— Честта и политиката не са думи, които присъстват често в едно и също изречение.

Тя посрещна неговия скептицизъм с вдигната глава.

— Чест е хората да ти гласуват доверие. Чест е да им служиш. Доста често си мисля дори…

Ужасена от това, което щеше да каже, тя млъкна.

— Разкажи ми.

— Нямам какво повече да разказвам.

— Хайде, хайде… Нали съм те виждал гола.

На устните му се появи хитра усмивка.

— Това не означава, че ще ти позволя да погледнеш и в мозъка ми.

Той почти винаги се беше оказвал способен да предугади мислите и намеренията й и сега остана поразен от това, което му беше хрумнало:

— Да ме порази гръм, ако… Значи Хилари Клинтън не е сама. Ти също мислиш да се впуснеш в политиката, нали?

Тя едва не изпусна чашата си с вино. Как е възможно за толкова кратко време този човек да разбере нещо, което тя с никого досега не беше споделяла?

— Не. Изобщо не мисля за такова нещо. Аз… е, мислила съм… но…

— Разкажи ми.

Настойчивостта му я накара да си пожелае никога да не беше подхващала тази тема.

— Страхливка!

Беше така изморена от вечната предпазливост, а така й се искаше да говори, по дяволите!

— Е… не съм решила сериозно… но за кратко доста мислих по темата.

— По всичко изглежда, че не е било за кратко.

— През последните два-три месеца. — Погледът на сивите му очи я пронизваше като със стоманено шило. — През по-голямата част от живота си съм била част от политиката, нещо като вътрешен наблюдател — човек близо до сърцето на властта, но без да притежава реална власт. Можех да влияя на вземането на решения, но не и да вземам самите решения. Все пак да си наблюдател има сериозни предимства.

— Като например?

— Видяла съм най-добрите добри и най-лошите лоши политици. Била съм свидетел и на успехите, и на неуспехите им и те ме научиха на много неща.

— На какво те научиха?

— Че тази страна е в криза. Че не разполагаме с достатъчно политици, които да искат и да са способни да се нагърбят с трудни задачи.

— А ти си точно от този тип.

Тя се замисли, после кимна утвърдително:

— Да, да. Смятам, че съм точно такава.

Той я изгледа внимателно.

— И откъде смяташ да започнеш?

И тя започна да му разказва. Не за всички свои идеи — това би й отнело часове — но за някои от тях. Колкото повече говореше, толкова повече се палеше и зареждаше с вяра, че това, което казва, е възможно да се осъществи наистина.

Той я гледаше все по-замаян.

— Ти си най-повратливият политик, който съм виждал. Първо отиваш наляво, след това завиваш надясно, после се втурваш по средата. Чудя се дали няма да паднеш най-накрая?

— Аз винаги съм смятала, че политиката не се нуждае от етикети. Вярвам единствено в това, което е най-добро за страната. Именно политическите партизани лишиха законодателството ни от гръбнак, от реална опора.

— Гръбнакът във Вашингтон е въпрос само на персонално влияние и власт.

Тя се усмихна:

— Зная.

Той поклати глава.

— Ти си твърде лека категория в сравнение с тях. Оставяш се да те води сърцето. Старците ще те изядат с кокалите.

Тя се разсмя.

— Независимо как говориш, ти си твърде наивен. Старците ме наблюдаваха как раста. Седяла съм им на коленете и съм играла с децата им. Както са ме галили по главичката, така танцуваха и на сватбата ми. Аз съм една от тях.

— Това още повече ще ги накара да се отнесат снизходително към теб.

— Забравяш, че държа в ръката си най-големия коз.

— Това какво означава?

Тя надигна чашата си с вино, отпи бавно глътка, за да размисли, после я върна на мястото й.

— Аз съм национална икона.

Известно време той просто остана загледан в нея. После започна да проумява това, което тя все още изглеждаше не в достатъчна степен готова да облече в думи. На лицето му отново се появи онова изражение като че му се беше завило свят, когато се облегна назад.

— Ти наистина би могла да успееш, това ти е ясно, нали?

Тя подпря брадичка върху опакото на ръката си и се загледа мечтателно в далечината.

— Когато се замисля за това, си представям как успявам да съсредоточа в ръцете си най-голямата власт, която тази страна някога е познавала.

— И като добрата фея кръстница ти ще се възползваш от нея само за добри дела.

Цинизмът му отново беше взел връх, но това изобщо не я притесни.

— Точно така — отвърна.

— Не това обаче са правилата на играта.

— Може пък да съм единственият човек в страната, който няма нужда да играе тази игра. Аз вече съм я спечелила.

— Какво те кара да мислиш по този начин?

— Аз не съм подвластна на егото си, а като махнеш егото от един политик, остава единствено битността му на слуга на народа. А аз отдавна съм показала, че може да ми се има абсолютно доверие в това отношение.

— Бягството ти обаче нанесе доста вреди на старателно градения ти образ.

— Не и ако успея да го обясня подходящо.

— Подходящо — подразни я той. — Чудех се кога ли и ти ще опреш до израз като този.

— Няма нищо лошо в израза подходящо, след като става дума, че трябва да им разкажа честно какво се случи. Хората много добре ще разберат какво означава да си недоволен от работата си. А аз трябваше да избягам от една работа, от която бях започнала да се задушавам. На много хора това чувство им е познато.

— Става дума за нещо повече от едно чисто бягство от досадна работа. Въпросът е къде си била и какво си правила. Медиите няма да се откажат, докато не разнищят цялата история.

— Повярвай ми, много добре зная какво е да си постоянно преследван от журналисти.

Той се загледа в покривката.

