— По дяволите…

— Ти си прав. Тя е — кимна Тони.

— И със сигурност не иска да бъде намерена.

— Забеляза ли по какъв начин гледаше децата? Като че са нейни собствени.

— Може да не е Аврора — промърмори той и се почеса по носа.

— Така ли мислиш?

— Не знам какво да мисля.

Те проследиха с погледи двама мъже с вид на бизнесмени, които излязоха от ресторанта и се запътиха към един нов автомобил модел „Камри“.

— Можем да вземем отпечатъци от вратата на караваната, но ще трябва да почакаме да стане тъмно — предложи Тони.

Джейсън се загледа право напред и зададе въпроса, който се въртеше в главите и на двамата:

— Сега ли да се обадим на шефа или по-късно?

— Искаш ли да докладваме на Кен, че сме разговаряли с нея, но все още не сме сигурни, че тя е Аврора?

— Всъщност не.

— И аз не. — Тя извади слънчевите си очила. — Хайде да изчакаме два-три часа и да видим какво ще стане.

— Взе ми думите от устата.



Мат излезе на остъклената веранда и се вторачи мрачно в Нийли.

— Изглежда всичко свърши.

Тя докосна с устни меката буза на бебето, опитвайки се да се изключи от всичко наоколо, освен от това мъничко шаващо същество.

— Мисля, че Бътън едва ли разбира как точно ме е нарекла.

— Никой не би могъл да знае. — Изражението на лицето му беше като отражение на собствените й чувства. — Нийли, разкриха те.

— Не още. Не са сигурни. Ако бяха сигурни, нямаше да можем да се разминаваме от агенти на Тайните служби.

— Денят едва сега започва.

Тя му отправи най-хубавата усмивка, на която беше способна в този миг.

— А ти страхотно се справяш с ролята на Обществен враг номер едно66.

— Винаги съм искал да си поговоря както трябва с ченгетата и затова реших да не изпускам шанса. Освен това смятам, че докато съм с теб, се ползвам от дипломатически имунитет.

— На твое място не бих злоупотребявала с това. — Тя погледна неопределено към задния двор. — Отивам да намеря Луси.

Той я изгледа изучаващо.

— Смяташ да й кажеш ли?

— Възползвах се от нея сутринта. Сега трябва да й благодаря.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Трябва сама да го направя.

Тя претърси къщата, после и караваната, преди да открие Луси сред ружите в градината. Седеше, притиснала колене до гърдите си и свела рамене.

Нийли се отпусна на земята до нея.

— Търсих те.

Луси не й отговори веднага. Бавно вдигна очи и я загледа съсредоточено.

— Заради съпруга ти ли бяха дошли?

— Нещо такова. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но не за онзи съпруг, за който ти разказах.

— Какво имаш предвид?

Нийли видя двойка земни пчели над яркожълтите цветчета на ружите.

— Моят съпруг беше президентът Денис Кейс, Лус.

— Не!

— Съжалявам.

Луси скочи.

— Лъжеш! Само така казваш. Ти си Нел! Ти си… — Гласът й се пресече от вълнение. — Кажи ми, че си Нел.

— Не мога. Аз съм Корнелия Кейс.

Очите на Луси се изпълниха със сълзи.

— Ти ни излъга. Излъга ни всички.

— Зная. Съжалявам.

— Каза ли на Мат?

— Той сам се досети преди два дни.

— И никой не ми каза.

— Не можахме.

Луси беше достатъчно съобразителна, за да разбере какво означава тази новина за нея. Тя цялата се разтрепери.

— Сега вече няма да се омъжиш за него, нали?

Беше ред на Нийли да се разтрепери.

— Никога не е ставало дума двамата да се оженим.

— Ставало е. — Устните на Луси потреперваха, докато говореше, а самата тя изглеждаше така, сякаш за нея целият свят изведнъж се беше срутил под краката й. — Ти го харесваш! Много го харесваш! И се притесняваш за мен и за Бътън!

— И още се притеснявам. Случилото се не променя чувствата, които изпитвам към вас двете.

— Но означава, че никога няма да се омъжиш за Мат. Не и след като си била омъжена за президент. Едва ли някой като теб някога би осиновил Бътън.

— Луси, нека да ти обясня…

Но Луси не искаше да слуша никакви обяснения. Защото вече тичаше към къщата.



19.


Мат откри Нийли сред ружите малко по-късно. Отпусна се до нея на същото място, където беше седяла Луси, с тази разлика, че успя да стъпче един избуял корен. Беше си взел набързо душ и по златната му коса личаха следи, там, където беше прокарвал пръсти. Сгъна колене, отпусна ръце върху тях и се извърна към нея.

— Предполагам, че си имала и по-добри дни.

Нийли потърка очи.

— Къде е Луси?

— Тъкмо беше влязла в къщата, когато се появи Чарли, за да я заведе на басейн. Отначало му отказа, но после Чарли като й каза, че Бъртис ги чака и ще се обиди, тя взе Бътън и заминаха.

— И ти й позволи да вземе Бътън?

— Луси ще опази Бътън по-добре, отколкото Тайните служби опазиха теб. — Той протегна крак и извърна глава, за да огледа пространството на вътрешния двор зад тях. — А и бебето трябва малко да се откъсне от нас.

— Защо говориш така?

— Тя е… — Изглеждаше притеснен. — Много се е привързала към нас.

Макар че много добре разбираше какво има предвид Мат, Нийли усети да я пронизва студ.

— За бебетата се предполага, че това им е работата — да се привързват.

— Нийли…

Тя се изправи.

— За хората се предполага, че трябва да се привързват.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Нищо. Забрави.

