Сюзън Филипс - Първата дама

Чарли се здрависа с Мат, докато Бъртис прегръщаше Нийли и погъделичка Бътън по крачетата. Нийли все още не можеше да повярва, че отново ги вижда.

— Как разбра къде да ни намериш?

— Ама Луси не ви ли каза? Тя ни даде адреса, преди да си тръгнете. Какво дяволче е само това момиче.

Само като видя Бъртис, Нийли се почувства по-добре. Миналата нощ за нея светът се беше обърнал с главата надолу. Беше очаквала да й хареса да се люби с Мат, но не беше очаквала, че връхлетелите я с такава сила чувства ще продължават да я занимават.

Ставаше все по-трудно да си припомня, че това е само един епизод от живота й и един най-обикновен флирт. Ако имаше късмет, щяха да прекарат още нощ или две заедно, после всичко щеше да свърши. Някога, в далечното бъдеще, когато споменът за това нямаше да бъде толкова болезнен, тя щеше да го извика на повърхността на съзнанието си — докато посрещаше делегация или слушаше реч — и да се постарае да разбере какво се е случило. Тази идея я накара да се почувства още по-потисната. Бъртис и Чарли наистина се бяха появили точно навреме.

— Луси много ще се зарадва, като ви види. — Нийли подпря Бътън на хълбока си. — Тя е отзад, работи в градината.

— Децата винаги трябва да имат някакво занимание. — Бъртис си сложи очилата за близко виждане, наведе се над Бътън и махна някакво боклуче от челцето й. — След като така или иначе бяхме решили да пътуваме на запад, решихме да ви се обадим.

Чарли изпъчи гърди, за да се отърси от схващането на гърба.

— Отиваме в Йосемитския парк, отдавна искахме да го видим. Но не сме се разбързали и Бъртис се тревожеше за Луси…

Бъртис свали очилата си и те отново виснаха надолу.

— Помислихме си, че сигурно й е било трудно най-накрая да приеме смъртта на баба си като свършен факт.

Мат присви очи.

— Значи сте знаели?

— О, тя ни разказа всичко за нея. — Бъртис млясна с език в знак на неодобрение. — Само като си представиш, една петдесет и три годишна жена да се омъжи за един от своите студенти. Разбира се, аз не казах на Луси какво мисля за този брак.

Челюстта на Мат трепна от лек спазъм.

— Значи сте знаели и за Нико?

— Е, Чарли, нали ти казвах, че името му не е Ник, но ти нали винаги трябва да спориш с мен…

Чарли се почеса по главата.

— Какво е туй име Нико?

— Не е важно. Важното е, че аз излязох права, а не ти.

— Това е много добре, защото можеше да се случи и точно обратното. И тогава можеше и да получа удар, нали все ме предупреждаваш да не се вълнувам.

Тя го потупа примирително по ръката, после изгледа изучаващо Мат.

— Май ти и Нел сте били много заети през последните дни.

Мат се усмихна.

— Какво ли не се случва?

Нийли не можа да разбере защо изведнъж всички погледнаха към нея.

— Какво има?

В погледа на Мат се четеше едновременно развеселеност и предупреждение.

— Мисля, че Бъртис и Чарли са забелязали внезапната ти бременност.

Нийли машинално постави ръка на корема си. Появата им до такава степен я беше изненадала, че беше изключила напълно за фалшивата си бременност. Когато за пръв път се бяха видели преди два дни, тя беше без подплънка. В очите й се появи страх.

— О, аз…

— Да влезем вътре — предложи Мат и тръгна пръв по стълбите, не изглеждайки по никакъв начин разстроен от присъствието на Чарли и Бъртис. — Ще приготвя нова кана кафе.

— Чудесно. — Бъртис тръгна след него. — Чарли, иди вземи боровинковите кифли, които опекох сутринта. — Тя погледна Нел съзаклятнически. — Като съм у дома, ги правя от каквото има, но на път няма по-добро от готовата смес „Джифи“. И не са успели да я развалят досега.

