— Набиха ме, татко — призна си тя.

— И доколкото познавам сестра Агата, няма да ти е за последен път — засмя се той и я качи на рамото си. — Я по-добре да видим дали мама е стоплила вода в казана да те изкъпе. Миришеш по-лошо и от мандрата на Джермън.

Франк излезе на вратата и проследи с поглед двете огненочервени глави, които се отдалечиха, поклащайки се, нагоре по пътеката, после се обърна и видя прикованите в него топли очи на дорестата кобила.

— Хайде, стара кранто, дай да те пояздя до дома — рече той и хвана един оглавник.

Повръщането на Меги се оказа истинско спасение за нея. Сестра Агата продължаваше да я бие редовно, но все от разстояние, за да избегне последиците. А това правеше удара й по-слаб и по-неточен.

Мургавото момиче на чина до нея беше най-малката дъщеря на един италианец, собственик и управител на светлосиньото кафене в Уахин. Казваше се Тереза Анунцио и беше глупава точно толкова, че сестра Агата да не й обръща внимание, но не и прекалено глупава, та да стане прицелна точка на монахинята. Когато й поникнаха зъбите, стана много красива и Меги я обожаваше. През междучасията те се разхождаха из двора, прегърнати през кръста, което беше знак, че са „най-добри приятелки“, недостъпни за ухажванията на други. И все си говореха, говореха.

Веднъж на обяд Тереза я заведе в кафенето да я запознае с майка си, с баща си и с по-големите си братя и сестри. Те бяха очаровани от огненорусите й коси, а тя от тяхната смугла кожа; когато тя извърна към тях големите си красиви пъстри очи, я сравниха с ангел. От майка си Меги бе наследила особен финес, който веднага се долавяше и не убягна и на семейство Анунцио. И те като Тереза се заеха да я ухажват и я гостиха с големи месести картофи, изпържени в казан с цвъртяща мазнина от агнешко, и парче изчистена риба с великолепен вкус, оваляна в тесто и потопена в димящия съд мазнина при картофите, но в отделна телена мрежа. Меги никога не бе яла толкова вкусни неща и й се искаше по-често да идва в това кафене. Но за такава покана се изискваше специално разрешение от майка й и от монахините.

В къщи разправяше непрекъснато какво казала Тереза и какво направила Тереза, докато Пади веднъж изрева, че му е омръзнало да слуша за Тереза.

— Не смятам, че е чак толкова добре да има човек много вземане-даване с макаронаджии — скара се той, обзет от инстинктивното недоверие на британските заселници към по-мургавите или средиземноморските раси. — Макаронаджиите са мръсни, Меги. Не се мият често — обясни той не твърде уверено, смутен от обидения и пълен с укор поглед на Меги.

Обзет от силна ревност, Франк се съгласи с него. Така че Меги вече рядко говореше в къщи за своята приятелка. Но отношението на домашните й не влияеше върху тази дружба, която поради голямото разстояние и без това беше ограничена само до дните и часовете в училище. Боб и момчетата бяха много доволни, че сестра им беше така прехласната по Тереза, защото можеха да си препускат из училищния двор, сякаш сестра им не съществуваше.

Причудливите неща, които сестра Агата постоянно пишеше на дъската, започнаха да стават разбираеми. Меги научи, че знакът „+“ означава да събереш числата, а „–“ изискваше да се извади от горното число долното и да се получи друго, по-малко от първото. Тя беше умно дете и щеше да стане много добра, та дори и блестяща ученичка, стига да можеше да преодолее страха си от сестра Агата. Но щом пронизващите очи се насочеха към нея и дрезгавият старчески глас сопнато питаше нещо, тя почваше да се запъва, да заеква и не можеше да мисли. Аритметиката й беше лесна, но когато я вдигнеха да покаже знанията си, не си спомняше колко е две и две. Четенето я въведе във вълшебен свят, на който тя не можеше да се насити. Но щом сестра Агата я изправяше да прочете нещо на глас, тя не успяваше да изрече нито „котка“, нито „мяу“ дори. Струваше й се, че вечно трепери под язвителните забележки на сестра Агата или се изчервява, понеже другите й се подиграват. Защото сестра Агата показваше за присмех все нейната плоча за писане и използуваше като пример за немарливост все нейните прилежно изписани листи. Някои от по-богатите деца имаха гуми за изтриване, но Меги си служеше за това само с върха на пръста си, който тя наплюнчваше и разтриваше припряно върху сгрешеното, докато написаното се зацапваше, а хартията се белеше на фитилчета. Получаваха се дупки, което беше строго забранено, но Меги беше готова на всичко, само да избегне упреците на сестра Агата.

