Сюзън Филипс - Първата дама

Беше влюбен! Почувства се така, сякаш го бяха ударили с хокейна шайба право в челото. От всички идиотски, малоумни и егоистични постъпки, които беше натворил през живота си, тази, че му беше трябвало толкова време, за да осъзнае любовта си към Нийли — беше най-лошата.

Щом се налагаше и той да мине по този път, не можеше ли да се влюби в някоя по-обикновена жена? Не! Не и той! Не и Господин Опак човек като него. Защото щеше да бъде прекалено лесно! Вместо това трябваше да се влюби в най-известната жена в Америка!

До обяд Ан просто вървеше по петите му, взирайки се с жалостиви очи в лицето му. Всеки път, когато я погледнеше, забелязваше, че устните й шават. Той знаеше защо е това, тя се молеше за него, което пък го предизвикваше да й каже да си задържи проклетите молитви за себе си, но тъй като така или иначе само на това можеше да се надява в този момент, реши да се прави, че не я забелязва.

Заведе сестрите си на обяд в едно от бистрата на модната улица „Кларк“, а после, когато те се устремиха всяка към колата си или към летището, едва потисна желанието си да ги помоли да останат още малко с него. Те отново го целунаха, прегърнаха и оставиха следи от червило по ризата му.

Същата нощ той се почувства още по-самотен в празната си къща. Без сестри, които да го тормозят с проблемите си. Без бебе, на което да сменя памперсите, и вироглава тийнейджърка, от която да не сваля очи. Още по-зле — без жена с патриотично сини очи, на която да се усмихва.

Как е могъл да бъде толкова сляп? От първия миг, когато я беше видял, той се бе почувствал привлечен към нея както само противоположностите биха могли да се привличат. Никога не се беше наслаждавал толкова на компанията на една жена, никога по-рано не се беше чувствал така силно възбуден. Не само физически, но също и интелектуално и емоционално. Ако някой зъл дух точно в този момент се приближеше до него и му предложеше Нийли завинаги, но без да могат да се любят, пак щеше да я вземе. Е, и как, моля ви се, можеше да се нарече всичко това?

Беше загазил!

Не можеше повече да понася да стои затворен, затова грабна якето си, излезе навън и влезе в експлоръра, който беше купил на мястото на предишния си спортен мерцедес кабрио. Тази кола не беше много подходяща за многолюдния център на Чикаго, където понякога беше много трудно да се открие място за паркиране, но пък вършеше добра работа по специалните скоростни шосета и освен това беше достатъчно голяма и просторна, за да го побере. Истината беше, че той харесваше спомените, които му навяваше този форд експлорър.

Докато кръжеше безцелно из малките тесни улички на Линкълн парк, се опитваше да реши как да действа по-нататък. Изобщо нямаше представа какви бяха чувствата на Нийли към него. Беше се наслаждавала на неговата компания и със сигурност й беше харесало да се люби с него, но той също така беше спорил с нея, беше я мамил и се беше отнасял грубо с нея, така че едва ли би очаквал тя да се затича с отворени обятия към него. Едва ли би очаквал тя…

Да се омъжи за него.

Едва не блъсна едно бяло субару. Наистина ли очакваше некоронованата кралица на Америка да се обвърже до живот с един расъл прекалено нависоко словашки грубиян?

По дяволите, разбира се.

На следващата сутрин той си взе лаптопа и клетъчния телефон, нахвърля някои дрехи в куфара си и отнесе всичко във форда. По пътя се обади на редактора си и набързо съчини нещо в смисъл, че иска да продължи историята за Нийли Кейс, обещавайки му тържествено в същото време да изпраща навреме материалите за ежедневната си рубрика, след което вече спокойно можеше да се отдаде на мисли единствено в посока на целта на пътешествието си.

Той и бившата първа дама на Америка щяха сериозно да си поговорят.

Адвокатът на Нийли беше отказал да му даде адреса й, затова той се възползва от някои свои връзки в прескорпуса във Вашингтон и още на следващия ден вече се намираше в Мидълбърг, Вирджиния. Откъм пътя се виждаше единствено високата близо два и половина метра ограда, но не и къщата, както и високата порта с електронно управление. Насочи форда по алеята към портата. Нийли беше насрочила пресконференция за утре; Мат се молеше да си е у дома и да се готви за нея.

Над главата му се задвижи електронна камера и окото й се насочи към него. Надяваше се и самата ограда да е електрифицирана и зад нея да тичаха отвързани поне два добермана. Много често се беше будил посред нощ, притеснен за сигурността й.

— С какво мога да ви помогна? — Откъм таблото, монтирано сред тухлите, долетя мъжки глас.

— Аз съм Мат Джорик. Дошъл съм да се срещна с госпожа Кейс.

— Тя очаква ли ви?

— Да — излъга той.

Последва кратка пауза.

— Името ви не фигурира в списъка за посетители.

— Не бях сигурен дали ще успея да дойда днес. Ако я попитате, ще ви каже, че всичко е наред.

— Изчакайте.

