Джон затвори вратата на кабинета си и Браг си отдъхна. Въпреки това изостреният му слух долови стъпките й, докато се качваше към спалнята си. Макар че се бе държал така, сякаш нищо не се беше случило, сякаш тя не го бе видяла с Бианка, вечерята бе много трудна за него.

Той не разбра защо е плакала. Сигурен бе, че Миранда го е последвала до поляната — но защо? Умът му трескаво търсеше отговора и той усещаше някакво глупаво въодушевление. Същевременно сълзите й го разтърсиха. Бе нелепо, че му пукаше. Тя се женеше утре и не й влизаше в работата какво прави той, нито с кого.

Никога преди това не се бе замислял сериозно за чувствата на някоя жена. Подобно на почти всички мъже, той вярваше, че жената служи за задоволяване на нуждите му, както и да ражда и отглежда деца. Никога не се бе държал зле с жените, понеже не беше такъв по характер. Той не се държеше зле и с коня си. Но откакто срещна Миранда, започна да изпитва съвсем непозната загриженост и състрадание към нея. Наистина му пукаше, страшно много, че тя го видя с Бианка и се бе досетила какви са отношенията им. И което бе още по-лошо, той се срамуваше. Дори не можеше да се досети защо. Той бе мъж, имаше своите нужди, това бе естествено.

Откакто срещна Миранда, той съзнаваше много добре, че е започнал да прави любов много по-рядко и че никога не се чувства задоволен, както по-рано. Всъщност бе отказал на няколко жени, които на практика се хвърлиха на врата му, колкото и да бе заинтригуван и шокиран Пекос. Едно време, когато някоя жена седнеше в скута му и го награбеше, той можеше най-много да се въздържи да не я вземе още там, на мига, без значение кой ги наблюдава. Сега откри, че му е трудно да се заинтересува и желанието му се надигаше едва след няколко дни въздържание.

За някои мъже това можеше да е нормално. За него определено не беше. Той бе от този тип мъже, които всяка вечер деляха леглото си с жена. Имаше си любима проститутка почти във всеки град. Когато се ожени, се бе прибирал при жена си почти всяка вечер. Та нима можеше да не усети, че мъжествеността му рязко спада?

Защо Миранда плачеше?

Да не би да е започнала да милее за него? Нима фактът, че го видя с друга жена можеше да я накара да стигне до сълзи? Или бе дошла вече разплакана в гората: А ако беше така, което изглеждаше по-вероятно, да не би да е плакала заради сватбата? Или от носталгия по дома? Какво я измъчваше? Защо му пукаше? Защо се чувстваше като хванато в клетка диво животно, което едвам успяваше да сдържи безумната си енергия?

Браг усети, че не е напрегнат, а разстроен. По-скоро би умрял, отколкото да я нарани. Но бе стоял в ранчото не повече от двайсет и четири часа, а вече я бе наранил най-малко веднъж. Мъка, срам и гняв се сляха в една надигаща се, объркана маса от емоции.

Браг взе чаша бренди от Джон и се просна на един стол срещу него.

— Нервен ли си?

Джон се усмихна.

— Не. Развълнуван, невероятно развълнуван.

Браг огледа брендито си, като го въртеше в чашата. Днес Джон бе в обичайното си настроение, жизнерадостен и сърдечен и Браг разбра — той се бе убедил, че радостта на Миранда при вида му не е означавала нищо. Но дали наистина бе така? Естествено, че не означаваше нещо — просто тя бе простодушно момиче, което се бе зарадвало да види стар познат. И това беше добре. Той искаше Миранда да е щастлива, и знаеше, че Джон може да я ощастливи. За разлика от него. Той бе прекалено груб и необуздан. Джон бе мил и грижовен.

Джон въздъхна.

— Надявах се Миранда да свикне повече с мен, но тя все още е толкова срамежлива.

Браг се протегна към кутията за пури на Джон и я отвори, изваждайки една.

— Искаш ли пура? — Той не искаше да говори за Миранда.

— Мерси.

Запалиха пурите си и запушиха мълчаливо известно време.

— Тя е идеалната съпруга — рече Джон. — Това място отдавна се нуждае от женска ръка.

Браг издиша кълбо дим.

— Радвам се и за двама ви, Джон. — Думите му бяха тихи, и макар да усещаше някаква притъпена болка в сърцето си, той ги изрече искрено.

Джон посрещна погледа му изпитателно. Дълго време не каза нищо.

— Да поговорим — рече той.

Браг незабавно застана нащрек.

— За какво?

— Искам да ти кажа някои неща, Дерек, както и да те питам нещо.