Тя се отдалечи от него със забързани крачки в посока към къщата. Веднага щом се озова вътре, се запъти към горния етаж и започна да прибира дрехите си — имаше нужда просто да се занимава с нещо, за да не мисли, но почти веднага чу стъпките му по стълбите.

Леглото все още беше неоправено — мястото, където се бяха любили миналата нощ. Досега някой друг винаги се беше грижил да й оправя леглото и тя все забравяше, че сега вече трябваше сама да върши тази работа.

Той се спря в рамката на вратата.

— Не мога да задържа децата. Това искаш, нали? Искаш да ги задържа.

Тя улови с две ръце чаршафа и го вдигна.

— Трябваше да видиш лицето на Луси, когато й казах коя съм. Тя продължава да си фантазира за нас двамата. И макар да й казахме, че нищо подобно няма да се случи, отказа да го повярва. Мисли, че ако твърдо вярва в мечтите си, те ще се сбъднат.

— Това не е наш проблем.

Чувството й на безсилие взе връх и се изля върху него:

— Какво толкова намираш в този твой самотен мъжки живот, че така яростно се стремиш да си го върнеш? Кажи ми, Мат! Какво е толкова привлекателното в един живот, който изключва тяхното присъствие?

И моето, искаше й се да изплаче. Какво е толкова привлекателното в един живот без мен?

— Това не е честно — изрече той сухо.

— Честно ли? Ако беше видял лицето на Луси, тогава щеше да се запиташ дали е честно или не.

— Едва ли има нужда точно на теб да обяснявам дали съм прав или не.

Тя му обърна гръб и отново се зае да оправя леглото.

— Не, няма нужда.

— Чуй ме, Нийли. Не аз предизвиках тази ситуация. Насила ме въвлякоха в нея.

— Да, и друг път си го казвал.

Остротата в тона й беше заради болката, която изпитваше. Може да беше изминала едва седмица откакто бяха заедно, но през това време се бяха превърнали в семейство. И докато тази вътрешна връзка помежду им за него беше бреме, за нея се бе превърнала във всичко на този свят.

— Децата ли имаш предвид, или нас двамата?

Мат нямаше вкус към тънките намеци и за Нийли беше напълно ясно, че той няма да се поколебае да нарече нещата със собствените им думи.

— Няма такова понятие като нас двамата — успя да изрече тя, молейки се той да й възрази. — Знаем го и ти, и аз. Не и повече от това, което е сега.

— А искаш ли да има такова понятие като нас двамата?

О, не! Нямаше да му позволи да я измъчва така.

— И как би могло? Аз също съм от женски род. От лагера на противника. И да не говорим, че съм и национална институция.

— Значи ме изхвърляш.

— Всъщност, знаеш ли? Този въпрос изобщо не ме интересува.

Всичко беше извън контрол — емоциите й, животът й, любовта й към този мъж, който не й отвръщаше със същата любов. Дори не можеха напълно разумно да обсъдят всички причини, които правеха брака помежду им невъзможен — просто защото чувствата му към нея не бяха толкова дълбоки.

Очакваше, че Мат ще си излезе и ще я остави, но той не го направи. Вместо това се приближи до нея, разтвори дългите си ръце и я привлече към себе си.

— Ти си като дете — избъбри той с пресипнал глас.

Тази топлота помежду им! Усещаше големите му ръце да я милват по главата и в гърлото й се надигна ридание. Тя успя да го надмогне и притисна буза към гърдите му.

— Знам.

Устните му леко докоснаха косата й.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако сега легнем да се поборим малко?

— Да, така мисля.

— Добре. Съблечи се.

Да беше така лесно, колкото и на думи. Тя въздъхна.

— Не можем да решим проблемите си със секс.

— Нищо, съблечи се. Аз имам нужда да бъда обслужен.

— Обслужен? По такъв начин ли разговаряш с една първа дама?

— Ти си моята първа дама и освен това така или иначе вече го казах. — Той пъхна ръце под фланелката й. Дръпна по-силно подплънката и една от връзките й се скъса. — Ех, как го мразя това нещо.

— Естествено, че го мразиш. Мразиш всичко, свързано с децата.

— Не играеш честно.

— Осъди ме.

— Имам по-добра идея.

Очите й се закръглиха от смайване, докато го слушаше да й описва със съвсем директни думи какво точно смята да й направи.

Желание, равно по сила на болката, която изпитваше, се надигна като вълна у нея.

— Сигурна ли си, че ще ми устоиш на темпото?

— Ще се постарая.

Дрехите им полетяха на пода и само след миг двамата бяха в леглото. Той легна върху нея и жадно пое устата й в своята. Тя се остави в ръцете му, отдаде се напълно на огромното му тяло и се отвори за мощното му проникване.

Любиха се дръзко, поривисто, без почивка и без да таят нищо в себе си… освен думите за любов, която тя не би могла да му признае, и каквато той не изпитваше към нея.

След като приключиха, той я погали с такава нежност, като че беше миниатюрна и крехка статуетка, която можеше лесно да се счупи. Целуна челото й, крайчеца на очите й, връхчето на носа й. Целуваше я така, сякаш искаше да запамети очертанията на лицето й.

Тя опря палец в ямката над ключицата му и го целуна по гърдите.

Мат погали рамото й и потопи лице в косите й. Нийли усети, че той отново се възбужда и прокара пръсти по стегнатия му корем, за да го стимулира още повече.

Мат зашепна в ухото й:

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен.

Звучеше тъжно, но времето се беше превърнало в неин враг… Тя плъзна пръсти по-надолу.

— По-късно.

Той изстена, когато тя го докосна. А после улови плъзгащата й се ръка.

— Сега трябва да ти го кажа. От доста отдавна го отлагам.

— Момичетата скоро ще се приберат. Още един последен път.