Вчера следобед се беше обадил на адвоката на Санди, за да го уведоми за ситуацията с Джоан Пресман, но той, вместо да му даде гаранция, че момичетата щяха да бъдат оставени в нейна власт веднага след като се прибереше, беше започнал да се обяснява надълго и нашироко.

— Детската служба ще поиска да се увери, че тя може да осигури подобаващи условия за тях.

— Това е абсурдно — възрази му Мат. — Тя е преподавателка в колеж. При всички положения при нея ще им бъде по-добре, отколкото са сега.

— И така да е, пак трябва да я проучат.

— И колко дълго ще трае това проучване?

— Точно не бих могъл да кажа. Не би трябвало да е повече от шест седмици. Два месеца най-много.

Мат не беше на себе си. Дори месец в приемно семейство би могъл да пречупи дете като Луси и да й нанесе непоправими поражения. Той се чу как обещава да остане с децата през нощта, така че от Детската служба да не могат да ги приберат по-рано от рано следващата сутрин.

Докато се опитваше да заспи на разбрицания диван на Санди след пропадналия му опит да ги подложи на кръвен тест, мислите му бяха завладени от убеждението, че сега цялата система за отглеждане на деца в приемни семейства се бе подобрила. Чековете по издръжката бяха много по-старателно премислени, посещенията в приемните домове — много по-чести. Но представата за всички онези деца, които Хавлови бяха малтретирали, не му излизаше от съзнанието.

На сутринта вече си бе дал сметка, че съвестта няма да му позволи да се измъкне и изостави децата. Твърде много се бяха грижили за него като малък, затова не би могъл да остави нито Тийнейджърката Терористка, нито Бебето Демон да прекарат месеци в желязната хватка на грижите в приемни семейства, след като трябваше да ги наглежда само няколко дни и да ги предаде в края на седмицата на баба им.

Адресът на Джоан Пресман в Айова беше записан в бележника на Санди. Налагаше се да изведе момичетата много рано от къщата, затова реши да вземат сутрешния самолет за Бърлингтън. Щом пристигнеха, щеше да вземе кола под наем и да ги откара в Уилоу Гроув. И докато чакаше Джоан Пресман да се прибере, щеше да е приключил с кръвните тестове, дори и ако се наложеше да отнесе Луси на ръце в лабораторията.

За нещастие обаче планът му се провали, когато разбра, че иглите не са единствената фобия на Луси.

— Няма да се кача на самолета, Джорик! Мразя самолетите! И ако смяташ, че можеш със сила да ме принудиш, ще се развикам. Ще кажа на всички на летището, че това е отвличане.

Ако друго дете му го беше казало, можеше да го сметне за блъф, но не и в случая с Луси — усещаше, че тя ще постъпи точно така, както беше казала. А след като вече беше решил да играе на ръба на закона в опит да заблуди Детската служба, а като се прибави и че беше решил да изведе децата извън щата, реши да не рискува излишно.

Вместо това награби колкото можеше техни дрехи наведнъж, храната, която беше купил предната вечер, и ги отведе и двете в караваната. Така или иначе имаше да убива четири-пет дни, защо да не ги прекара в път?

Не беше много сигурен колко упорито щяха да се впуснат да го издирват съответните органи, особено след като адвокатът на Санди със сигурност щеше да се сети накъде се е запътил. И все пак нямаше смисъл да поемат излишни рискове, затова щеше да избягва междущатските пътища и магистрали, поне за известно време, където оператори, събиращи пътни такси, и щатски полицаи вече щяха да бъдат известени за номера на уинибагото. За лош късмет обаче при плачовете на Бебето Демон и постоянните оплаквания на Луси едва ли щеше да може да се наслади на пейзажа.

— Мисля, че ще се издрайфам.

Тя седеше на седалката зад шофьора. Той посочи с глава назад и изрече, опитвайки се да надвика бебешкия хленч:

— Тоалетната е отзад.

— Ако не започнеш да се държиш по-добре с мен и с Бът, ще съжаляваш.

— Ще престанеш ли да й викаш така?

— Това й е името.

Дори Санди не можеше да е толкова луда, че да кръсти детето си с такова име, но така и досега не беше успял да изкопчи от Луси истинското му име.