Нийли не беше и чувала за готовата смес „Джифи“, освен това се чудеше какво обяснение да даде за бременната си подплънка.

Ръката на Мат нежно и успокояващо я обгърна около кръста.

— Кифли с боровинков крем? Звучи страхотно.

Докато той приготвяше кафето, Бъртис с нищо не направи намек за фалшивата й бременност. Вместо това заговори за собствените си внуци, после нареди кифлите, донесени от Чарли, в поднос, който Нийли беше открила в кухненския бюфет. Изнесоха всичко на остъклената веранда, после Бъртис повика Луси, която продължаваше да се труди над розовия храст.

Лицето й засия, като ги видя, и тя буквално влетя в остъклената веранда.

— Намерили сте ни! О, боже, не мога да повярвам! — Тя ги запрегръща бурно, после се сепна и се опита да се държи по-хладнокръвно. — Искам да кажа, нямаше да е лошо и ако бяхте отишли направо в Йосемит! Колко време смятате да останете? — Сянка на безпокойство надвисна в очите й. — Ще останете, нали?

— Ден-два. В края на града има чудесен къмпинг. Така се надявам… Ако Мат и Нел не смятат, че ги притесняваме?

Луси се извърна към Мат и цялото й хладнокръвие в миг се изпари, заменено от изражение, в което се четеше единствено и само гореща молба.

— Нали могат да останат?

Нийли успя да прикрие удивлението си, че Мат си направи труда отговорът му да звучи ентусиазирано:

— Разбира се, че могат да останат. И много се радвам, че пак ще се виждаме.

Лицето на Луси разцъфна в усмивка. После момичето протегна ръка и си взе една кифла.

— Стой, не пипай! Първо см измий ръцете, малка госпожичке!

Луси се ухили на Бъртис и изчезна вътре в къщата. Бътън, която се опитваше да стигне до ниската кръгла табуретка, без да се подпира някъде, падна на задничето си и изписка.

Чарли се засмя. Бъртис гледаше към мястото, където беше изчезнала Луси с усмивка на уста.

— Тя е голяма работа, нали? Само като я погледнеш, и веднага разбираш, че е страхотна.

Нийли усети да я облива вълна на гордост.

— Да, и ние смятаме, че е страхотна.

Ние. Като че Луси беше нейно дете и на Мат.

Чарли седна с чаша кафе в ръка на дивана.

— Ние с Бъртис много се притеснявахме за нея. И за двете момичета.

— Те са добре. — Мат звучеше отбранително.

— Засега. — Бъртис отстрани трохичка от кифла, паднала върху яркорозовите й шорти. — Но какво ще стане, след като тримата си направите тестовете за бащинство, които Луси така се надява да избегне? Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но бившата ви жена изглежда е била много безотговорен човек.

— За това сте права.

Той се приближи с чаша в ръка до вратата, водеща навън към задния двор, и се облегна на рамката, като че искаше да се изолира от останалите.

— Мат сигурно смята, че искаме да се заядем с него — сподели Бъртис на Нийли, като че Мат го нямаше. — Ние просто сме си любопитни по природа, но не обичаме да си пъхаме носа навсякъде. Хората сами споделят с нас.

— Най-вече с Бъртис — обади се Чарли. — Хората разбират, че могат да й се доверят.

— Не се подценявай, Чарли. Припомни си за шофьора на камиона вчера на отбивката.

Нийли се усмихна. Бъртис и Чарли бяха взели присърце ситуацията с момичетата и не виждаше никаква причина да не им каже истината. Може би те двамата щяха да подскажат някакво решение.

Тя се наведе и лекичко разроши косицата на Бътън.

— Мат днес ще води момичетата в Дейвънпорт, за да им вземат кръв. После се връщат в Пенсилвания.

