Изглежда обаче не му беше дошло наум, че спокойно можеше да ги отведе със себе си. Беше законният им попечител и процедурата с осиновяването им от нея още не беше приключила. Можеше просто да каже, че си е променил решението. Чувството му за чест обаче не би му позволило да постъпи по този начин.

Коленете й се разтрепериха. Дали чувството му за чест би му позволило да предложи брак на жена, която не обича, само за да си върне децата?

Главата й започна да бучи. Ами ако казваше истината? Ако наистина я обичаше? Би ли могло поведението му да е пример за очаквано объркване заради неочакваната дълбочина на чувствата му? Или единствено към момичетата чувствата му бяха толкова дълбоки, че да пожелае да се ожени за жена, която харесва, но не обича, само за да ги задържи близо до себе си?

В едно беше сигурна… независимо че през изминалите месеци беше прегръщала глупавата му фланелка и беше плакала на онази песен на Уитни Хюстън, тя вече не беше онази жена в емоционална нужда, която се беше омъжила за Денис Кейс. През изминалата година тя беше научила, че заслужава по-добра участ и нищо вече не беше в състояние да я накара да се измъчва от любов. Ако Мат Джорик изгаряше от чувства към нея, трябваше да намери по-добър начин да я накара и тя да почувства пламъка на любовта му.

— Нийли, разбирам, че се получи доста зле…

— Зле не съдържа дори намек за случилото се. — Тя погледна часовника си, изправи се и се насочи към коридора. — Извинявай, но нямам повече време.

Мат нямаше друг изход, освен да я последва.

— Какво ще кажеш да те придружавам днес? Една статия от вътрешен човек за кухнята на щаба ти няма да навреди.

Не й бяха нужни повече подобни статии — и двамата го знаеха. Тя отвори вратата и излезе навън, принуждавайки го по този начин да я последва.

— Опасявам се, че не е възможно.

— Дай ми телефонния си номер. Трябва отново да поговорим.

— Сигурна съм, че ако се потрудиш, ще откриеш начин да го научиш.

Вмъкна се бързо обратно в антрето, преди той да успее да я спре, и затвори вратата. Вътре притисна силно бебето към гърдите си, опитвайки се да реши дали повече й се плаче, или й се крещи.



Мат съзнаваше, че отново беше провалил всичко. Беше прекарал твърде много години да гради бариера между себе си и сестрите си с едничката цел да си осигури спокойствие и уединение, и сега, когато най-много беше имал нужда да издърпа тази бариера настрани, не беше успял да го стори. Седна на волана, но не запали — просто седеше и гледаше, без да вижда, през предното стъкло. Ако само беше проявил достатъчно смелост да я вземе в прегръдките си, още щом я видя, и да й каже всичко, което му е на сърцето. Вместо това беше фъфлил като идиот.

И сега беше с празни ръце. Не разполагаше с нищо. Нито дата, на която да я види отново. Нито телефонен номер. Нищо.

Толкова беше ядосан на себе си, че за малко да пропусне просветването на ивица жълто иззад гаража, когато потегли с колата. Вгледа се по-внимателно и осъзна, че вижда всъщност ивица от задницата на жълтото уинибаго.

Не можеше да повярва на очите си. Малко преди да напусне Айова беше продал Мабел и беше изпрати чека на адвоката на Нийли за момичетата. Защо й е трябвало да тръгне по обратния път, за да си върне уинибагото? Усети в него да се разгаря искрица надежда. Не беше кой знае какво, но беше единственото, което имаше.

Изрови името на училището на Луси от паметта си и се обади по телефона, за да разбере къде точно се намира. След като пристигна там, се легитимира като неин законен попечител пред директорката и беше въведен в празен кабинет. Точно преди окончателно да му се е стегнало сърцето, вратата се отвори и в рамката й застана Луси.

Лицето му беше моментално превзето от усмивка. За миг усети нещо като носталгия по оня грим като на проститутка и боядисаната в лилаво коса. Изглеждаше прекрасно — като пречистена — блестяща и красива. Дали Нийли се беше постарала да позаглади острите й ръбове, или Луси просто вече не се нуждаеше от маскарад?

