Миранда се наведе към него и той внимателно й помогна да слезе.

— Сигурна ли си, че си добре? — той се безпокоеше. Бяха пътували бавно като охлюви, макар че получи уверенията на двама доктори, че едно пътуване с фургон няма да й навреди в сегашното й състояние. Всяка бразда го караше да се мръщи.

— Чудесно — увери го тя, като се усмихваше и се оглеждаше. Като му каза, че ще се опита да живее с него тук, в пустошта, тя наистина го мислеше — макар че се срамуваше от себе си, като осъзна, че всичко, което бе казал е истина. Тя обичаше Дерек и по време на връзката им той винаги бе давал — докато тя само вземаше. Сега тя щеше да даде всичко, което има, защото го обичаше до полуда.

— Ела да ти покажа къщата — рече той и я хвана за лакътя. Заведе я в кухнята. Огнището бе както преди, а едно голямо желязно котле висеше върху огъня. Той бе направил кръгла дъбова маса, достатъчно голяма, за да побере осем души и край нея бяха наредени осем стола. Подовете също бяха покрити с дъбов паркет. Помещението бе много просторно и Дерек бе инсталирал вътре водна помпа.

— Вътрешна чешма — прошепна Миранда, като се приближи до нея и я изпробва. Усмихна се, когато водата потече в калаената мивка, качена на поставка.

— Не искам да се налага да тичаш нагоре-надолу до кладенеца — рече той. Обърна се, когато Елена нахлу в кухнята с вик.

— Скоро ще има nino — извика тя въодушевена. Както всеки друг, тя смяташе, че детето е на Дерек. — Голямо, смело момче, което ще стане голям, смел мъж като баща си.

Миранда се усмихна и я прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — извика тя. Дерек й бе разказал как Елена се е скрила и оцеляла след нападението на Чавес. През последните няколко месеца тя бе живяла в града и с нетърпение се върна в ранчото при тях.

Дерек хвана Миранда за ръка и я поведе към дневната, в която имаше канапе и два стола пред камината, всичките купени на кредит.

— Просто ще продължаваме да добавяме разни неща в къщата, докато стане точно такава, каквато искаш.

Миранда се усмихна.

— Страшно ми харесва — каза му тя и го мислеше, макар че се изненада от това. — Харесва ми, защото ти си направил всичко това сам, за нас — тя погали корема си.

Понякога майчинската й гордост я караше да изпитва нарастващо терзание, горчивина и изумление от Дерек. Като сега. Той бързо го потуши. Щеше да бъде добър баща. Щеше да направи Миранда щастлива.

— Мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш — рече той, като взе ръката й и я заведе в спалнята. — Елена може да ти донесе нещо за обяд.

Миранда се загледа в спалнята, най-уютното помещение в къщата. Леглото бе голямо, дъбово, и тя знаеше, че е било направено по поръчка от един дърводелец швед. Пред камината имаше плюшено кресло и табуретка, както и две кожи — една там а друга — до леглото, от нейната страна, както й каза Дерек, за да не й изстивали краката, като става сутрин. Леглото бе покрито с красив юрган, ръчно направен от много различни парчета, съшити едно за друго. Двата прозореца бяха украсени с перденца на весели шарки — мънички бледочервени рози със зелени дръжки на кремав фон. До леглото й имаше и малка масичка със свещ и книга. В другия край на стаята, до един гардероб от борови дъски, беше поставен параван от японски лак. Зад него стояха мивка, нощно гърне и една медна вана. Спалнята определено беше най-голямата стая в къщата.

Миранда заобиколи леглото и взе книгата от нощната масичка. Беше библия. Тя усети как очите й се насълзяват, отвори я и видя надписа: От твоя любящ съпруг. Винаги твой, Дерек.

Тя се обърна към него. Той чакаше, а погледът му бе толкова напрегнат, топъл и изпълнен с любов.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Това е… толкова красиво, Дерек.

Тя притисна библията до гърдите си. Браг се усмихна.

— Искам да ти дам повече, Миранда, и един ден ще го направя. Бижута, коприни, и…

Тя стигна до него навреме, за да го прекъсне, като сложи пръст на устните му.

— Това е достатъчно.

Той се поколеба, после сведе лице, като много леко докосна устата й със своята. Любовта им ги обгърна и ги издигна.

79

Няколко дни след като я доведе в ранчото, Дерек излезе, за да преброи и да провери къде е добитъкът, останал на земите му. Беше застанал на десетина мили от къщата, високо на един рид, от който се виждаше дома му. Обърна разтревожен погледа си на северозапад и веднага видя опасността. На десетина мили имаше голяма група ездачи, които се приближаваха със спокойно темпо, вероятно в тръс, и не можеха да се различат заради облака прах, който вдигаха. Той изтръпна от ужасно предчувствие.

