— Кой е вождът ти? — попита Браг.

Команчът го заплю.

Браг изтри слюнката от лицето си и погледна Лейкли. Той запали съчките. Гъстата плитка на воина бе на две педи над дървата, както бе планирано. Браг не искаше да го опърли — трябваше му само информация. Борината се възпламени, запука и загоря.

Надолу с главата, команчът бавно се люшкаше от вятъра.

— Кой е вождът ти? — попита Браг. Воинът го погледна с безстрашни очи. И макар че команчите бяха врагът му — още повече поради това, което бяха сторили с жена му и детето му — Браг изпитваше респект пред воина. Пламъците се издигнаха по-високо и скоро косата му щеше да пламне. Браг знаеше, че той няма да проговори.

— Чавес жив ли е? — чу се да казва той.

Очите на изненадания воин издадоха, че е объркан, но не и че името му е познато. Браг извади колта си, когато за част от секундата забеляза облекчението в очите на воина, точно преди да го убие.

— Наистина се радвам, че нямаш повече от тази апашка кръв във вените си — провлачи Пекос.

Браг не му обърна внимание. Той отряза въжето, с което бе вързан воина, докато Лейкли угаси огъня. Оставиха мъртвите индианци. Това, че дариха на воина бърза смърт бе най-голямото благоволение, което щяха да сторят. Те възседнаха конете и потеглиха.

— Кой е Чавес? — попита Пекос, докато поеха в галоп на югозапад.

Браг се намръщи, но им разказа целия инцидент. Партньорите му слушаха внимателно, с нарастващ гняв. Сините очи на Пекос просветваха огнено, докато сивият поглед на Лейкли стана студен като лед. Хората му бяха рейнджъри и тексасци. Те бяха озверени от това, което се бе случило с Миранда. Браг знаеше, че ако някой от тях случайно се натъкне на Чавес, щеше да го убие.

— Искам Чавес за себе си — рече мрачно Браг, след като свърши. — Ако някой от вас го срещне, запазете го за мен.

Пекос и Лейкли кимнаха, а после Пекос заговори:

— Какво точно си му подготвил? — Сините му очи бяха много остри.

Браг се усмихна. Това не бе особено приятна усмивка.

— Той ще умре от смърт, която не пожелавам на никой друг.

Никой не зададе повече въпроси и Браг бе уверен, че ако някога попаднат на Чавес без него, те щяха да го заловят или да го проследят и да изпратят съобщение на Браг. Това бе приятна мисъл.

В това отношение Браг знаеше, че е изцяло апах. Отмъщението бе присъщо на това племе.

27

Това наистина бе нелепо, но докато Браг слизаше от коня пред къщата, усещаше как сърцето му ще се пръсне, сякаш току-що бе пробягал маратонското разстояние или бе участвал в продължителна битка. Той прехвърли юздите на коня през коневръза и мълчаливо се заизкачва по стълбите на верандата. Бе подранил доста за сватбата — тя щеше да е чак вдругиден.

Почука на вратата, сякаш бе непознат и зачака. Тя се отвори и лицето на Джон разцъфна в широка усмивка.

— Дерек! Разбойник такъв! Тревожехме се, че няма да успееш да дойдеш! — той сърдечно го потупа по гърба. — Защо стоиш на верандата ми? Да не си мръднал? Виж цветята — добави той гордо.

Естествено Браг бе забелязал красивите лехи с диви цветя още отдалеч. Те бяха насадени покрай очертаната с камъни пътека и около къщата и верандата.

— Това е дело на Миранда — възкликна Джон. — Всъщност тя сама ги засади. Мисля, че сега е отзад в зеленчуковата градина. Заповядай.

Браг го последва вътре, като незабавно забеляза къде се е намесила тя. В дневната имаше не само свежи цветя във вазите, но и пердета на прозорците, а един яркосин килим с рози и лози по края покриваше по-голямата част от пода. Диванът бе изчезнал, но в стаята имаше други мебели — малки масички, канапе, маса за карти и два стола.

— Диванът го претапицират — рече Джон, като посочи към голото място. — Ще ида да доведа Миранда. — Той се завтече навън, като ходеше малко сковано, но вече не използваше бастуна.

Сърцето на Браг се ускори и той се обърна, за да погледне през прозореца. Забеляза, че мебелите на верандата са белосани и снабдени с весели щамповани възглавнички и че освен това има саксии и сандъци с цветя. Той си зададе нелепия въпрос какво ще стане с възглавничките, когато завали дъжд или сняг. Някой трябваше да се сети да ги прибере вътре.