Прииска му се до болка да я прегърне, но разнородните емоции, които видя да се изписват по лицето й, го възпряха. Той я беше наранил, като я беше оставил да си тръгне, и тя нямаше да му го прости така лесно.

— Какво искаш?

Той се поколеба, после реши, че не би могъл да си позволи повече грешки.

— Искам си моето семейство обратно.

— Твоето семейство? — Тя не беше изгубила предишните си рефлекси и сега го изгледа подозрително. — Какво искаш да кажеш?

— Теб, Бътън и Нийли.

Тя го изгледа с познатия намусен поглед.

— Ние не сме твоето семейство.

— И кой го казва? — Той я приближи с една крачка, но тя се отдръпна. — Все още си ми ядосана, нали?

Тя сви рамене, после, вярна на смелата си натура, го погледна право в очите.

— Защо си тук?

Той се замисли. До каква степен можеше да й признае истината и да остане честен към Нийли?

По дяволите честността!

— Тук съм, защото разбрах, че не бих могъл да понеса повече да не сте заедно с мен.

Тя се наведе и опря ръце на бюрото, позата й издаваше неудобство и несигурност.

— И?

— И се върнах.

— Голям праз!

Болката, която тя така старателно се опитваше да прикрие, разкъса сърцето му.

— Грешката е единствено моя. И сега се чувствам не само самотен, но и виновен, че ми беше необходимо толкова време, за да осъзная какво е важно за мен.

Тя огледа палеца си, приближи го до устата си, след това изведнъж осъзна какво се кани да прави и се отказа.

— Е, предполагам, че Бътън ти липсва много.

Несигурността й все така ясно прозираше и това му причини болка.

— Как е малкото пълзящо мишле сега?

— Много добре. Може да казва много повече думи. Казва на Скуид Скид. — Тя му хвърли поглед, пълен с укор. — Но вече не казва Та. Нито веднъж.

— Много ми липсва. — За миг замълча. — Но ти ми липсваш много повече.

— Така ли?

Той кимна.

— Аз обичам Бътън, но тя е още бебе. Знаеш как е. Нито бихме могли да разговаряме за нещо интересно, нито да играем баскетбол например. Не се прави на чак толкова изненадана. Ти и аз още от самото начало се разбирахме много добре. — Отново замълча за миг. — Чувала ли си за понятието сродна душа?

Тя бавно кимна.

— Мисля, че двамата сигурно сме сродни души.

— Така ли мислиш?

— А ти не мислиш ли така?

— Да, но не мислех, че ти…

— Ти си такова глупаче. — Той й се усмихна. — Кога ще разбереш най-после, че си едно страхотно дете?

Тя се загледа в него, после лицето й се сгърчи в гримаса.

— Не вярвах, че ще искаш да ни видиш отново.

Вече не го беше грижа дали тя иска да я прегърне или не. Привлече я към себе си и здраво я прегърна.

— Аз съм още по-голям глупак от теб. Липсваше ми, Лус! Много ми липсваше…

Едната й ръка бавно се плъзна около кръста му. Той я погали по гърба и затвори очи. Как изобщо беше могъл да напусне трите си любими женски същества?

— Обичам те, Луси! — Би трябвало да му е трудно да й го каже, но съвсем не се оказа така. Дори се оказа лесно да й го каже и за втори път: — Много те обичам.

Тя скри лице в ризата му. Макар че думите й се чуваха приглушено, той нямаше проблем да ги разбере:

— Иазмноготеобичам.

Останаха прегърнати така за момент и никой не искаше да пусне другия. Когато най-накрая се пуснаха, тя имаше уязвим и изплашен вид.

— Няма да се опитваш да ни разделиш с нея?

— Как може да си помислиш подобно нещо! Благодаря за доверието все пак.

Раменете й се отпуснаха облекчено.

— Исках да съм сигурна.

— Внимавай, не ми вярвай толкова лесно. Всъщност дойдох при теб, защото само ти можеш да ми помогнеш.