Хленчовете престанаха. Може би бебето се унасяше в сън. Той погледна през рамо към детската седалка, но детето си беше съвсем будно и намусено при това. Тези сини очи, пълни със сълзи, и тази ангелска устичка. Най-сърдитото ангелче на света.

— Гладни сме.

— Нали ми каза, че ти е лошо?

Хленченето се възобнови много по-силно отпреди. Защо не беше намерил някого, който да се грижи за тези малки чудовища? Някоя възрастна жена с добро сърце, но без слух?

— Става ми лошо от глад. А на Бът вече й е време да яде.

— Нахрани я. Носим толкова много храна и специални каши със себе си, и не би могла да ми кажеш, че няма с какво да я нахраниш.

— Ако я храня, докато караш Мабел, тя ще повърне.

— Не искам повече да чувам, че някой ще повърне. Нахрани проклетото дете!

Тя го изгледа, след това стана гневна от мястото си и отиде при торбите с бебешката храна и памперсите.

Следващите петнадесет минути той шофира в блажена тишина, преди да чуе звук. Първо бебето се закашля, после се чу звук като от задавяне, а после и от изригването на храната през устата му.

— Нали ти казах…



Нийли изведе колата си на задна скорост от алеята край къщата, където беше паркирала, за да посети първата в живота си гаражна разпродажба, и пое към магистралата. Огромна зелена керамична жаба се мъдреше на седалката до нея. Жената, която й я беше продала за десет долара, й беше казала, че това е градинско украшение, което свекърва й сама направила още в училище в час по трудово обучение.

Жабата беше безкрайно грозна, с проблясваща във всички цветове на дъгата зелена глазура, изпъкнали, леко кривогледи очи и матовокафяви петънца с големина колкото на сребърен долар по гърба. В течение на три години Нийли беше живяла в национална светиня, побрала най-ценните произведения на американското изкуство. Дали затова още щом беше видяла жабата, беше разбрала, че иска да я притежава?

Дори след като беше приключила с покупката и приютила тежащата доста жаба под мишницата си, просто беше останала да си поговори с жената, която беше организирала разпродажбата. Не се беше наложило да прибягва до перуката или чорапогащите, за да се справи със ситуацията. Новата й дегизировка чудесно вършеше работа.

Нийли съзря пред себе си знак, че наблизо се намира стоянка за тежкотоварни камиони с място за почивка на шофьори. Със сигурност там щяха да се продават хамбургери и пържени картофи, шейкове с изобилно количество шоколад и различни видове пай. Какво блаженство!



Мирисът на дизелово гориво и пържена храна блъсна Мат, докато излизаше от Мабел на паркинга на стоянката за тежкотоварни камиони. Лекият ветрец донесе и мирис на тор откъм близката нива, достатъчно силен да погълне миризмата от бебешко повръщано.

Едно синьо чеви модел „Корсика“ с жена зад волана се опна точно до него. Щастливка. Беше сама в колата в компанията единствено на собствените си мисли.

Точно след бензиностанцията беше застанал стопаджия, държащ парче смачкан картон в ръка с надпис „Сейнт Луис“. Момчето имаше вид на престъпник и Мат се съмняваше, че изобщо ще му се усмихне щастието някой да го качи, но въпреки това усети, че го пробожда завист заради свободата, на която то се наслаждаваше в момента. Целият му ден беше като един лош сън.

Луси излезе след него навън, след като бе прибрала десетдоларов подкуп в задния си джоб. Беше привързала фланелената си риза около кръста, а вонящото на повърнато бебе беше подхванала под мишниците — така лесно можеше да го отнесе толкова надалеч, колкото й беше възможно. Все пак Луси беше дребна и Мат се съмняваше, че може да стигне с Бебето Демон твърде далеч, но не й предложи сам да го вземе. Беше носил твърде много ревящи бебета в детството си, за да изпитва сантименти по отношение на тях.

Единственото хубаво нещо, свързано с бебетата, беше възможността да ги напиеш на двайсет и първия им рожден ден28. Усмихна се на спомените си, след което мушна още едни десет долара в задния джоб на силно изрязаните й къси панталонки.

— Купи си нещо за обяд, след като я почистиш. Ще се срещнем отново тук след половин час.

Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед с нотка на разочарование. Запита се дали не беше очаквала всъщност да плеснат с ръце и прегърнати да отидат да ядат. Нямаше такава опасност.

