Но как можеше някой да се абстрахира от това да наблюдава как трагично приключва нечий невинен живот? Спомени за издути коремчета и осакатени крачета и ръчички пълнеше сънищата й. Тези бебета се бяха превърнали едновременно в неин кръст, но и неин кръстоносен поход, затова беше наредила на екипа си да й осигури колкото се може повече възможности, за да може да изразява съчувствието си. Само по този начин можеше да почете паметта на онова етиопско бебе, на което не беше могла да помогне с нищо.

Първите дами по традиция се посвещаваха на някаква кауза. Лейди Бърд31 имаше своите цветя, Бети Форд се бореше против пристрастяването към лекарства, Нанси Рейгън си имаше нейната кампания Just Said No32, а Барбара Буш33 беше искала всеки да може да чете. Макар Корнелия да не беше мислила точно в тази посока, тя се беше превърнала в ангел-хранител на най-страдащите в света. Сега Нийли погледна към това здраво и хленчещо, златокосо малко момиченце с искрящи сини очи и остатъци от грахчета, размазани по цялото личице, и усети страх. Тъмната страна на този неин кръстоносен поход се изразяваше в паниката, която усещаше да я обхваща, щом насреща й застанеше здраво бебе. В това чувство нямаше никаква логика, но от толкова дълго възприемаше себе си като Ангел на бебешката смърт, че с нищо не можеше да си помогне.

Осъзна, че Мат я наблюдава и успя някак уж естествено да свие рамене.

— Аз… аз нямам опит с бебетата. Може би е по-добре вие да го направите.

— Страхувате се да не си изцапате ръцете? Освен ако не сте забравила, че да ми помагате, е отплатата ви за пътуването.

Държеше я натясно и много добре го знаеше. Тя огледа отново потъналата в разруха каравана, навъсената тийнейджърка и нервното бебе. После извърна поглед към огромния и грубо скроен мъж с широките рамене и дяволитата усмивка. Толкова ли много й се искаше да продължи пътешествието си, че да остане с тези хора?

Да, искаше.

С мрачна решимост улови олигавената лъжица, потопи я в бурканчето и я поднесе към бебешката уста. Бебето погълна граха, след това отвори уста за още, вперило очи право в лицето на Нийли. Когато поднесе лъжицата за втори път към устата й, бебето обви с ръчичка пръстите й.

Нийли потръпна, едва потискайки непреодолимото си желание да отхвърли докосването.

— Как се казва? — успя вместо това да попита.

— Ще ви се иска да не сте го чула.

Луси повдигна едната си слушалка.

— Казва се Бът.

— Бът?

Нийли погледна надолу към хубавото личице с размазани грахчета по него, отбелязвайки наум фините черти и здравата кожа. Правата руса коса на детето обгръщаше главичката като пух на глухарче. То й се усмихна, откривайки четири малки зъбчета, после на устничките му се появи балонче от зеленикава слюнка.

— Не аз съм я нарекла така — промърмори Луси — и не ме гледайте така.

Затова Нийли се обърна към Мат.

— И аз не съм я нарекъл така.

Напъха в устата на бебето и последната лъжица грах.

— Как е истинското й име?

— Тук вече се предавам — отвърна Мат и започна да сгъва картата.

— Стори ми се, че сте били приятел на майка им. Защо тогава не знаете името й?

Как така беше тръгнал на път с две деца, които не бяха негови?

Вместо да й отговори, той пъхна ключа в контакта.

— На твое място нямаше да потегля веднага, Джорик — обади се Луси. — На Бът й трябва половин час да смели храната или пак ще повърне.

— Дявол да го вземе, така никога няма да стигнем…

Нийли не беше очаквала, че той ще използва подобен език в присъствието на тийнейджърка, независимо колко скверно самата тя се изразяваше. Всъщност това не я засягаше.

Луси скочи от пейката.

— Пусни климатика. Горещо е.

— А да си чувала някога думата моля?

— А ти да си чувал някога израза горещо като в ада?

Луси беше отишла твърде далеч. Вместо да пусне климатика, той изключи двигателя, слезе от шофьорската седалка и със спокоен жест пъхна ключовете в джоба си.

