Сърцето му трепна и той не можеше да се сети за нещо друго, освен да й каже обичам те, но тъй като това щеше да прозвучи доста прибързано, вместо това реши да приветства кучето:

— Здрасти, Скуид.

Бебето примигна като реакция на гласа му, после лекичко му се усмихна.

Кралицата на Америка отстъпи назад и го пропусна да влезе. Стомахът му се сви. Гледаше го така, сякаш й напомняше смътно за някого, когото някога беше зърнала за миг.

Той я последва по коридора — имаше чувството, че все едно се намира в института Смитсониън79, и после в официалния хол80, обзаведен предимно с мебели от черешово дърво, кресла със странични облегалки за главата и маслени платна от стари майстори. Той беше израснал в къща с разнородни мебели, с пластмасови маси и дървени кръстове и изсъхнали палмови клонки, затъкнати зад тях.

Тя махна с ръка към канапенце с вретеновидни крачета и облегалка във формата на полусфера. Той внимателно паркира огромното си тяло на посоченото му място, очаквайки всеки момент то да се срути под теглото му.

Тя го загледа с увереността на жена, която най-накрая беше проумяла себе си.

— Бих ти предложила нещо за пиене, но наскоро привършихме безалкохолната бира.

Точно сега би му дошъл добре един скоч, дори направо от бутилката. Забеляза, че беше стиснала така здраво бебето в прегръдката си, че то започна да проявява недоволство и да се върти.

— Ново попълнение?

— Андре е дете на Тамара, жената, която се грижи за Бътън.

— Мислех, че ти се грижиш за Бътън!

Сам се удиви на обвинителната нотка в гласа си.

Тя го гледаше сурово и изобщо не си направи труда да му отговори.

— Извинявай.

Дланите му бяха започнали да се изпотяват.

Тя избра да седне на едно от креслата с облегалки за главата до камината, около която вероятно се бяха събирали бащите основатели на Съединените щати да бистрят конституцията.

Бебето продължаваше да се отпива да се измъкне от здравата хватка. Той изчака Нийли да охлаби прегръдката си и да го подхване така, че да му е по-удобно, но тя така и не го направи. Като че беше забравила изобщо, че го държи. Надяваше се това да означава, че всъщност е нервна.

По вида й обаче изобщо не можеше да се разбере дали е нервна.

Канапенцето злокобно проскърца, когато той се облегна назад и протегна дългите си крака. Ако не кажеше скоро нещо, щеше да изглежда като пълен идиот.

— Как са те? Момичетата?

— Знаеш как са. Редовно получаваш писмени доклади.

Бебето направо се гърчеше. Той се зачуди къде ли се беше скрила Бътън. Какво ли не би дал да види малкото момиченце отново — да смени миризливия й памперс и да бъде възнаграден с една от онези нейни усмивки, които не означаваха нищо друго, освен теб обичам най-много.

— Писменият доклад не е същото като да ги видя със собствените си очи. Липсват ми.

— Сигурна съм, че е така, но това не означава, че можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш, от живота им. Между нас освен това съществува договорка.

Разговорът не потръгна в посоката, в която се надяваше да се развие. Бебето изписка.

— Разбирам, но…

Макар все така да беше слаба, онзи измършавял вид, който имаше, когато се бяха срещнали за пръв път, вече го нямаше. Почувства се облекчен… и разочарован. Прииска му се да беше се топила от мъка по него.

Как не — Нийли Кейс да се топи от мъка по някакъв мъж!

Оставаше му да предприеме само едно и осъзнаването на това моментално качи нивото на тестостерона му. Пое си дълбоко дъх и изрече:

— Ти също много ми липсваш.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

Той реши да каже отново същото, но този път в едно изречение:

— Много ми липсвахте ти и момичетата.

Бебето отново изписка. То отчаяно се опитваше да се освободи от прегръдката й, но тя го държеше здраво. Мат не можеше повече да понася мъченията му и скочи.

— Дай ми това дете, преди да си го задушила!