Чу леките й, бягащи стъпки и се обърна, когато тя влетя в стаята, няколко крачки пред годеника си. Изражението на лицето й накара сърцето му да замре. Очите й бяха грейнали от радост и тя се усмихваше щастливо, а страните й бяха поруменели от удоволствие. — Дерек!

За момент очите на Браг го издадоха, като засияха от огромно удоволствие. После внезапно заглуши чувството, което тя бе събудила, като внимаваше да не се издаде и си мислеше, че малката глупачка показва емоциите си прекалено явно и всичко живо може да ги види — тя изглеждаше така, сякаш милее за него. По лицето на Джон си пролича, че той е изумен и поглеждаше ту към годеницата си, ту към най-добрия си приятел, а в очите му се забелязваше, че започва да загрява. Бианка влезе с гръм и трясък.

— Сеньор Браг! — тя се спря, грейнала.

Браг не се бе усмихнал и кимна хладно към Миранда, обзет от непреодолимо желание да я прегърне. Той погледна към Бианка и й отправи замислена, но при все това обезоръжаваща усмивка, която накара лицето й да засияе. Браг погледна нехайно към Миранда и видя, че тя е като поразена, а обидата й прозираше в огромните й, наранени очи и треперещата уста. Изглеждаше готова да заплаче.

— Как ти се отразява семейният живот, Джон? — рече спокойно Браг, като се мразеше, задето й причинява болка.

Джон бе овладял собственото си изражение, но сега изглеждаше мрачен.

— Страхотно — отвърна той кратко. — Сигурно си уморен.

Бианка, погрижи се за нуждите на Дерек.

— Вана, сеньор? Нещо за ядене?

— Чудесно — отвърна Браг. — Вана. В стаята ми.

Тя се усмихна, загледана в очите му с нетърпеливо очакване и погледна към Джон.

— Да ви донеса ли нещо за пиене тук?

— Само ако Миранда иска нещо — рече рязко Джон.

Миранда бе пребледняла, а очите и изглеждаха влажни.

— Не — отвърна сковано тя. — Радвам се, че успя да дойдеш, капитане — промълви тя, като се насили да се усмихне.

— Не бих пропуснал такова нещо — излъга Браг, като му се прииска да е някъде другаде.

— Ако нямаш нищо против — обърна се тя към Джон. — Уморена съм от плевенето.

— Върви, скъпа — рече той.

Браг едва не потръпна при това обръщение и нарочно не я погледна, когато тя се заизкачва по стълбите, вирнала глава с достойнство. Той се надяваше да не я разплаче. Защо тя толкова се зарадва, като го видя, по дяволите?

Джон наля и на двамата по една здравословна доза бренди и те мълчаливо пресушиха чашите си. Той веднага ги напълни отново. Тишината бе напрегната, тежка.

— За вас с Миранда — рече Браг.

28

Най-после Миранда се насили да не плаче. Как бе могла някога да си помисли, че той е неин приятел? Как е могла да си въобрази, че под тексаската му фасада имаше зачатъци на нежност и грижовност? Той бе мъж като всеки друг, напълно егоистичен. Просто я намираше привлекателна и искаше да направи с нея тези невъобразими неща, които правеха мъжете с жените. Той дори никога не се бе държал така, сякаш я харесва — винаги бе ядосан край нея.

Тя заби юмрук в завивката на леглото си, захлупила нос във възглавницата. Защо коравосърдечието му й причини такава болка? Защо й се искаше да плаче безкрайно, сякаш сърцето й бе разбито? Какво значение имаше, че не я харесва или че дори не му пукаше за нея? Тя обгърна възглавницата с ръце и я притисна към себе си. С такова нетърпение очакваше пристигането му, а той бе дошъл само защото беше най-добрият приятел на Джон.

Тя внимателно се изми преди вечеря, като се увери, че е изчистила всичката мърсотия от градината. Макар и да ползваше ръкавици, пръстта винаги успяваше да се промъкне до китките й. Тя извади от гардероба аметистова копринена рокля със затворено деколте и дълги ръкави и я облече. Роклята бе украсена с дантели и яка и бе точно като цвета на очите й. Като я приглади, Миранда забеляза, че те са се зачервили от плача. Тя бързо обмисли дали да не се престори на болна, но осъзна, че ще е непростимо грубо. Надяваше се, че никой няма да забележи очите й.

Тя изтръпваше от мисълта, че отново трябва да се срещне с този ужасен човек. Опита се да не мисли за това, как се бе усмихнал на Бианка.

