На втора линия бяха подредени снимки на Санди и Луси на различна възраст. Той се съсредоточи върху снимките с Луси. В ранните й снимки, когато е била твърде малка, за да започне да играе ролята си на тийнейджърка с грубовати обноски и твърд характер, тя приличаше на сияещо малко същество, влюбено в живота. Снимката на Бътън на тръгване от родилния дом, на която тя беше излязла със замазано лице, нямаше нищо общо с красавицата, която обикаляше малката масичка и в момента си бъркаше в нослето.

Тъкмо щеше да се извърне към останалите, когато в полезрението му влезе снимката в края на реда. На нея бяха Санди и той, снимани на парти на приятел. И двамата бяха с чаши в ръка — през ония години и двамата много пиеха. Тя беше много красива — с тъмната си коса и широко отворена уста в сияйна усмивка. Чудеше се как е възможно тъмнокосият детишар, седнал до нея и опитващ се да изглежда по-възрастен, да е той самият. Усети, че снимката го депресира и извърна очи от нея, за да види, че Нико се е втренчил в Нел.

— Не ви ли познавам отнякъде?

Преди Нел да отговори, взе думата Луси:

— Тя прилича много на Корнелия Кейс, първата дама.

Нел се стегна, но Нико само се усмихна.

— Ей, мой човек, наистина много приличаш на нея. — Той се обърна към Мат. — Тръгнали сте в отпуска, така ли?

— Не точно. Луси, излез навън.

При друг случай тя не би се поколебала да му се изрепчи, но сега изобщо не посмя. Вместо това се изплези на Бътън и се запъти към изхода. През прозореца Мат я видя да присяда на разположения там мотоциклет, откъдето щеше спокойно да чува какво се говори в хола.

Извърна се отново и се взря в лицето на момчето, което се беше оказало най-близкия жив роднина на момичетата, и започна да му изяснява целта на посещението им.

— Ето защо сме дошли, Нико…



По някое време Нийли излезе с Бътън да намери Луси. Тийнейджърката беше извела Скуид от караваната, който сега беше легнал до нея на верандата пред входната врата — както се беше свило, кучето приличаше на воняща купчина вехтории. Бътън се загледа в една червеношийка, която подскачаше наблизо, с едната ръка, напъхана в устата, и с другата, уловена за перилата на терасата. Нийли се опита да не мисли за отровната зелена боя, свличаща се на парцали по перилата. Времето, прекарано с Бътън, й се беше отразило чудесно, сега си даде сметка тя. Вече не се чувстваше като Ангел на бебешката смърт.

Тя приседна на най-горното стъпало до Луси и заразглежда сенчестата улица, докъдето й стигаше погледът. В единия й край имаше училище с площадка за игра, разделени помежду с редица кленови дървета, а в другия край две момчета се забавляваха да дразнят два пудела, като им препречваха пътя с колелата си. На отсрещната страна на улицата стоеше един мъж в костюм, който оглеждаше ливадката пред къщата си. Нийли чу познатата камбанка на камионче за сладолед и гласът на майка, викаща детето си, дошъл отвътре. Тези гледки и звуци от ежедневието за нея бяха също толкова екзотични, както далечните страни се струваха за повечето хора.

Луси се заигра с едно от клекналите уши на Скуид.

— Какво мислиш, че ще ми направи Мат?

— Не зная. Зная само, че е много разстроен. Не трябваше да го лъжеш.

— И какво трябваше да направя? Щяха да ни изпратят в приемни семейства!

Всъщност това и ги очакваше. Нийли беше абсолютно убедена, че Мат няма да остави момичетата в ръцете на Нико Глас, независимо че доста се беше постарал, докато му втълпи в главата, че е единственият им роднина.

Разбира се, Нико изобщо не се хвана на въдицата. Когато им съобщи, че има намерение да заминава да се катери по скалите в Колорадо, Мат му беше казал да забрави за каквото и да било заминаване. Нико обаче просто беше продължил да хвърля една след друга дрехите си в пътната торба.