— Какво…

Той издърпа малкото момченце и го закрепи на едната си ръка. Детето веднага се умири. Миришеше хубаво. На момче.

Тя присви очи, после затропа с пръсти по облегалката на креслото си.

— Какво стана с резултатите от ДНК тестовете? Адвокатът ми няколко пъти поиска копия от тях, но така и не получи отговор.

Ами сега? Хвана го. Беше скъсал плика, който беше получил от лабораторията в Дейвънпорт, без да го отвори.

— Аз също не получих отговор. Предполагам, че в лабораторията са ги изгубили.

— Изгубили?

— Случва се.

Тя вирна брадичка и го погледна изучаващо.

— Зная колко важни са тези резултати за теб. Може би тестовете могат да бъдат повторени.

— Ти луда ли си? Искаш Бътън отново да мине през всичко това? Предполагам, за теб е лесно да го кажеш, защото не знаеш какво стана. Само ако знаеше как я натиснаха!

Тя го изгледа така, сякаш си беше изгубил ума, с което се оказа така близо до истината, че той се принуди да й обърне гръб и се запъти към камината.

— Защо си дошъл, Мат?

Главичката на детето го бодна по брадичката. Той се извърна към нея.

— Добре, ще ти кажа. Аз развалих всичко, нали? Признавам си го, а сега нека забравим и продължим оттам, където спряхме.

— Да продължим?

Ледена като тълпа презвитерианци в неотоплена църква.

— Защото това, което е важно сега… единствено важно е бъдещето. — Топло ли беше в тази стая, или само на него му беше топло? — Трябва да гледаме напред, а не в миналото.

Всичко в погледа, който тя му отправи, говореше за аристократично презрение. Той изведнъж се почувства като че се беше облякъл с червена копринена риза и нагъваше наденица. Беше време да поеме направо към целта.

— Искам да знам какви са твоите чувства към мен.

— За това ли искаше да ме видиш?

Мат кимна. Главичката на детето се отпусна върху рамото му. Точно сега какво не би дал да можеше да си поиграе с него, вместо да види изведнъж как щастливото му бъдеще изчезва, ако ледената кралица, окупирала тялото на Нийли, решеше просто да го изхвърли.

— Е… Много съм ти признателна, че не ме предаде в статиите, които публикува.

— Признателна?

— И съм благодарна, че ми поверяваш попечителството над момичетата.

— Благодарна?

Мат се почувства като в някакъв среднощен кошмар! Отпусна се тежко на фамилното канапенце.

— Безкрайно.

Старият часовник неумолимо тиктакаше в ъгъла. Изглежда тишината, установила се помежду им и нарастваща с всяка изминала минута, не я притесняваше.

— Нещо друго? — попита той.

— Не, не мисля, че има нещо друго.

Това означаваше, че го беше отписала. Трябва да имаше някакви чувства, по дяволите, след като го беше допуснала до всички онези свои потайни, горещи и влажни места, които той беше превърнал и в свои.

Стисна зъби. И премести детето в другата си ръка.

— Помисли по-добре.

Тя изви вежда. Докосна перления гердан с възглавничките на пръстите си и каза:

— За нищо друго не се сещам.

Той скочи от креслото.

— А аз се сещам за нещо друго! Обичам те, по дяволите! И ако това не ти харесва, още по-зле за теб.

Бебето извести с писък, че крясъците на Мат не му се нравят. Очите на Нийли се разшириха от изненада.

— Ти ме обичаш?

Той очакваше устните й да се разтеглят в усмивка, а изразът в очите й да се смекчи. Вместо това го гледаше като че я бяха улучили още при първия групов мускетен залп от пехотинците при Лексингтън81. Господин Опак човек — е, не вършеше ли всичко наопаки? Улови бебето през кръста и пристъпи напред.

— Извинявай. Не се получи както трябваше. Аз само… Не ти ли е топло тук? Може би парното ви не работи като трябва? Мога да го погледна.