— Ще се видя с вас, дами, след половин час — каза и се измъкна от уинибагото.

Вътре беше наистина топло и Нийли сбърчи вежди, докато отправяше поглед към тийнейджърката.

— Просто прекрасно — каза.

— Той е задник.

— Задник, който ни остави без климатик.

— Голяма работа.

Когато Нийли беше на годините на Луси, от нея се изискваше да се облича прилично и да води любезни разговори с лидери от цял свят. Никога не й беше идвало наум да се държи неучтиво. Затова сега тази тийнейджърка буквално я очароваше.

Бебето беше започнало да си трие олигавените юмручета в русата си косичка. Нийли се огледа за хартиени кърпи, но не видя нещо подобно.

— Как бих могла да я почистя?

— Не знам. С хавлия или нещо друго.

— Къде има хавлия?

— Тука някъде. В това чекмедже може би.

Нийли откри кърпа за бърсане на съдове, намокри я на мивката и наблюдавана от Луси, започна да бърше косицата на бебето, след което си даде сметка, че щеше да бъде по-добре, ако го беше направила направо с ръце. Докато се трудеше, се опитваше да не забелязва кривите усмивки, предназначени за нея. Най накрай детето беше сравнително добре измито и почистено.

— Извади я от седалката и я пусни да пълзи. — В гласа на Луси личеше досадата. — Трябва да се раздвижи малко.

Килимът не й изглеждаше твърде чист. Притеснения за тиф, дизентерия, хепатит и дузина други болести й минаха през ум и Нийли се огледа върху какво да разположи детето. Откри накрая фабрично изплетено одеяло в един от шкафовете, закрепени в горната част на караваната, и го застла на пода между кушетката и масата. Замъчи се неумело с коланите, придържащи детската седалка, докато ги разкопчее.

Скръсти ръце пред себе си, както правеше всеки път, когато се налагаше да поеме пеленаче. Не умирай! Моля те, не умирай…

Детето зарита с крака и нададе радостен вик, когато Нийли го вдигна от детската седалка. Усещането беше за нещо топло и тежко в ръцете й, благословено от добро здраве. Почти веднага го сложи на пода. Бебето проточи шия, за да я погледне.

Луси дори беше престанала да се преструва, че слуша уокмена си.

— Не трябваше да си правиш труда за одеялото. Няма да се задържи дълго върху него.

Бебето запълзя с уверени движения, опряно само на ръчичките и крачетата си. И само след секунди вече беше напуснало очертанията на одеялото в посока към предната част на караваната.

— Щом като знаеш толкова много, защо ти не се погрижи за бебето?

Нийли се наслаждаваше на усещането да се държи грубо. Нямаше ли да бъде чудесно да може да отвръща така на всеки, който не й се нрави?

Бебето се изправи, използвайки шофьорската седалка за опора, и започна да върви с треперещите си крачета, опитвайки да балансира с мъничката си ръчичка, омазана със зелен грах.

— Какво си мислиш, че съм правила, откакто майка ми умря?

Нийли се почувства ужасно.

— Не знаех за майка ти. Извинявай…

Луси сви рамене.

— Не се извинявай. Пусни това нещо, Бът.

Нийли видя, че бебето се беше придвижило още напред и се беше вдигнало на пръсти в опит да достигне с ръчичката си скоростния лост. То се извърна към по-голямата си сестра, усмихна й се и напъха юмручето си в устата.

— Аз няма да я наричам Бът — обяви Нийли.

— Тогава как ще разбере, че говориш на нея?

Нийли не искаше да се впуска в спор.

— Имам идея. Нека да я наречем с друго име. Прякор.

— Какъв прякор?

— Мериголд34.

— Старомодно е.

— Може да е старомодно, но е по-хубаво от Бът.

— Пак се опитва. Вдигни я оттам.

Нийли усети прилив на досада от тези тийнейджърски заповеди.

— След като много добре си запозната с особеностите на поведението й, би било много по-добре, ако ти я наблюдаваш.