Тя веднага зае отбранителна поза.

— Какво искаш?

Гледаше го така втренчено, че му се наложи да отмести поглед от нея.

— Видях се с Нийли тази сутрин, но бях много нервен и провалих всичко.

— За милионен път.

— Няма нужда да ми го напомняш. Сега тя ми е ядосана повече, отколкото преди. Рано или късно ще й се наложи отново да си поговори с мен, но аз не мога да чакам толкова дълго. Затова ми е нужна помощта ти.

Той й разясни точно какво искаше да направи и когато свърши, устните й се разтеглиха в хитра усмивка. Той се поздрави за добрата си тактика. Нямаше нищо, което една жена с добро сърце да желаеше повече, отколкото да се бърка в делата на другите и да урежда живота им, а тази негова дъщеря на сърцето беше категорично жена с добро сърце.



Напрежението на Нийли малко поспадна, докато седеше на пода, прегърнала Бътън и заслушана в бъбривия разказ на Луси как е минал денят й в училище. Ароматът на печено пиле и чесън, разнасящ се от кухнята, й припомниха, че не беше закусвала.

За нея денят беше минал ужасно. Вместо да се концентрира върху естеството на срещите си, тя непрекъснато беше мислила за Мат, задавайки си въпроса каква всъщност беше истинската му цел.

Икономката й влезе в семейната всекидневна.

— Който не си е измил ръцете, може да отива да ги мие. След пет минути вечерята ще е на масата.

— Благодаря, Тина.

На входната врата се позвъни и Луси скочи.

— Аз ще отворя! Предварително съм предупредила Клиф.

Клиф беше дежурен на монитора за външната порта и това обясняваше защо не ги беше уведомил по интеркома.

Луси хукна по коридора.

— Поканих един приятел за вечеря. Тина ми разреши.

Нийли я сподири с поглед, изпълнен с любопитство. Луси не за пръв път канеше приятел или приятелка, но винаги досега беше питала Нийли. Все пак Нийли беше благодарна, че момичето има приятели, и затова не понечи да й направи забележка.

Маншетчето на светлолилавите дънки на Бътън се беше обърнало и тя й го оправи.

— Хайде, палавнице, да приберем играчките, преди да отидем да ядем.

— Здравей, скъпа.

Нийли като че замръзна, чувайки плътния глас на Мат откъм входната врата.

Очите на Бътън се разшириха и тя пусна пластмасовата костенурка от ръцете си.

— Та!

И с бързина, колкото й позволяваха пълничките й крачета, се запъти по посока на познатия глас.

В коридора Мат беше взел в прегръдките си Луси за втори път през този ден, когато чу вика на Бътън, последван от трополенето на мъничките й гуменки. Той погледна по посока на шума точно когато неговата половинметрова кралица на красотата се показа иззад ъгъла.

— Тааа!

При нейния радостен вик той се спусна към нея, вдигна я на ръце и покри с целувки румените й бузки. Беше пораснала, отбеляза мислено той. Косичката й беше станала по-дълга и вече не приличаше на пух на глухарче. Някой беше завързал панделка около една от буклите й и косата й се беше разтворила като водна струя на фонтан. Беше с лилави гуменки, ярколилави дънки и яркочервена фланелка с надпис HOT STUFF784. Фактът, че не го беше забравила, предизвика сълзи в очите му — нещо, което му се случваше за трети път през този ден. Тя подскачаше в ръцете му от радост и дори го ритна в корема с крачета, но това изобщо не го притесни. Той вдъхваше с пълна сила уханието на бебешки шампоан, портокалов сок и Нийли.

— Та!

Бътън изви назад глава, издаде устнички напред и го загледа с познатия му упорит израз на лицето. Този номер беше нов за него, но той не се поколеба да я целуне право по розовата уста.

— Здрасти, умно детенце!

— Умно! Умно!

— Точно така, детенце.

Прегърнал с едната си ръка бебето, а с другата — Луси, той се почувства вече две трети у дома.