пресман е заминала за няколко месеца извън страната.

— Е, мой човек. Че замина, замина. — И той заговори възбудено: — Качи се един ден на моя байк и се разби с него на окръжното шосе.

Нел несъзнателно потупа Бътън по крачето.

— Тя е карала велосипед?

— Мисля, че има предвид мотоциклет62 — подсказа през зъби Мат.

Луси се приюти зад дивана, сякаш той би могъл да я предпази.

— Новият ми „Кавазаки 1500“. Бях се побъркал.

— Заради байка, или заради госпожа Пресман.

Мъжът го погледна със сухи очи.

— Хайде стига, мой човек. Аз я обичах.

Мат се запита защо всичко в този живот трябваше да бъде толкова сложно. Никога не си и беше помислял да се усъмни в писмото, което му беше дала Луси, защото беше написано на бланка с печат на колежа. А и подписът не приличаше на подправен от тийнейджърска ръка. Глупак! Вече знаеше колко е умна и хитра. Защо да не се беше потрудила малко и в тази насока?

Сега Мат зададе въпроса, който беше избегнал, откакто Луси беше нарекла този младеж дядо.

— Кой сте вие?

— Нико Глас. Джоан и аз бяхме женени едва от няколко месеца, когато тя умря.

Колкото повече проблеми се натрупваха, толкова повече Нел чувстваше като че затъва в тях.

— Двамата сте били женени?

В очите на Нико се появиха предизвикателни пламъчета.

— Аха. Ние се обичахме.

И сега Нел каза това, което всъщност обобщи на какво се дължаха проблемите им в последно време и особено през този ден:

— Виждам доста голяма разлика във възрастта.

— В очите на мнозинството от хората може би, но не и в нашите. Тя беше само на петдесет и три. Беше ми преподавателка по антропология в „Лоренц“. Опитаха да я уволнят, като тръгнахме заедно, обаче нищо не можаха да й направят, тъй като имах вече навършени двайсет и една години.

— „Лоренц“ ли? — обади се Нел. — Колежа?

— Аха, няколко пъти си сменях специалността и малко закъснях с дипломирането.

Мат реши да се обърне директно към Луси и добре че имаше диван помежду им, защото му се искаше да я напляска:

— Кой подправи писмото?

Тя моментално натика палец в устата си, после отстъпи крачка назад — буквално излъчваше тъга и чувство за сполетяло я нещастие. Но не внушаваше симпатия.

— Жената, на която гледах бебето — изфъфли тя. — Не беше заради теб! А заради адвоката на Санди! Беше започнал да подозира нещо и щях да му го покажа следващия път, когато дойдеше, обаче ти дойде вместо него.

Зъбите му проскърцаха.

— Знаела си, че баба ти е умряла. И през цялото време си ни лъгала.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Може и да съм знаела, че е умряла, но не съм знаела за кавазакито.

Нел по всяка вероятност беше усетила, че е на път да изгуби контрол, защото сложи ръка на рамото му и лекичко го стисна.

— Виж, мой човек. Аз трябва ли да те познавам?

Мат се опита да се съвземе.

— Аз съм Мат Джорик. Бях женен за Санди, дъщерята на Джоан. Това е… жена ми Нел.

Нико кимна на Нел. Бътън реши да изпробва бебешкия си чар върху него и той й се усмихна в отговор.

— Сладко детенце. Джоан много се притесни, когато Санди забременя, заради пиенето й. Двете не се разбираха много-много.

— Санди изобщо не е пила по време на бременността — извика Луси и напъха и втория си палец в устата.

Бътън поиска да слезе и Нел я спусна на пода. Тя моментално се улови за ниската масичка и започна да я обикаля с клатушкаща походка — тъй като стъпваше на пръсти, приличаше на пияна балерина. В желанието си да сложи окончателно обзелата го ярост под контрол, Мат се приближи към сложените в рамки снимки с надежда, че те щяха някак да му изяснят ситуацията.

Снимките на първа линия бяха само на Джоан и Нико. Биха могли да минат за майка и син, ако не бяха вперените един в друг погледи, с които като че се изпиваха. Джоан беше изглеждала много привлекателно, стройна и добре сложена, с дълга червеникава коса на светли кичури, разделена на път по средата и захваната с фибички. Прозрачните й блузки, свободно падащите фланелки и сребърните бижута безспорно сочеха, че Джоан е била от поколението на вече застаряващите деца на цветята63. Собственическият начин, по който беше прегръщала Нико на всяка снимка, недвусмислено сочеше и че е била буквално обсебена от секса с него. Що се отнася до неговата слабост към жена, по-възрастна от него с повече от тридесет години, подобни проблеми със сигурност изискваха редовни сеанси при психиатър.