Надяваше се, че ако не гласът му, поне видът му беше по-уверен. Гледката на тази порта и мисълта за обширните площи, които се намираха зад нея, превърнаха пропастта, която ги делеше, от теоретична в напълно реална. Той забарабани с пръсти по волана. Защо се бавеха толкова?

— Господин Джорик?

— Да.

— Съжалявам, господине, но на госпожа Кейс не й е възможно да се види с вас.

Мат стисна волана.

— Ще дойда по-късно днес.

— Не, господине.

Той поседя така за момент и колкото повече време минаваше, толкова по-неловко започваше да се чувства.

— А ако дойда утре сутринта?

— Не. Госпожа Кейс изобщо не желае да ви приеме.

Стомахът на Нийли се беше свил на кълбо, а ръцете й бяха леденостудени. Мат беше тук. Пред портата й. Искаше да се спусне навън от къщата, да притича по алеята и да се хвърли в прегръдките му… само за да бъде отново отблъсната.

Не й се наложи дълго да мисли, за да се сети защо беше дошъл. Макар редовно да го бяха информирали за състоянието на момичетата, той искаше да се увери как стоят нещата със собствените си очи. Господин Силно отговорния.

Ръката й трепереше, когато посегна към телефона във всекидневната, за да се обади на адвоката си. Мат не можеше просто така да влиза и си излиза от живота на момичетата, когато му се прииска. Нямаше да е добре за тях, а за нея щеше да е пагубно. Предстоеше й кампания, върху която трябваше да се концентрира. И нов живот, който да си изгради.

— Ма!

Бътън вече беше показала неудоволствие от това, че Нийли прекалено се е застояла на телефона. Тя пусна от високо пластмасовото си камионче върху килима и я изгледа — упоритото й изражение така силно напомняше на Мат, че на Нийли й се прииска да завие от болка. Намести телефона на мястото му, затвори книжката с инструкциите и записките си, стъпи на килима и седна на него, кръстосвайки крака. Бътън моментално се покатери в скута й, понесла в ръце камиончето си и една от мъничките сини обувчици на Андре.

— Га бича ма.

Нийли я притисна към себе си, надявайки се така да се поуспокои.

— И аз те обичам.

Тя я целуна по бузката и улови с пръсти косицата й, която беше пораснала по-дълга и вече започваше да се къдри.

— Как можа Мат да постъпи така?

— Та?

Бътън за пръв път беше изрекла тази дума, откакто бяха напуснали Айова. Бебето смръщи вежди и повтори:

— Та! — После се напрегна с всичка сила: — Та!

Нийли нямаше как да го допусне отново до себе си.

Едва беше започнала да спи спокойно нощем и не искаше отново да потъва в тъга. Не, когато й предстоеше най-важната пресконференция на живота й. Утре.

Нийли целуна ръчичката на Бътън.

— Извинявай, скъпа моя. Но няма да може.

Бътън захапа долната си устничка и окръгли очи. После допря бузка на гърдите на Нийли.

Нийли я погали по косата и си пожела, ако можеше, четиримата отново да се върнат в караваната и да тръгнат на път.

Мат паркира форда срещу портата с наполовина оформил се план в главата му — да пресрещне Луси, когато се връща от училище, но един чипонос агент от Тайните служби му излезе с насрещен план.

Мат се опита да му изясни, че шосето е на всички, после обаче реши да не създава проблеми на агента — така или иначе той си вършеше работата, а работата му беше да пази семейството на Мат.

По обратния път към хотела той се опитваше да измисли как би могъл да постъпи. Всяка обида обаче, всяка заповед, всяко оплакване, които беше подхвърлил на Нийли, се върнаха сега като бумеранг върху него и го обсебиха така, че да не можеше да си намери място. Никой не би могъл да му признае, че се е показал от най-добрата си страна. Напротив.

До такава степен беше потънал в самосъжаление, че не забеляза кога подмина хотела. Само идиот би могъл да отхвърли нещо толкова ценно! Само идиот би могъл да отблъсне семейството си!

Докато обръщаше за хотела, той стигна до заключението, че или ще прекара живота си в самобичуване, или ще се залови отново да възстанови това, което така успешно беше разрушил. А за да успее, му беше необходим добър план.

Нийли експлодира:

— Какво може да означава това, че ще се появи по „Си Ен Ен“?

Тя стисна здраво клетъчния си телефон и тежко се отпусна в кожената седалка на своя линкълн.

Стив Кюзак, агентът от Тайните служби, който шофираше автомобила в този момент, погледна към нея в огледалото за обратно виждане, после изви очи към партньора си, който седеше на седалката до него. Зад затъмнените стъкла, докато пътуваха в източна посока към хотел „Арлингтън“, където Нийли щеше да направи изявление, се заредиха хълмовете на Вирджиния, осветени от утринното слънце.

— Той не даде никакви обяснения повече — отвърна адвокатът й.

Тежката обеца марка Шанел, която беше свалила, за да прислони към ухото слушалката, се впи в дланта й. Ако не се беше разболяла от грип, сега при нея в колата щеше да бъде помощничката й. Джим Милингтън, новият мениджър на кампанията й, както и Тери и ключовите членове на екипа й вече бяха в хотела, отбивайки атаките на журналистите, докато тя пристигне.