Жената, на която преди малко беше завидял, излезе от синьото чеви. Късата й светлокестенява коса беше подредена в една от онези уж небрежни прически, които бяха на мода сега. Останалото по нея обаче не беше толкова модно — евтини бели гуменки, тъмносини шорти и огромна жълта фланелка за бременни с цяла редица патки, маршируващи върху предната й част. Беше без никакъв грим. И в напреднала бременност. Един тир на „Гранд Ам“ намали заради стопаджията, но веднага отново потегли, щом като шофьорът го беше погледнал по-отблизо. Момчето му размаха среден пръст.

Мат отново се вгледа в жената, докато тя го отминаваше. Нещо у нея му се стори познато. Беше с фино изрязани черти, дълга изящна шия и поразяващи сини очи. В начина, по който се придвижваше, имаше нещо, което би нарекъл патрицианско и влизащо в абсолютно противоречие с явно купените от някоя разпродажба дрехи. Тя стигна до вратата на закусвалнята на шофьорите точно преди Луси и я задържа, докато момичето влезе. Луси не удостои с внимание любезността й. Беше твърде заета да го удостоява с поредния си презрителен поглед.

Нещо върху предната седалка в чевито привлече погледа му. Наведе се и видя грозната керамична жаба. Винаги се беше чудил какви ли бяха хората, които си купуваха подобни предмети. После забеляза и полюляващите се в контакта за запалването ключове. Помисли си да отиде при жената и да я предупреди, но размисли, че човек, достатъчно глупав да си купи такава жаба, си заслужава съдбата.

Вътрешността на шофьорската закусвалня беше във формата на голяма буква „Г“. Избра си малка маса в най-далечния ъгъл, където имаше достатъчно място да протегне дългите си крака, и си поръча кафе. Докато чакаше да му го сервират, си помисли, че всъщност ще са му необходими два дни, за да стигне до Айова. Можеше да се окаже и повече, ако непрестанното и изпълващо го с ужас почукване в двигателя му изиграеше лош номер. Как ли щеше да изтърпи двете момичета още два дни? Иронията да се насади точно на това, от което се беше опитвал цял живот да се избави, не го напускаше.

Трябваше и двете да ги остави на грижите на някое приемно семейство.



Нийли поля мазните пържени картофи с кетчуп, без да спира да наблюдава тримата, които бяха влезли в закусвалнята. Отначало мъжът седна сам. Веднага го беше забелязала — твърде високият му ръст се набиваше в очи. И все пак не точно високият ръст привлече вниманието й. По-скоро всичко у него. Той притежаваше здравата мускулатура на човек на физическия труд, на работник, и не й беше необходимо прекалено да напряга въображението си, за да си го представи без риза и обгорял, полагащ шинди29 на някой покрив или с нахлупена каска на главата върху къдравата си черна коса, докато направлява пневматичен чук насред някоя оживена градска улица. Беше също така и невероятно красив, макар и не по онзи прекалено завладяващ начин като при мъжете, работещи като модели. Всъщност лицето му носеше отпечатъка на доста преживяно.

Колко жалко обаче, че изгледа така намръщено момичето, което се промъкна в теснината между масата и седалката и седна до него, настанявайки бебето, което носеше, в скута си. Нийли веднага го причисли към онази категория бащи, които гледаха на децата си като на създания, единствено причиняващи им неудобства — най-нелюбимия й тип мъже.

Значи точно на дъщеря му беше придържала вратата, преди да влезе. Макар тя да беше наплескала лицето си с твърде много грим и да си беше боядисала косите на лилави кичури, нежните й черти бяха с потенциала на бъдеща красавица. Бебето беше сладко. Едно от онези здрави, русокоси, игриви ангелчета, които Нийли отбягваше, доколкото й беше възможно.

Беше занимателно да наблюдава хората, но нямаше търпение отново да се впусне в пътешествие, така че откъсна, макар и с мъка поглед от мъжа и започна да прибира остатъците от храната си, както беше забелязала, че правят останалите. Възрастна двойка мъж и жена, заели съседната, свързана с нейната маса, й се усмихна и в отговор тя също им се усмихна. Хората много често се усмихваха — беше го забелязала — като видеха бременна жена.