— В случай, че не си забелязала, мога да ти кажа, че коремът ти не е вече така гладък както в деня, когато се запознахме.

Тя леко отстрани ръката му и сложи своята на нейно място.

— Сигурно. Аз обаче нищо не усещам.

Той скри усмивка в косата й.

— Сега ти се струва, че е гладък, защото си легнала, но когато станеш, ще видиш, че си пуснала коремче.

— Не съм.

Той се разсмя.

Тя се възкачи върху него, за да пребори смеха му и… тайната му беше разкрита. Очите й блеснаха от удоволствие.

— Голото ти оръжие е заредено.

И докато се усети, вече се беше озовала под него.



Луси се промъкна тихо в къщата с Бътън на ръце и Скуид, тътрещ се след тях. Беше си пожелала Бътън поне веднъж да не се събуди в шест и половина сутринта, но не беше се получило. Затова сега сърдито изгледа бебето.

— Само ако гъкнеш, ще видиш какво ще ти се случи. Сериозно ти говоря. Да мълчиш!

— Так! — беше реакцията на Бътън, след което напъха пръсти в устата на Луси.

Луси смръщи вежди, но продължи с бебето по стълбите. Ако не беше сестра й, тя вече щеше да си е събрала нещата, да е отишла до магистралата, да е хванала някого на стоп и да пътува към Калифорния или някъде другаде, преди Мат да я е отвел където и да било. Но докато Бътън не се озовеше на сигурно място, тя нямаше къде да мърда. Това не значеше обаче, че нямаше да се скрие някъде за малко тази сутрин. Мат винаги беше кисел сутрин, когато се събудеше, дори и нищо лошо да не се беше случило. А какъв ли щеше да бъде сега?

Бебето прислони главица в ямката между рамото и брадичката на Луси. Щеше да я олигави цялата, но сега това изобщо нямаше значение. Беше й много трудно да се справя с чувството си за отговорност по отношение на Бътън, но пък беше толкова хубаво да знаеш, че има един човек на света, който да те обича.

Докато изкачат стълбите, бебето като че беше станало по-тежко и Луси усети ръцете й да отслабват. Сложи Бътън да седне на пода и напъха ключа в ключалката колкото се може по-бавно и тихо. Примигна, когато ключът изщрака, но откъм стаята не се чу никакъв звук.

Бебето беше поело с пълзене след Скуид. Луси изтича след него и го вдигна.

— Лал!

Напъха ръчичката му в устата. Нови лиги потекоха от устичката му по дрехите й. Луси се приближи с бебето на ръце към стаята, прошепвайки му в ухото да пази тишина. Протегна ръка и бавно завъртя бравата.

Вратата се отвори с леко скърцане. Колкото и да искаше да се увери, че всичко между Мат и Нел е наред, изобщо не погледна към леглото, защото нямаше да се въздържи и да изругае, ако видеше нещо не за виждане. Вместо това просто остави Бътън на пода вътре и отново затвори вратата.

В мига, когато бравата щракна, тя и Скуид вече летяха по стълбите надолу към външната врата. Недалеч имаше „Дънкин Донатс“. Мат и Нел със сигурност щяха да изчакат, докато отворят магазините, после сигурно щяха да разгледат и града. Дано, когато се върнеше, вече да й бяха простили.



— Га!

Мат вдигна клепачи и примигна срещу светлината на слънцето. Беше престанал да брои колко пъти се бяха любили през изминалата нощ и сега се оказа неподготвен, че вече е настъпил новият ден.

Нийли лежеше сгушена до него и той смени положението на ръката си така, че да покрива гърдите й. Усети ги като мека топлина в шепата си. Клепачите му се затвориха и той притихна сгушен до нея.

Нещо мокро и остро се заби в ухото му.

Мат отмести глава и се озова право срещу едно грейнало в усмивка бебешко личице.

— Тааа…

Той изстена:

— О, боже…

Бътън тупна с ръчичка върху леглото, после я протегна към него. Мат погледна към затворената врата, но Луси явно беше съумяла бързо да се оттегли.