До нейното появяване главният прицел на пръчката и жлъчта на сестра Агата беше Стюърт. Но Меги се оказа много по-удобна за това, тъй като Стюърт, вглъбено спокоен и невъзмутим почти като светец, беше костелив орех дори за сестра Агата. А Меги се разтреперваше и почервеняваше като домат, колкото и да се мъчеше да се държи по мъжки като истинска Клийри, както ги учеше Франк. Стюърт дълбоко съчувстваше на Меги и все гледаше да й помогне, като умишлено отклоняваше гнева на сестра Агата към себе си. Но тя веднага разбираше хитрините му и още повече се гневеше, като виждаше характерната за семейство Клийри гордост да се проявява и у момичето, както при момчетата преди това. Ако някой я попиташе защо им има зъб, тя нямаше да може да отговори. На една стара и огорчена от живота монахиня като сестра Агата й беше трудно да се примири с такива честолюбиви хора като Клийри.

Най-тежкият грях на Меги беше, че е левачка. Когато плахо посегна към калема в първия си урок по писане, сестра Агата се нахвърли върху нея като Цезар върху галите.

— Мегън Клийри, остави калема — изфуча тя.

И започна ожесточена битка. Меги беше непоправима и безнадеждна левачка. Когато сестра Агата насила прегъна пръстите на дясната й ръка както трябва около калема и ги постави над плочата, главата на Меги се замая и тя недоумяваше как да накара безпомощната си ръка да направи онова, което изискваше сестрата. Тя престана да чува, да вижда и да говори; дясната й ръка се оказа ненужен израстък, който не и вършеше повече работа от пръстите на краката. Тя надраска една крива линия съвсем извън плочката, защото не можеше да я завие навътре, и отпусна калема си като парализирана. Сестра Агата с нищо не можеше да накара дясната ръка на Меги да напише „А“. Тогава Меги тайничко прехвърляше калема в лявата ръка и закрила неумело плочката с дясната, нанизваше равни и красиви „А“-та.

Но сестра Агата все пак победи. Една сутрин, в строя, тя върза лявата ръка на Меги до тялото й с въже и не го развърза, докато не удари последният звънец в три часа следобед. Даже на обяд Меги бе принудена да се храни, да се разхожда и да играе с напълно неподвижна лява страна. Минаха още три месеца и накрая тя се научи да пише правилно според догмите на сестра Агата. За да е сигурна, че няма отново да започне да си служи с лявата ръка, сестрата й я държа вързана към тялото още два месеца, а после събра цялото училище и изрече благодарствена молитва към всевишния за мъдростта му, насочила Меги по правия път. Божиите чеда били все десняци, а леваците били издънки на дявола — особено ако са червенокоси.

През тази първа година в училището Меги загуби бебешката си пухкавост и отслабна много, но не израсна твърде на височина. Навикна да си гризе ноктите чак до месото и трябваше да понесе сестра Агата да я развежда от чин на чин из цялото училище и да й показва пръстите, та да видят другите деца колко грозни са изгризаните нокти. При това почти половината деца между пет и петнадесет години гризяха ноктите си не по-малко от Меги.

Фий извади шишето с горчивата отвара от алое и намаза върховете на пръстите й с отвратителната течност. На всички от семейството беше поръчано да следят Меги да не измие лекарството, а когато другите момичета видяха в училище издайническите кафяви петна, тя едва не умря от срам. Щом лапнеше пръста си, вкусът беше неописуем, отвратителен и остър като дезинфекционния разтвор за овцете; погнусена, тя плюеше в кърпичката си и триеше езика си до кръв, за да махне вкуса. Даже Пади извади шибалката, която беше инструмент, много по-нежен от пръчката на сестра Агата, и Меги заподскача из стаята. Той не обичаше да бие децата си по ръцете, лицето или дупето, а само по краката. „И по краката боли колкото навсякъде другаде — казваше той, — а няма опасност да ги нараниш.“ Но въпреки горчивото алое, подигравките, сестра Агата и пръчката на Пади, Меги продължаваше да си гризе ноктите.

Най-голямата радост в живота й беше приятелството й с Тереза Анунцио — единственото нещо, което правеше училището поносимо. Едва дочакваше междучасието, за да може да прегърне Тереза през кръста и Тереза да я прегърне така, да седнат под голямата смокиня и да си говорят, говорят. Тереза разказваше за своето необикновено чуждоземско семейство, за безбройните си кукли и за чаеното сервизче от истински порцелан с китайски мотиви.