Нийли отново погледна към Бътън, чието джемпърче с цвят на праскова вече се беше измърсило от пълзенето по верандата, а после и към Луси, която все така изглеждаше много нещастна. Какво щеше да стане сега с тези две момичета? Мат беше умен мъж, който беше направил всичко възможно да им помогне, но твърдо беше дал да се разбере, че в живота му няма да има място за деца. Това означаваше, че им остава или да ги изпратят в приемни семейства, или някой да ги осинови. Много семейства с радост биха осиновили Бътън, но никой никога нямаше да осинови Луси. Тя щеше да бъде разделена от малката си сестричка, за която така старателно се бе грижила.

Луси беше приключила с гризането на нокътя и на втория си палец и сега беше налапала един от показалците си.

— Сигурно ще ме убие.

Нийли се прокашля в опит да се освободи от усещането, че на гърлото й е застанала буца.

— Трябваше веднага да му кажеш за баба си. И не трябваше изобщо да се занимаваш с подправяне на писма.

— Да бе, да! Тогава Бътън щеше да пропусне шанса си. Щяха да ми я вземат още същия ден.

Нийли си помисли, че тази тийнейджърка беше съумяла да прояви много по-голям кураж, отколкото някои хора съумяват за цял живот. Заговори й с възможно най-внимателния си тон:

— На какво се надяваше, когато реши да представиш баба си за жива пред Мат?

— Когато се случеше нещо лошо, Санди винаги казваше едно и също: Нищо не свършва, преди окончателно да е свършило. И аз си помислих, че ако пътуването продължи достатъчно дълго, нещо може да се промени. За хубаво.

— Мат да реши да ви остави при себе си.

Луси не й отговори. Нямаше нужда да й отговаря.

— Съжалявам, Лус. Виж, има хиляди чудесни приемни семейства. Мат сам ще се заеме да ви намери добър подслон. — Той никога не й беше споменавал подобно нещо, но тя беше сигурна, че така ще постъпи. — А също и аз.

— Няма нужда никой да ми намира подслон — заяви троснато Луси — и няма да отивам в приемно семейство. — Гласът й изведнъж помръкна. — Вие двамата нали харесвате Бътън? Знам, защото ви личи. Тя е едно страхотно бебе. Сладко, умно и много разбрано — няма да ви създава много грижи. Само малко, но тя скоро ще стане голямо дете и ще се научи да се грижи сама за себе си. — Реши да говори направо. — Защо ти и Мат не се ожените и не я осиновите?

Нийли я изгледа слисана.

— Луси, ние нямаме намерение да…

— Пълни глупости, мой човек! — извиси се гневният глас на Нико. — Тези деца нямат нищо общо с мен! — Вратата се отвори с тласък и на вратата се появи той, понесъл китарата и пътната чанта, Мат го следваше. — Виж, аз заминавам. Ако искате да останете ден-два, нямам нищо против. Обаче за другото — не.

Той подхвърли връзка ключове към Мат, после изтрополи надолу по стълбите, без да погледне нито Бътън, нито Луси. После изхвърча по страничната алея към улицата и към мотоциклета си.

Мат с ужасно изражение на лицето посочи с пръст Луси.

— Ти там. Влизай в уинибагото. Двамата хубавичко ще си поговорим.

Луси никак не беше глупава. Взе на ръце Бътън, опитвайки да се прикрие зад нея като своеобразна защита.

— Остави детето! — прогърмя гласът на Мат.

Тя остави Бътън, присви очи, вдигна брадичка и се отправи с марш към караваната.

Нийли я проследи с поглед и поклати глава от възторг.

— Сигурен ли си, че не ти е дъщеря?

Мат не й обърна внимание и закрачи след тийнейджърката — здраво стиснатите му устни образуваха права линия. В притеснението си Нийли грабна Бътън и закрачи след тях, но се спря. Той изглеждаше като човек, способен на убийство, но тя знаеше, че нищо такова няма да се случи. Мат можеше както да лае, така и да хапе, но не и смъртоносно.

Виковете му направо щяха да срутят караваната. Когато усети, че не можеше повече да издържа, тя взе Бътън и двете влязоха в къщата. Щяха да прекарат поне една нощ в нея и й се искаше да я поразгледа.