Окото му бе тренирано. Дори от такова разстояние той виждаше, че са поне двеста конници. Толкова много хора означаваше само едно — че нещо не е наред. Миранда си бе вкъщи — сама, като изключим Елена и едно момче, което бе наел само срещу храна, спане и обещание за заплата. Сръга коня си и се спусна в галоп към ранчото с безразсъдна скорост.

Не можеше да не си помисли: команчите.

Бяха стояли прекалено тихи и мирни през последните няколко месеца. Дванайсетте отцепника, които бяха нападали лагера им в Пекос не се брояха — този вид атаки бяха част от бита на команчите, от начина, по който живееха. Не можеше да има друго обяснение за няколкостотин конници, освен бойна група команчи, която се носеше към Сан Антонио. А ранчото бе почти на пътя им.

Той стигна в галоп до двора, викна на момчето, Джейк, и веднага му даде наставления. Извика и Миранда, която вече се бе спуснала тичешком към него, като го чу да идва.

— Дерек, какво има? — попита тя.

— Започни да помпаш вода — заръча й той — и залей къщата с вода.

— Какво става? — тя се уплаши.

— Веднага — изрева той. — И вземи Елена да ти помага.

Те затвориха кепенците на всички прозорци и ги залостиха. Кепенците бяха направени от шестинчов дъб, предвидени точно за такива случаи. Първата къща бе построена, за да устои на обсада, ако станеше нещо толкова немислимо и Дерек построи новата сграда по същия начин. Всички пушени меса бяха донесени от сушилнята. Четирите коня бяха доведени в дневната и спънати с букаи. Амунициите и пушките бяха извадени да са под ръка. После Дерек и Джейк помогнаха на жените да залеят къщата с вода и изливаха ведро след ведро. Той се радваше, че не е по-голяма и благодареше на бога, че през последните два дни не спря да вали.

— Команчите са, нали? — извика Миранда, като се облегна на един стълб и почеса гърба си.

— Направи достатъчно — рече той остро. — Влез вътре и застани до камината в дневната. Помниш ли как се зареждат пушки, Миранда?

— Не знам — рече тя нервно, а лицето й бе побеляло.

— Просто влез — повтори той.

— Исусе! — извика Джейк. — Чувам ги!

Дерек също ги чу. Тропотът бе като земетръс под нозете им. Видя масата от конници и сърцето му подскочи в гърлото. Не бяха двеста, а двойно повече.

— Всички вътре — заповяда той. Гласът му бе равен и хладнокръвен. Той трясна дебелата дъбова врата зад себе си, залости я и двамата с Джейк избутаха мебелите пред нея.

— Джейк, ти застани в спалнята — рече той.

Той се приближи до един от прозорците в дневната, който сега бе покрит с кепенци. Във всеки от тях имаше малък отвор, през който да се стреля — нещо съвсем обичайно в Тексас.

— Елена, покажи на Миранда как се зарежда, в случай че е забравила. Искам и двете да поддържате постоянен запас от заредени оръжия за нас двамата с Джейк.

— Готово — рече Елена.

Миранда не можеше да помръдне. Беше се сковала от страх. Тя осъзна, че Елена й говори и я погледна, без да я вижда. После чу бойните викове и Дерек и Джейк стреляха едновременно.

Нещо в нея се пречупи. Съпругът й, когото обичаше, стоеше там и защитаваше нея, бебето и дома им от тези диваци. В нея се надигна гняв, бесен и кипящ. Тя се протегна, взе една пушка и се втурна към прозореца до Дерек.

— Какво правиш? — попита той, като хвърли бърз поглед към нея.

Тя стисна зъби и мушна пушката в квадратния отвор на капака, като надзърна навън. Възкликна, отново изпълнена със страх. Никога не бе виждала толкова много индианци на едно място, всичките изрисувани и крещящи. Обстрелваха къщата със стрели. Няколко от тях имаха мускети, а съвсем малко — съвременни пушки. Бяха подпалили останалите сгради и сега палеха дома им. Сърцето на Миранда отново се изпълни с гняв. Тя се прицели, натисна спусъка и извика, когато индианецът, по когото стреля падна от коня си.

— Страхотен изстрел! — възкликна Дерек, като хвърли колта си на Елена и взе една пушка. Подаде на Миранда другия си колт. — Използвай това. Винаги си се справяла по-добре с пистолет, отколкото с пушка.