— Е, да де, да…

— Смятам, че така ще бъде най-добре. Ясно е, че се грижиш отлично за нея.

Лицето на Луси почервеня под грима.

— Не е вярно! Не мога да понасям тази пикла.

Нийли се вгледа по-внимателно в момичето. Ако толкова не харесваше бебето, защо тогава непрекъснато внимаваше за него?

Бебето Бът — бебето Мериголд отново протегна ръчичка към скоростния лост. Нийли се втурна напред, пъхна ръце под мишничките на детето и го накара да застане, опирайки се на кушетката. Бебето се закрепи с една ръка, след това изви шия, за да може да види сестра си. Луси обаче нарочно не искаше да я погледне. Детето нададе вик, за да привлече вниманието й.

Луси приближи глава към краката си и започна да лющи синия лак от нокътя на един от палците си.

Бебето отново нададе призивен вой, този път по-силен.

Луси продължаваше да се преструва, че не го забелязва.

Разнесе се нов вой, дори още по-силен.

— Престани! Престани!

Малкото личице трепна от тази проява на гняв у сестра си. В очичките му нахлуха сълзи, а устенцата му се изкривиха.

— Егати! — извика Луси, скочи и се измъкна от караваната, оставяйки Нийли сама със съкрушеното бебе.



— Кажете ми, че само си въобразявам и че това чукане на двигателя не върви от зле към по-зле.

Мат погледна настрани към Нийли, която седеше на пасажерската седалка. Вече час пътуваха, но той изглеждаше така погълнат от мислите си, че едва сега за пръв път й беше проговорил.

— Не съм обърнала внимание.

Беше твърде заета да се наслаждава на провинциалния пейзаж.

— Нека да спрем — обади се Луси. — Искам да отида до някой базар35.

— Не мисля, че има базар наблизо? — беше реакцията на Нийли.

— Откъде пък знаеш? И ме оставете аз да карам. Знам как да карам тази таратайка.

— Тихо — вметна Мат — или ще събудиш Бът.

За голямо облекчение на Нийли детето най-сетне беше заспало, както си седеше на детската си седалка.

— Името й е Мериголд — информира тя.

— Глупости — изсумтя Мат и протегна ръка към кутията сладка безалкохолна бира, която беше извадил от малкия хладилник.

Нийли беше забелязала, че е направо пристрастен към този тип бира.

— И на Бът не й харесва — обади се Луси, — обаче Тя не се интересува от това.

Нийли беше произведена в Тя преди около трийсетина километра.

— Е, това е много лошо, защото смятам да я наричам така — отвърна тя, отново изпитвайки прилив на задоволство от прекрасната си грубост.

Ако можеше да говори така и с членовете на Конгреса: Сър, единственото нещо, което вони повече от дъха ви, е вашата политика.

Вече беше успяла да свикне с тази къща на колела, която, както Луси я беше информирала, се наричала Мабел. Дори и това възстаро уинибаго си имаше по-хубаво име от бебето.

Мат шофираше загледан в пътя, леко наклонил глава и заслушан в шума на двигателя. Нийли усети, че се наслаждава на самата себе си, независимо от не толкова желаната компания. И на красивия летен ден, през който не я очакваха нито приеми, нито официални вечери. А вечерта нямаше да се налага да си слага ледени блокчета на ръката, за да се възстановява от поредното ръкостискане с множество хора.

Болките от твърде много ръкостискания бяха проклятието на политическия живот. Някои президенти си бяха създали своя собствена система, за да се опазят. Удроу Уилсън отпускаше средния си пръст надолу и кръстосваше показалеца и безименния си пръст, така че никой да не можеше да улови здраво ръката му. Хари Труман36 пръв сграбчваше ръката на другия човек и обгръщаше палеца му между своя палец и показалец, за да контролира натиска. Айда Маккинли, жената на президента Уилям Маккинли37, винаги носела букет, така че не й се налагало изобщо да се здрависва. Елизабет Монро обаче, красивата, но снобееща съпруга на петия президент на нацията38, беше измислила още по-добра система. Тя просто стоеше надалеч от Белия дом.