В задната част беше разположена малка, изпълнена с много светлина кухня, излизаща на хубава и огряна от слънцето остъклена веранда. Около малък килим в ориенталски стил бяха наредени удобни плетени мебели в кафяво. И тук имаше различни по стил масички, отрупани с школски печатни издания, стари плочи на „Ролинг стоунс“ и остатъци от най-различни храни. Керамични чинийки, изглеждащи така, сякаш някога в тях е имало саксии с цветя, и керамични лампи също бяха пръснати навсякъде. През прозорците се виждаше малък заден двор, ограден с храсти и красива беседка с лозница. През обрасъл в бурени розов храст едва се провиждаха няколко цъфнали цвята.

На втория етаж имаше баня и три спални, най-малката от които беше превърната в килер. Преносимото устройство за компактдискове, нахвърляните дрехи и разтворена книга за дзенбудизма ясно сочеха, че Нико ползваше родителската спалня. В стаята за гости имаше двойно легло, покрито с индийска памучна покривка в синьо и светлолилаво, прозорците бяха засенени със съвсем обикновени завеси. Банята беше очарователно старомодна и имаше нужда от основно почистване. Плочките бяха бели и сиви, имаше и чугунена вана в допълнение с душ и плетено кошче, препълнено със стари списания, както и полуотворен прозорец със стъкло с шестоъгълни шарки, през който можеше да се надникне и извън задния двор, а в далечината дори можеше да се зърне притокът на река Айова.

Тя чу задната врата да се затръшва и слезе по стълбите — Мат се беше затворил в неизползваемия офис на Джоан Пресман, който, съдейки по порталната стъклена врата, някога е бил трапезария. През стъклото тя го видя да вдига телефонната слушалка. Сърцето й се сви, явно беше взел решение да се лиши от родителските права и сега задействаше съдебната машина.

— Нито ме удари, нито… нищо не ми направи.

Тихият глас на Луси дойде изотзад и Нийли се извърна, беше влязла в кухнята. Бузите й бяха зачервени, а очите й бяха тъжни. Изглеждаше победена, но решена да не го показва.

— Бях сигурна, че няма да го направи.

— Обаче замалко да полудее. — Гласът на Луси пресекна. — Защото съм го разочаровала и така нататък.

На Нийли й се прииска да я прегърне, но за Луси в момента най-важното беше да запази гордостта си.

— Хайде да видим дали можем да открием някое място, откъдето да си поръчаме пица. Освен това, Бътън няма повече чисти дрехи. Можеш ли да ми покажеш как се пуска пералнята.

— Ти не знаеш как се пуска пералня?

— Имах прислужници.

Луси поклати глава, удивена от абсолютната непригодност на Нийли за живота, после търпеливо й изясни основните положения при работата с пералня.

Когато пицата пристигна, Мат беше изчезнал. Тя го откри навън, до Мабел, заврял глава под капака на двигателя й. Измърмори й, че ще яде по-късно. Подозираше, че иска да остане поне малко сам и тя не му отказа да задоволи тази своя нужда.

След като приключиха вечерята, Нийли почисти ваната, съблече бебето и го сложи във водата. То нададе радостен възглас и започна да си играе с пластмасовите мерителни чашки, които Нийли беше донесла от кухнята.

— Ти поне знаеш как да се забавляваш — каза тя на Бътън през смях.

— Та!

Тя се извърна и видя Мат на вратата. Беше със скръстени ръце, опрян с лакът на страничната греда на рамката.

— Аз ще се погрижа — изрече той уморено. — Не исках да ти прехвърлям задълженията си.

— Аз не се оплаквам.

Прозвуча по-остро, отколкото имаше намерение, но наистина му беше ядосана. Ядосана, защото не се беше оказал мъжът, който тя беше искала да е — човек, който държи на дома и семейството, който няма да изостави момичетата.

Знаеше, че не е справедлива. Той не беше искал подобно нещо да се случва, а и за пореден път доказваше що за отговорен човек е, както го бяха доказали и усилията, които до този момент беше положил за момичетата. И при все това му беше ядосана.

Бътън перна с двете си ръчички водната повърхност и плисна вода към Мат, за да му направи впечатление.

— Видях Луси да слиза по стълбите, понесла преносимия телевизор — каза той. — Е, почти съм сигурен, че няма да отиде с него в някоя заложна къща.

— А къде го носи тогава?

Нийли се опита да измие едното ушенце на Бътън, обаче все едно гонеше маслина в празна чиния — детето не спираше да мърда и да се извива.