— Трябва да ми вярваш, Мат. Аз много харесвам момичетата. Никога не бих допуснала да им се случи нещо лошо.

Той кимна, но така и не я погледна.

В този момент дойде сервитьорът, за да им сервира салатите, и тя реши, че това е подходящ момент да смени темата:

— През цялото време говорим само за мен, а ти не си ми разказал почти нищо за работата си.

— Няма нищо особено за разказване. Искаш ли земелка?

И той приближи боядисаното в зелено плетено кошче със земелките.

— Не, благодаря. Ти харесваш ли работата си?

— Това, което в момента се случва, предполагам, че се нарича криза в кариерата.

Той се размърда — вече не изглеждаше особено доволен да седи на такъв малък стол.

— Аз бих могла да ти помогна.

— Не мисля.

— Истината, но само когато трябва да я кажат другите, така ли? Аз ти разказах тайните си, а ти не желаеш да издадеш своите.

— Някои мои тайни съвсем не ме карат да се чувствам горд.

Тя никога не го беше виждала толкова сериозен.

Той остави вилицата си на масата и побутна настрани салатата си.

— Има нещо, за което трябва да поговорим. Нещо, което на всяка цена трябва да ти разкажа.

Стомахът й се сви. Знаеше точно какво се готвеше да й каже той, а не й се искаше да го чува.

18.

Мат трябваше да й признае истината. Беше го разбрал още предната нощ.

— Няма защо да се притесняваш — каза тя. — Може за някои неща да съм наивна, но напълно ми е ясно защо и какво се случи снощи.

Той смръщи вежди, докато се опитваше да превключи скоростната кутия на мисълта си. Неговата история току-що беше станала още по-голяма, след като беше узнал, че тя смята да се впусне в политическа кариера, но това по никакъв начин не беше променило истинското положение на нещата. Тя трябваше да научи с какво си изкарваше хляба той.

Само при мисълта каква щеше да бъде реакцията й, езикът му отказваше да изрече необходимите думи.

— Снощи? Нямах предвид какво се случи снощи. Трябва да… Всъщност какво смяташ, че се случи снощи?

Сервитьорът избра точно този момент, за да им поднесе ордьоврите. След като им бяха сервирани, Мат отново се наведе напред.

— Продължавай. Искам да чуя мнението ти за снощи.

— А защо ти пръв не започнеш?

— Появиха се вече съмнения, така ли?

— Да, доста — кимна тя. — А при теб?

Той си имаше причина за съмнения, но го притесняваше, че изглежда и тя беше открила своя причина за съмнения.

— Единственото, което си мисля, е, че Луси и бебето е по-добре да са заспали, така че да можем веднага да отидем в спалнята.

— И да се хвърлим в леглото, така ли?

— Така. — Реши за малко да се откаже от изричането на истината. Но щеше да й го каже. Още по време на вечерята. — Не се опитвай да се преструваш, че и ти не искаш същото. Не забравяй, че и аз бях там, до теб. А ти през цялото време ме гледаше, сякаш бях най-любимия ти десерт.

— Не съм! Е, може и да съм те гледала така, само защото през цялото време и ти ме гледаше особено.

— Как така особено?

— Знаеш какво имам предвид. — В очите й се запалиха високомерни пламъчета. — И сега, докато говорех, ме гледаше като хипнотизиран.

— Хипнотизиран. Страхотна гледка.

— Не се прави, че не разбираш. Много добре разбираш какво имам предвид.

— Не отричам, така е.

Той се засмя и я погледна като хипнотизиран. Първата дама на Съединените щати се беше облякла така специално за него тази вечер.

Носеше роклята си за бременни като че беше оригинал за милиони, а герданът с миниатюрни топчета беше най-секси бижуто, което някога беше виждал. Висящото от нея сърчице се беше наместило точно в ямката в основата на шията й — едно от местата, които беше целувал предната нощ. Тя беше жена от класа, несравнима с никоя друга, и макар самият той да беше писател, не можеше да измисли подходящи думи и да й опише какво точно чувства, затова предпочете веднага да каже най-същественото.

— Казах ли ти, че си много красива тази вечер и че нямам търпение да се любим?

— Не и с думи до този момент.

— Защото те гледах като хипнотизиран?

— Да.

Желанието му да я дразни отмина и той докосна ръката й.

— Снощи просто малко се самозабравих. Но ти си добре, нали?

— Повече от добре, но благодаря, че ме попита.

Той погали ръката й с пръсти и отново изпита силно желание да й каже истината… веднага… „Повярвай ми, много добре зная какво е да си постоянно преследван от журналисти.“

Мат си представи как тези хубави сини очи — сини като цвета, символизиращ небето на американското знаме — помръкват, когато чуеше с какво всъщност той си изкарва хляба.

Отново протегна ръка и докосна пръстите й.

— Довечера… ако нещата се развият прекалено бързо за теб, искам да ми кажеш.

— За да спреш ли?

— Шегуваш ли се? Искам да чуя как ме молиш.

Тя се разсмя, после пъхна ръка под неговата и погали дланта му. Заля го вълна горещина и кръвта му закипя. Това му напомни, че не беше крил тайната си от нея в течение на седмици, а само няколко дни. И че беше научил нейната тайна едва преди четиридесет и осем часа.

— Не очаквах, че ще бъде така. — В тембъра й звучеше дрезгава нотка, която никой телевизионен или радиозапис досега не беше успял да улови и демонстрира.

— Похотливо и лудешко, но и много забавно.

— Ще бъде такова, каквото сами го искаме.

— Сексът винаги ми се е струвал толкова сериозен. — Тя отдръпна ръката си. — Така… труден.