Тогава Браг разбра, че Джон съвсем не е забравил за начина, по който Миранда го бе посрещнала. Запита се дали Джон ще го помоли да стои настрана след сватбата. Нямаше да има значение, дори да беше така. Браг вече бе решил да стои надалеч, ако може.

— Казвай.

— Искам да ти напомня, че сме кръвни братя — рече Джон, като изненада Браг. — Кръвни братя според обичая на апахите.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той подозрително.

Джон изглеждаше спокоен, но побутна брендито си настрана и се наведе напред много напрегнато.

— Знам, че преди всичко си тексасец. Но в някои отношения си истински апах. Искам да ти напомня за твоите апахски задължения… към жена ми.

Браг се загледа безмълвно.

— Ако нещо ми се случи, Дерек, очаквам ти да изпълниш тези задължения.

— По дяволите, Джон! — Избуха той и най-после езикът му се развърза. — Нищо няма да ти се случи.

— О, глупости! Познаваш тези земи по-добре от мен. Това жребче можеше да ме утрепе като едното нищо — и това бе само нещастен случай.

Те се изгледаха право в очи.

— Ако ме убият, Дерек, твое задължение е да се погрижиш за Миранда, да се ожениш за нея, ако тя те иска или да се погрижиш да се ожени за онзи, когото си избере. Искам да ти напомня за дълга ти.

Браг рязко се изправи.

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите!

— Успокой се. Смятам да си остана жив и здрав дълго време, но ако все пак стане нещо, мога да умра спокойно, като знам, че ще се погрижиш за нея. Искам обещанието ти.

Браг се почувства неудобно, разстроен и ядосан.

— Знаеш, че ще се грижа за нея каквото и да стане.

— Да, знам — гласът на Джон притихна.

Браг се обърна и го погледна, доловил непогрешимата промяна в интонацията на приятеля си. Джон се усмихна малко тъжно.

— Не те виня. Когато го осъзнах, бях разстроен. Но ти си мъж и как е възможно някой мъж да не се влюби в Миранда?

Браг бе изумен, а после се засмя.

— Не ставай смешен! Откъде, по дяволите, ти хрумна това? — Но още докато говореше, той почувства някакво неспокойство.

Джон просто сви рамене, а погледът му стана загадъчен. После протегна ръка.

— Нека го потвърдим двойно — дай ми думата си и като тексасец.

Браг стисна зъби. Самата мисъл, че нещо можеше да се случи с Джон бе нелепа. Но Джон не отдръпна ръката си, така че Браг я пое. Обещанието бе потвърдено.

30

Гостите започнаха да пристигат няколко часа след изгрев слънце. Миранда остана в стаята си, но като погледна навън, видя, че площите около къщата са превърнати в селце от фургони и семейства, повечето от които щяха да нощуват там след празненството. Тя бе стояла будна до среднощ, като се опита да се примири със съдбата си и събираше сили, за да го стори като дама — изискано. Сега, докато Бианка и Елена й помагаха да се облече, Миранда се чувстваше малко като сомнамбул. Тя бе замаяна от напрежение, умора, и да, дори от разочарование. Беше много бледа, без следа от руменина, и очите й бяха огромни. Страхът й се бе свил на малка топка в корема й. Тя отказа да яде, понеже знаеше, че не може да задържи нищо.

Елена бе тъничка, дейна жена, която освен това бе мила и грижовна. Миранда се бе превърнала в нейна слабост още от мига, в който пристигна, и скоро стана ясно, че и Джон, Браг и тримата други мъже, които бяха наети в ранчото също й бяха слабост.

— Красива си, querida — рече тя усмихната. Нямаше един преден зъб, но това не я загрозяваше.

Миранда дори не се и опита да се усмихне. Беше се втренчила в отражението си — сериозна млада жена в бяла коприна, покрита с бяла дантела и перли. Роклята й беше точно по мярка. Деколтето й бе покрито с дантели, както и ръцете й чак до лактите. Макар да беше скрита под дантелите, тя никога не бе излагала на показ толкова много плът преди това — освен пред Браг, разбира се. Сърцето й се разкъсваше от тъга.

— Querida, стой мирно, докато прикрепим булото — рече Елена. Нямаше нужда да го казва — Миранда стоеше като истукан.

— Лельо Елена — рече Бианка, — тя добре ли е?

— Бианка, иди да се погрижиш за гостите, ние сме добре. — Елена умело закрепи с фиби венеца, като пусна булото над главата на Миранда. — Querida, ти се жениш за истински джентълмен.

Миранда кимна.

— Кажи ми, страх ли те е от тази вечер? — тъмните очи на жената бяха мили и проницателни.

Миранда срещна погледа й.