— Та… Та… Та… Та! — Бебето пищеше и едновременно с това тупаше по леглото, използвайки го като там-там.

Нийли се размърда до него. Демончето се разписка още по-силно, познатото намусено изражение на лицето искаше да подскаже, че тя също е жена, с която трябва да се съобразяват. Мат протегна ръка, подхвана Бътън и я издърпа върху гърдите си.

Бебето притихна и пусна малко лига върху него.

— Тааа…

Нийли се извърна и бавно отвори очи.

Демончето нададе радостен възглас и срита Мат с крачета в корема. После се търкулна върху Нийли.

От нея се чу нещо като уф, после челото й се набърчи от притеснение.

— О, Мат!

Бебето полази по тялото й, като че беше подова настилка, седна върху лицето й и протегна ръка към месинговата лицева дъска на леглото.

— Подвижно малко същество, а?

Нийли отмести задничето на детето от лицето си.

— Това е ужасно!

— Можеше и да бъде много по-лошо. Памперсът й едва ли е натежал чак толкова.

— Не говоря за това. Ние сме голи!

Мат плъзна ръка около бедрото на Нийли.

— Голо оръжие… Права си.

— Да не си посмял да се шегуваш на тази тема.

— Сега пак ще кажеш, че може да й нанесем травма за цял живот.

— Ние сме голи. Тази стая мирише на… е, знаеш какво имам предвид.

Той я изгледа неразбиращо.

— Нямам представа за какво говориш.

— За маймунските ни изпълнения, за това.

— Маймунски изпълнения? Така ли наричаш най-хубавия секс, който едва ли някога и на двамата ще ни се случи?

— Наистина ли?

Имаше толкова уязвимост в погледа й, че му се прииска да беше си държал голямата уста затворена, но разумът му както винаги се събуждаше няколко минути след тялото му.

Демончето награби цял кичур коса на Нийли и я загледа със сияен поглед. В изражението на Нийли отново се появи притеснение, но бебето продължаваше да й се усмихва. После Бътън забърбори нещо, като че Нийли разбираше всяка нейна дума. И лицето на Нийли скоро засия — така, че Мат усети как го присви стомахът от болка. Всичко това — бебето в леглото при тях, Нийли сгушена до него, споменът за прекараната нощ — беше твърде много, за да го поеме наведнъж.

Измъкна се изпод завивките и грабна шортите си от пода. Нийли местеше поглед между него и бебето, опитвайки се да му спести гледката на гол мъж в ерекция.

Демончето продължаваше да надава възгласи на радост, обсипвайки Нийли с цялото си обожание, което друг път пазеше само за Мат. Сигурно Бътън си мислеше, че той й е в кърпа вързан и сега е време за следващото й завоевание. Което не беше далеч от истината.

Тя отпусна глава и допря мокрите си устенца в брадичката на Нийли. За момент Нийли просто остана да лежи неподвижно, но после подхвана с ръце главичката на бебето — по здраво стиснатите й устни Мат разбра, че й се иска да се разплаче.

Забрави, че щеше да си облича шортите.

— Какво има?

— Тя е така… идеална.

Той погледна надолу към бебето, което сега се беше изтегнало върху Нийли, напъхало палец в устата си. Отвори си устата, за да направи мъдра забележка как никой не би могъл да нарече Демончето чак толкова идеално, но думите заседнаха на гърлото му — двете заедно представляваха такава прекрасна гледка!

После в съзнанието му се заредиха гледки на шноли, барбита, тампони, трийсет и шест вида червила. Не това искаше той от живота! Имаше нужда да излезе от тази стая — изведнъж го налегна пристъп на клаустрофобия — но не можеше да остави Нийли, която така отчаяно се мъчеше да не се разплаче.

Той пое детето и приседна с него на леглото.

— Кажи ми какво има.

За момент тя се поколеба, после думите като че потекоха сами:

— Опасявам се да не й причиня нещо лошо. Това… Когато бях много млада… — Отново се поколеба дали да не запази обяснението за себе си, но не успя. — Когато бях на шестнайсет години, ме снимаха. В Етиопия, с едно гладуващо бебе…

— Спомням си.