Те стояха един до друг сякаш с часове, но всъщност бяха минали не повече от трийсет минути. Почти половината команчи дори не спряха, като стигнаха до къщата им, а продължиха към Сан Антонио. Къщата не пламна. Миранда не знаеше колко команчи са застреляли Дерек и Джейк, но тя самата бе улучила поне шестима. После, също толкова внезапно, както бяха нападнали, те се обърнаха и тръгнаха на юг.

Дворът бе пълен с ранени и мъртви индианци — двайсетина, че и повече.

Миранда сложи колта си на перваза и избърса потта от челото си. Осъзна, че Дерек я е загледал и успя да се усмихне изнурено.

— Гърбът ми ще ме убие — рече тя.

— Миранда — прошепна Дерек. — Миранда, погледни какво направи.

Тя го погледна и изведнъж устните й се разтеглиха в усмивка — толкова ликуваща, че сърцето му подскочи лудо.

— Така им се пада — рече тя разпалено. — Тези негодници ще се замислят, преди отново да припарят тук!

Дерек отметна глава и избухна в смях, а после я грабна в обятията си.

— Господи, ти си великолепна — рече той.

80

Бойната група команчи, които наброяваха петстотин воини, бяха минали покрай Сан Антонио, помели Викторио, а после продължили напред и разрушили крайбрежния град Линвил. След това команчите се насочили към равнините си с две хиляди крадени коня, като оставили двайсет и четирима убити тексасци.

Всеки мъж в Тексас, който можеше да носи оръжие се надигна, включително и Дерек. При Плъм Крийк тексасците отмъстиха за мъртвите си, като убиха петдесет команчи, без да загубят нито един свой човек. Дерек се върна в ранчото, но деветдесет тексасци решиха да продължат, като навлязоха дълбоко в територията на команчите. През октомври предприеха изненадваща атака, като убиха около сто и трийсет команчи, включително жени и деца. Линията на поведение спрямо команчите бе решена — агресивно изличаване. Това беше краят на славните дни за команчите.

На Бъдни вечер Миранда усети родилните мъки. Бори се дълго и усилено, двайсет и четири часа, но роди ревящо момче в ръцете на Елена, а Дерек стоеше пребледнял до нея и я окуражаваше. Бебето веднага започна да плаче негодуващо, задето е излязло на бял свят. Миранда се строполи на леглото изтощена. Дерек затвори очи, също толкова уморен. Елена забъбри развълнувано на испански, докато миеше детето, хвалейки всичките му атрибути.

— Дерек?

— Тук съм — рече той прегракнало. Не искаше никога повече да преживее подобно нещо. Никога. Държеше я за ръката. През целия си живот не се бе чувствал толкова безпомощен. Не можеше да стори нищо, освен да окуражава жена си, докато тя страдаше и се мъчеше. Той бе абсолютно потресен.

— Момче ли е?

— Да, принцесо, момче — той се наведе и докосна с устни мокрото й от пот слепоочие. Всеки момент можеше да припадне. Да гледа раждането на жена си бе по-лошо, отколкото да тича по седемдесет мили дневно цяла седмица!

— Сеньор — извика Елена и преди Дерек да се усети, тя му подаде врещящото червенобузесто дете, загърнато в дебела бяла кърпа.

Той се втренчи изумен в бебето в ръцете си. Какво точно трябваше да прави, по дяволите?

— Елена, не мога… Остави на мен — рече той.

Елена почистваше Миранда, но той не гледаше към леглото. Вместо това откри, че се е втренчил в бебето, което продължаваше гръмогласно да реве. Мъничките пръстчета на мъничката ръчичка шаваха. Невероятно. Нима собственият му син бе такъв дребосък, когато се роди? Не можеше да си спомни. Усети, че люлее бебето — не можеше просто да го остави да си плаче. Но бебето продължи да реве.

— Мисля, че е гладно — рече той с мек глас. При звука на гласа му бебето спря да плаче и го погледна със сините си очи. Дерек се усмихна.

— Дерек — прошепна Миранда, прекалено изтощена, за да говори по-високо.

Той реагира, отиде бързо при нея, подаде й бебето, като се боеше, че може да го изпусне или че ще го нарани само от подаването. Гледаше как Миранда го взима в обятията си, а очите й блестяха.

— Колко е красив — прошепна тя.

Лично Дерек смяташе, че не е никак хубав, но не сподели мнението си. Погледна лицето на жена си, а после се загледа в сина си като омагьосан. Бебето правеше смучещи движения с уста.