— Малко — гласът й бе нисък и притихнал.

— Знаеш ли какво да очакваш?

Миранда кимна.

Елена се усмихна.

— Първият път ще те боли, но ще е само тогава. Не бой се. Джон страшно много те обича.

— Колко остава? — Миранда дори не си направи труда да довърши изречението.

— Няколко минути. Аз ще сляза долу, освен ако не искаш да остана при теб, естествено. Всички вече са се събрали. Изчакай ме тук, докато се върна.

Миранда кимна и зачака сякаш цяла вечност, макар че в действителност минаха само петнайсет минути. Тя не мислеше. Чуваше всички долу, събрани в дневната, където щеше да се състои церемонията. Щеше да има петдесетина гости, уведоми я Джон, включително и децата. На Миранда не й пукаше. Бе прекалено вцепенена, за да мисли.

Един католически свещеник, който служеше в мисионерската църква, изпълняваше службата. Това бе изповедникът й, любезен мъж с голямо шкембе и весели очички. Отец Мигел не звучеше разтревожен, когато изслуша пълната й изповед, която включваше всичко, което се бе случило по пътя й до Тексас. Даде й леко наказание — един ден пости, размисъл и молитви, през което време тя трябваше да си стои в стаята. Миналата седмица й бе напомнил, че дългът й към Джон като предана, всеотдайна съпруга бе и дългът й към бога.

На вратата се почука и възелът в корема й се затегна. Елена отвори вратата с грейнало лице.

— Ела, nina. Недей да гледаш толкова уплашено. Сеньор Браг дойде, за да те предаде на младоженеца.

Миранда мина като насън през вратата. Срещна златистите му очи и видя някаква ярка светлина да проблясва в тях… безпокойство? възхита? мъка? Осъзна, че той е облечен в костюм и ботуши, с хубава риза от бял лен, а яката и ръкавите имаха лек набор. Попита я:

— Миранда, добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

Браг не обърна внимание на Елена, убеден, че Миранда ще припадне всеки момент. Хвана я за раменете и се вгледа загрижено в лицето й. Тексаският въздух бе придал на кожата и мек оттенък на слонова кост, но сега тя бе побеляла като роклята си.

— Миранда, да не вземеш да припаднеш?

— Не, няма, разбира се.

Гласът й страшно го потресе. Той се обърна към Елена.

— Отхлаби корсета й, по дяволите — сопна се той. — Ще кажа на всички да почакат малко.

— Не е много стегнат, сеньор — рече Елена, като се намръщи от неговата фамилиарност. — Тя просто се страхува, горкичката. Прекалено млада е.

Браг обърна разтревожения си поглед към Миранда и видя, че се е втренчила в него. Това го изнерви повече от всякога. Искаше да я прегърне и да я успокои и да й даде малко от безкрайната си сила. Без да обръща внимание на възклицанието на Елена, топ хвана лицето й с топлата си ръка, прокарвайки пръст по бузата й. Усещаше аромата на лилии. Бузите й поруменяха, а това страшно й отиваше. Сякаш по команда се чу пианото.

Очите й се разшириха.

— Откъде се взе пиано?

— Ти не свириш ли? — попита Браг, зарадван да види, че тя излиза от унеса си. Той протегна ръка и тя я пое.

— Разбира се. Обожавам да свиря.

Браг се усмихна.

— Мисля, че ще трябва да попиташ мъжа ти. — Това бе подарък, естествено. Те отидоха до горния край на стълбите и Браг сложи другата си ръка върху нейната и я потупа. — Гледай да не се спънеш.

Гласовете долу бяха приглушени. Браг усети нелеп прилив на гордост, примесен с терзанията му. Всички бяха поразени от красотата и.

Браг я поведе по стълбите и я предаде на Джон, като се отдръпна настрани. Той не можеше да откъсне очи от нея, толкова приказна му се стори тя в роклята и булото си. До ушите му достигна само ехо от разменените клетви. А после се стигна до последните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена.

Отец Мигел сияеше, а гостите нададоха бурни тексаски овации. Джон се усмихваше, а очите му бяха изпълнени с любов. Той повдигна булото й и я целуна. Браг извърна глава, наранен, и срещна проницателния поглед на Пекос в другия край на стаята. Запита се дали болката в сърцето му си личи по очите.

Всички поздравиха булката и младоженеца, а после излязоха навън, където имаше десетина маси, отрупани с ядене и пиене, а един цигулар и свирач на хармоника чакаха сигнал да започнат. Децата вече припкаха наоколо, гонеха се, отмъкваха храна и крещяха весело. Браг излезе навън сам и си наля чаша уиски. Бързо я пресуши. Не му беше първата за деня.