Тя не спомена нищо за приемни семейства, но от следващите думи на Бъртис се разбра, че е нямало и нужда.

— Ясно е като бял ден, че момичетата ще бъдат разделени. Бътън сигурно ще я осиновят, но за Луси е много късно.

Тя не спираше да си играе със синджира, на който висяха очилата й, сякаш беше броеница.

— Аз не мога да ги оставя при мен — заяви Мат и Нийли усети вина като тънка струйка да се процежда в тона му.

Бъртис се обърна към Нийли:

— Ами ти, Нел? Ти вече се държиш сякаш са твои деца. Защо ти не ги вземеш?

Тази мисъл — лъжлива надежда за Бъртис, беше навестила Нийли вчера и оттогава не й даваше мира, но всеки път щом излезеше на повърхността, тя я отхвърляше. Ако въведеше децата в своя свят, медиите щяха постоянно да са по петите им и да разрушат живота им.

Много добре знаеше какво означаваше да растеш в атмосфера на абсолютна липса на възможност за уединение — всяка част от живота ти ставаше достояние на медиите. Нейният баща още от ранна възраст й беше внушил идеята за пълно съобразяване с тази ситуация, така че тя беше успявала да се справи при всяко положение, но в случая с Луси нещата стояха по съвсем друг начин. Постоянният обществен интерес, на който щеше да бъде изложена, нямаше да й остави никаква възможност да прави грешки. Съобразителният ум и силната воля бяха безспорните й предимства, но именно благодарение на тях тя щеше постоянно да си навлича беди. Луси имаше нужда да порасне, без целият свят да разбере за това.

Нийли поклати глава.

— Бих искала да остане с мен, но не е възможно. Точно сега при мен… ситуацията е много сложна.

Мат трябва да беше усетил нежеланието й да ги излъже, защото приседна до тях и започна да им разказва историята за въображаемия й бивш съпруг и консервативните му роднини. Докато той разказваше, Луси се върна и веднага се нахвърли върху кифлите.

Бъртис и Чарли внимателно изслушаха разказа на Мат до края, после Чарли отправи пълен със симпатия поглед към Нийли.

— Винаги можеш да разчиташ на нас.

Тя се почувства виновна, че ги е излъгала, и едва успя да им кимне.

Независимо от мърморенето му, по всичко изглеждаше, че Мат е доволен от присъствието на още един мъж — той и Чарли доста си бяха поговорили за спорта в Чикаго, когато отидоха заедно да приберат наетия предния ден форд експлорър. Щом се върнаха, Мат отведе Нийли настрана и й каза, че е попълнил бланките за кръвните тестове и че иска колкото се може по-скоро да замине за Дейвънпорт. Беше приел за даденост, че Нийли ще отиде с тях, но тя не пожела да има нищо общо с ходенето дотам. Той дълго я увещава, накрая я заплаши с наказанието Божие — имайки предвид себе си — дори само ако си подаде главата извън къщата, докато него го няма. Като знаеше, че наистина щеше да се тревожи, тя му обеща твърдо, че ще се пази.

Луси беше съвсем друг случай и Мат кръстоса оръжие с нея в задния двор. Нийли не успя да чуе нито дума от разговора им, но изглежда Мат беше успял да надделее, тъй като Луси потътри крака към форда. Бътън нямаше нужда да бъде убеждавана. Беше готова да отиде навсякъде с любимия си мъж.

След като я настани на детската седалка, която беше преместил във форда, той отиде при Бъртис.

— Обещай ми, не няма да я пускаш навън. Бившият й съпруг е луд за връзване.

— Ще я пазим, Мат. Бъди спокоен, тръгвай.

Той отиде при Нийли.

— Бъртис и Чарли казаха, че ще правят компания на момичетата довечера, така че ние можем да излезем на вечеря някъде, без да се притесняваме за тях. Съгласна ли си?

Тя се усмихна.

— Да.