Когато видя този сервиз, Меги остана поразена. Имаше 108 парчета: изящни малки чашки и чинийки, по-големи чинии, чайник, захарница, каничка за сметана, мънички ножове, вилици и лъжици, точно като за куклите. Тереза имаше много играчки. Освен че беше много по-малка от сестрите си, тя беше дете на италианско семейство, което означаваше, че я обичаха силно, открито и че паричните възможности на баща й са на нейно разположение. Всяка гледаше на другата с благоговение и завист, макар че Тереза не жадуваше за суровото калвинистично възпитание на Меги, а я съжаляваше. Да не може да изтича при майка си да я прегърне и разцелува? Горката Меги!

Колкото до Меги, тя не беше в състояние да направи сравнение между майката на Тереза — лъчезарна, пълна и дребничка, и своята майка — стройна и винаги сериозна. Затова не си казваше: „Ще ми се мама да ме прегърне и да ме целуне…“, а: „Ще ми се майката на Тереза да ме прегърне и да ме целуне…“ Но въображението й беше заето много по-малко с такива нежности, отколкото с кукленския порцеланов сервиз за чай. Така изящен, тъничък и крехък! Толкова красив! Ех, да имаше и тя порцеланов сервиз, с който да даде на Агнес следобедния чай в истинска синьо-бяла чашка и на истинска синьо-бяла чинийка!

По време на петъчната служба в старата църква с хубавата причудлива маорска дърворезба по стените и маорска стенопис по тавана Меги коленичи и се помоли да има свой собствен порцеланов сервиз. Отец Хейс вдигна високо дарохранителницата, в която нафората смътно се виждаше в стъкления съд, инкрустиран с лъчи от скъпоценни камъни, и благослови сведените глави на богомолците. Но не и Меги, защото тя изобщо не видя нафората: мъчеше се да си спомни колко бяха чинийките в сервиза на Тереза. А когато маорите в галерията при органа запяха божествена песен, Меги вече се носеше в шемета на сините багри, далеч от католицизма и Полинезия.



Краят на учебната година наближаваше, а декември и нейният рожден ден вещаеха идването на лятото, когато Меги научи колко скъпо се плаща за поривите на сърцето. Седеше на едно високо столче до печката, за да й среши Фий косата както обикновено за училище. А това беше сложна работа. Косата на Меги беше естествено къдрава и майка й смяташе това за истинско щастие. Момичетата с прави коси, когато пораснеха, виждаха много зор, когато трябваше да превърнат в пищни вълнисти прически увисналите си редки кичури. За през нощта къдриците на Меги, стигащи почти до коленете й, биваха до болка навивани около парцалчета от стар бял чаршаф, накъсан на дълги ивици и всяка сутрин тя се покатерваше на столчето, за да махне Фий парцалчетата и да й разреши къдриците.

Фий хващаше един дълъг сноп коса в лявата си ръка и с четка в другата умело го завиваше около показалеца си, докато се получеше лъскаво дебело руло; тогава внимателно издърпваше пръста си и го разпущаше в дълга, завидно гъста букла. Тази процедура се повтаряше около дванадесет пъти, после къдриците отпред се прибираха на тила със свежо изгладена бяла тафтена панделка и Меги беше готова за деня. Всички останали момичета ходеха на училище с плитки и си разпускаха косите само при особени случаи, но по този въпрос Фий беше непреклонна. Меги трябва винаги да ходи с къдрици, колкото и скъпи да са минутите сутрин. Фий не разбираше колко неуместни бяха усилията й, тъй като косата на Меги и без това беше най-красивата в цялото училище, а като напомняше това ежедневно с къдриците й, навличаше й само завист и омраза.

Процедурата беше болезнена, но Меги беше така свикнала, че не усещаше вече, пък и откакто се помнеше, все така правеха. Силната ръка на Фий безмилостно прекарваше четката през възли и оплетени кичури, докато очите на Меги плувнеха в сълзи, и тя се вкопчваше с две ръце в стола, за да не падне. Беше понеделник от последната седмица на учебната година и рожденият й ден беше само след два дни. Тя се държеше за стола и си мислеше за порцелановото сервизче, убедена, че то ще си остане само мечта. Бе видяла едно в универсалния магазин на Уахин, но имаше вече достатъчно представа за цените, за да знае, че е недостъпно за оскъдните средства на баща й.