— Бебето умря, Мат. Веднага след като ме снимаха. В ръцете ми.

— О, скъпа…

— И не само то. Още много след това. Държала съм бебета в ужасна агония, страдащи от глад или боледуващи от неизлечими болести, които дори не можех да произнеса. От СПИН. Инвалиди. Не можеш да си представиш…

Докато дълго таената болка се изливаше от нея, той си даде сметка каква цена всъщност е трябвало да плати за всички онези свои снимки, в които се беше налагало да позира безукорно облечена с болно дете на ръце. Нищо чудно, че си беше въобразила като че ли е прокълната.

— Нямаше как да спра да не ходя при тези деца. Толкова много страдание има… И започнах да се възприемам като… — Гласът й се пресече от вълнение. — Ангел на бебешката смърт.

Мат сложи бебето на пода и я взе в прегръдките си.

— Всичко е наред, скъпа… Всичко е наред.

Той я погали по нежния гол гръб и зашепна в ухото й думи на успокоение — искаше му се да я утеши веднъж завинаги.

На Демончето обаче не му хареса да седи само на пода и не след дълго започна да хленчи. Нийли се притесни и се отдръпна от Мат.

— Това е глупаво. Аз не трябваше…

— Замълчи — прекъсна я нежно той. — Просто си развила невроза.

На устните й се появи слаба усмивка.

— Така е…

Той кимна. Хленчът на Демончето преминаваше във вой. Нийли смръщи вежди и той усети как тя отново започва да се вълнува.

— Бътън наистина се разстрои.

Той я улови за брадичката и нежно извъртя главата й към ядосаното бебе.

— Погледни я, Нийли. Просто я погледни. Крещи с всичка сила, обаче в очите й няма нито една сълза. Тя просто си изпробва силата.

— Да, но…

— Не всички дена са страдащи. Зная, че го разбираш с разума си. Опитай се сега да го проумееш и със сърцето си.

Той вдигна Демончето и й го подаде — в същото време си помисли, че никакви хапове не биха могли да изтрият годините, нанесли психическа травма по отношение на децата у Нийли. Бътън сама трябваше да свърши тази работа.



Луси не се беше върнала дори и след като Мат и Нийли бяха привършили със закуската, но нито той, нито тя я бяха потърсили. Макар да беше взела кучето със себе си, Луси беше оставила всички други свои неща в караваната, така че Мат знаеше, че тя ще се върне. Единствено се чудеше каква да бъде реакцията му, като я види, че се прибира.

Двамата с Нийли не бяха разговаряли много, след като бяха излезли от спалнята. Тя се беше постарала постоянно с нещо да се занимава, само за да покаже, че всъщност е от желязо и по никакъв начин не беше загубила достойнството си, като се беше разплакала заради Демончето. Искаше му се да я заведе в спалнята и да започнат всичко отначало, но нямаше как заради бебето.

Двамата едновременно вдигнаха глава, чувайки приближаващ лай на куче. Нийли грабна Демончето и последва Мат навън.

Луси вече се приближаваше към входната врата на къщата — Скуид беше с нова каишка. Щом видя Мат, застанал на верандата, тя замръзна.

Очите му проблеснаха срещу нея.

— Ти си се разорила.

Тя вирна високо брадичка и изправи слабичките си рамене, горната й устна обаче затрепери.

— Голяма работа. Какво ми пука?

Той посочи с ръка към гаража.

— Иди там и донеси всички градински принадлежности, които намериш. Искам да разчистиш бурените от розовия храст в задния двор. И по-пъргаво.

Тя зяпна срещу него.

— Искаш да разчистя бурените от онези цветя там?

— Ти глуха ли си?

— Не. Не!

Радостна, че така лесно се е отървала, тя се затича към гаража.

Нийли го гледаше с възхищение.

— Строг и справедлив! Това ще й отнеме… о, може би час.

В отговор той й се усмихна.

— Тя е отговорна за една от най-хубавите нощи в моя живот. Трудно ми е да й се разсърдя.