Какво му ставаше? Години наред беше живял между жени. Бяха му ясни навиците им. Защо така се разкапваше по шевовете, когато му беше най-необходимо да е абсолютно концентриран?

Една след друга десетки емоции смениха израза на лицето й, но колкото и да се мъчеше, Мат не можа да ги улови и облече в подходящи думи. Тя се облегна назад, прехвърли крак върху крак и пръстите й образуваха фигура, наподобяваща покрив на малка протестантска църква.

— И кога те осени това — очевидно не особено приятно за теб — прозрение?

— В неделя.

Ноздрите й се издуха.

— Миналата неделя?

Това не беше въпрос, а обвинение.

— Да! Но не беше неприятно.

Писъците на бебето ставаха все по-силни. Той започна да го люлее.

— Разбрал си го преди два дни?

— Това не означава, че не съм изпитвал това чувство през цялото време. — Дори и на него, в качеството им на защитна теза, думите му изглеждаха неубедителни. Гласът му стана дрезгав. — Обичам те от доста време.

— Ах… разбирам.

Тя се изправи и се приближи до него, не за да се хвърли в прегръдките му, както се беше надявал, а за да вземе детето.

Приличащото на половинметров Бенедикт Арнолд82 бебе с щастлив вид се отпусна в ръцете й.

— Не изглеждаш много радостен от това откритие — каза тя.

Бебето сключи юмрук около перлите, донесени в Америка с „Мейфлауър“, и ги налапа.

— Радостен съм! Щастлив!

Отново онова аристократично повдигане само на едната вежда.

По дяволите! Вадеше си хляба с думи. Защо сега занаятът му го предаваше? Не му беше в нрава това, което реши да направи в следващите минути, но сметна, че е време вече да се остави единствено и само на милостта на съда.

— Обичам те, Нийли. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная, но от това истината не става по-малка. Това, което се случи между нас, беше твърде хубаво, за да се отказваме от него само защото аз се провалих на финала.

Тя не изглеждаше да е впечатлена.

— И представата ти да ми покажеш нежните си чувства е да се покажеш по Си Ен Ен и да разкажеш за мен на целия свят, така ли?

— Само блъфирах. Ти не отговаряше на телефонните ми обаждания, нали така? Трябваше да привлека вниманието ти по някакъв начин.

— Грешката е моя. И какво предлагаш да сторим във връзка с новооткритите ти чувства?

— Предлагам да се омъжиш за мен — какво ще кажеш за това?

— Ах…

Бебето с щастлив израз на лицето смучеше перлите й. Мат също би искал и той да вземе в устните си нещо нейно — долната й устна, крайчеца на ухото й… гърдите й. Едва не изстена. Сега не беше време да мисли за гърди или други части на тялото й.

— Какво?

— Какво какво?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя го изгледа студено, което го накара да си помисли, че трябва да подкрепи предложението си с аргументи. Нещо логично, не емоционално.

— Съзнавам, че може би възприемаш подобен брак като неравностоен, след като аз не съм от аристократично потекло като теб. Но може би е време да се освежи кръвта на Личфийлд. С малко източноевропейска селска кръв.

— След което ни остава единствено да се преборим и за трите корони83?

Той присви очи. Какво ставаше тук?

Нийли видя как Мат изправи глава и я загледа изучаващо — така, сякаш беше някакъв особен микроскопичен екземпляр. Толкова силно я беше заболяло, че едва успяваше да се държи на краката си. Той сериозно ли си беше помислил, че тя ще повярва на подобна суха и безвкусна декларация — сякаш му се свидеха думите, и ще приеме жалостивия му аргумент да й поиска ръката?

В този момент осъзна каква грешка беше допуснала, като така рязко го беше отстранила от живота на момичетата. Макар да не се оказа способен да го изрази добре, тя трябваше да знае, да помни колко много ги обичаше той. Но нито за миг не беше допускала, че би си позволил да стигне толкова далеч, за да си ги върне. Изобщо не си беше представяла, че в отчаянието си ще стигне дотам да й предлага брак.