Слезе долу, като се чувстваше двойно по-нещастна, понеже посещението на Браг бе единствената светлинка в дните й с приближаването на сватбата. Сега вече нямаше нищо. Нищо… и никой.

Миранда усети, че нещо не е наред по време на вечерята. Браг бе любезен, но резервиран, а Джон бе студен и мълчалив. Да не бяха се карали, зачуди се тя. И двамата наблегнаха повече на виното, отколкото на яденето. Прекараха края на вечерята в обсъждане на някаква среща, която трябваше да се състои през март между команчите и тексаските рейнджъри. Миранда се извини под предлог, че има главоболие и си легна рано.

Спа неспокойно и не можа да мигне до зори, а умът й се луташе между Браг и сватбата, сватбата и Браг. Спа до късно и когато се събуди, наближаваше пладне. Изкъпа се и се облече. Джон почука на вратата й и влезе.

— Добре ли си? — попита той загрижено. Лицето му бе меко и бе загубило суровите линии от предната вечер.

— Да — усмихна се тя. — Снощи прекарах тежка нощ. Предполагам, че затова съм спала до толкова късно.

— Нещо лошо ли сънува? — попита той, като стисна ръката й.

— Не, просто ме измъчваха разни мисли — гласът и замря.

— Е, аз се разтревожих, обикновено си толкова ранобудна. Страх ме е да не се разболееш или нещо от тоя род — той я потупа по ръката. Очите му блестяха. Миранда знаеше, че това е, защото сватбата бе утре и той не можеше да чака. — Днес следобед ще се позанимая малко със счетоводните книги — каза й той, — но преди вечеря ще пийнем по чашка шампанско, за да отпразнуваме.

Той излезе и Миранда въздъхна, приближи се до прозореца и втренчи поглед навън. Знаеше, че има голям късмет. Джон я обожаваше и никога не би я наранил. Но… утре вечер тя щеше да дели леглото му. Неволно потрепери. Той бе толкова едър мъж. Може би щеше да я нарани, без да иска.

Тя се опита да не мисли за това и накрая пак се сети за Браг. Искаше й се да поговорят, сами, само двамата, точно както някога, на пътя. Беше невъзможно — и тя го знаеше! Бе неприлично дори само да си го помисля…

Миранда го видя да прекосява лениво двора към хамбара, като крачеше с големи и грациозни стъпки. Сърцето й се сви, като го зърна. Тя се запита дали не отива да поязди, но после той свърна зад хамбара и се изгуби сред група дръвчета. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя видя шанса си. Ако наистина искаше да поговори с него, трябваше само да го последва. Знаеше, че не е редно, но бе толкова уплашена и не искаше нищо друго, освен да сподели с него страховете си и да чуе топлите му уверения, че всичко ще е наред. Без да се спре, за да размисли, понеже знаеше, че ако го стори, никога няма да тръгне, Миранда излезе тичешком от стаята си и се завтече надолу по стълбите.

Забави крачките си през двора, за да не изглежда странно, ако някой я видеше. Но Джон се беше затворил в кабинета си, а жените бяха заети със задачите си. Тримата мъже, които работеха за Джон прекарваха почти целия ден на полето. Тя задмина хамбара и навлезе сред дърветата. Пред себе си видя по-ярка светлина и се спря, като реши, че там има поляна. Нямаше представа къде можеше да е отишъл.

А и какво правеше тук, между другото? Да не би да бе тръгнал на лов пеша? В нея се надигна изумление, а после й се стори, че видя нещо да мърда на полянката. Тя продължи напред.

Стигна до поляната, забеляза го веднага и трябваше да се хване за дънера на някое дърво, за да не падне. Бианка се бе вкопчила в ръката му, притиснала гърдите си към него и му говореше тихо и съблазнително.

Очите на Миранда се насълзиха и я прониза болка. Тя знаеше, че трябва да се махне, да се затича, да избяга, но не можеше. Едвам успяваше да диша и през цялото време очите й бяха приковани в тях двамата…

После осъзна, че Браг е ядосан. Бианка бавно прекара пръсти по лицето му, но той отблъсна ръката й с намръщено изражение. Думите му достигнаха до ушите й.

— Не сега, Бианка, по дяволите.

Думите отекнаха — Не сега, не сега.

Сълзите в очите й замъглиха всичко и започнаха свободно да се спускат по бузите й. Сърцето й биеше толкова силно, че тя бе уверена, че го чуват. Трепереща, тя се помръдна. Една клонка изпука.

Главата на Браг се вдигна и той погледна право в нея. Очите му се разшириха от изумление.

Вече нямаше защо да се измъква крадешком. С тих вик тя се обърна и се втурна през гората.

29