Миранда ахна.

— Но аз трябва да ида да се изповядам — извика тя, ядосана и изумена.

Той се намръщи.

— Нямате какво да изповядате, принцесо — рече той. — А и в Начиточес няма църква. Ще трябва да запазите изповедите си, докато стигнем Сан Антонио дел Баксар. — Той срита коня си и продължи напред.

Миранда усети как очите й се насълзяват.

— О, папа — прошепна тя. — Защо ми причини това?

Браг отново обърна коня си, като чу изтерзаните й слова и се вгледа в нея. Но тя бършеше една сълза от бузата си, докато леля й взе ръката й, за да я успокои.

— Не ми се сърди, лельо Елизабет — проплака съкрушено Миранда. — Моля те, не ми се сърди. Толкова съм… — Тя се облегна на рамото на леля си, като се бореше с подтика да заплаче от изтощение, отчаяние, страх и объркване.

— Шшт, миличка, всичко ще се оправи, ще видиш — тя погали Миранда по гърба.

— Защо папа ме мрази така? Защо? Защо не ме остави на мира? — Тя не можа да спре няколкото сълзи, които се процедиха от плътно затворените й очи.

— Твоят папа те обича, Миранда, много те обича.

— Папа е звяр! — извика Миранда. — Мразя го. Винаги съм го мразила за това, което стори на маман — задето я уби! — Тя наистина се разплака. — И господ ме наказва, като ме праща при този варварин, защото имам толкова омраза в сърцето си.

— Баща ти не е убил майка ти! — възкликна Елизабет ужасена. Тя разтърси племенницата си. — Как можеш да кажеш такова нещо?

— Уби я! Той дори си го призна — преглътна Миранда и се окопити.

— Майка ти почина при раждане, Миранда — рече строго леля й. — Такава беше божията воля. Баща ти я обичаше страшно много…

— Не! Да не мислиш, че съм дете? — нахвърли се Миранда върху леля си. — Видях как се отнасяше с нея, как я удряше. Тя го мразеше. Той я принуди да се върне при него. Знам го.

— Ти си само едно глупаво, уплашено дете — рече Елизабет. — Говориш глупости. Ще пиша на баща ти и ще му кажа, че таиш такива заблуди!

Миранда прехапа устни и погледна напред, за да види, че Браг я гледа странно. Тя му се намръщи, разстроена, че е чул личния им разговор. Вината беше нейна, не негова. Тази тема никога не биваше да се обсъжда пред други хора. Тя се загледа в гористите хълмове от двете им страни.

След около час стигнаха до Начиточес, който беше град от разпръснати дървени постройки. Странноприемницата бе една от най-добрите в града, но бе непретенциозна и занемарена в сравнение с чудесните стари заведения в Англия. Браг остави Уелш с конете и дилижанса и ги отведе в трапезарията.

— Защо не хапнете, докато приготвят ваните ви — предложи любезно той. — Сега ще се погрижа за това — той се усмихна почти топло на Миранда.

Миранда се изненада, когато той ги остави, и седна с леля си на една празна маса. Трапезарията беше доста пълна и тя се притесни за външния си вид, докато не осъзна, че почти всички са мръсни от пътуване и уморени колкото нея. Въпреки това реши, че предпочита да яде в стаята си, след като си вземе вана и каза това на леля си.

— Чудесна идея — съгласи се леля й.

— Ще ида да кажа на мистър Браг — рече Миранда и лейди Холкум уморено кимна. Миранда тръгна в посоката, в която бе тръгнал той, излезе от трапезарията и се озова в едно фоайе, където имаше бюро за регистриране, диван, столове и маса и няколко гости. Всички бяха мъже и я погледнаха с неприкрит интерес. Тя се изчерви и се почувства засрамена, задето е в толкова ужасен вид. Зачуди се къде ли е Браг. Попита в приемната. Служителят й каза, че той отново е излязъл навън и тя се насочи натам.

Конете, дилижансът и конят на Браг ги нямаше и тя се запъти към обора. Вътре бе много тихо, с изключение на животните, които се движеха, пръхтяха и преживяха. Тя си помисли, че разпозна техните коне, макар и да не беше сигурна. На една от стените имаше запален фенер и тя се увери, че в обора все още има някой. Тъкмо щеше да се връща, когато дочу шум. Като се загледа към най-далечния край на обора, тя си помисли, че вижда бялата грива на жребеца на Браг. Тръгна по застлания със сено коридор и скоро широкият гръб на Браг се показа пред погледа и.

Миранда чу дрезгаво мърморене точно преди да види жената. Браг сигурно я бе чул, защото рязко се обърна и чертите му се смекчиха, като се приближи до нея. Миранда погледна покрай него към жената, почуди се какво правят там сами и усети как у нея се надига нещо като ревност. Жената се усмихна, измъкна няколко сламки от косата си и приглади поли. Миранда си помисли злорадо, че тя е доста дебела.

— Мен ли търсиш?

Погледът на Миранда се върна отново върху Браг и тя забеляза, че очите му са блеснали, ризата му е разкопчана, а гърдите му — широки и лъщящи. Тя се изчерви. За момент не можа да си спомни защо бе дошла — само го гледаше втренчено.

— Д-да, капитане. Двете с леля ми сме уморени. Ще вечеряме в стаята си.

Браг се усмихна. После каза нещо, но тя вече се бе разбързала да се връща. Стигна до двора и за диша дълбоко, като откопча горните три копчета на шията си. Трепереше. Какво правеха там сами и по този начин?

И защо й пукаше?

След миг го чу точно зад себе си.

— Миранда, почакай. — Тя грабна полите си и избяга.

7

— Миранда, какво има?

Миранда се насили да се усмихне.

— Нищо, лельо Елизабет.

„Спри да мислиш за онази дебелана“, укори се тя.

— Скъпа, ти си задъхана и поруменяла.

Миранда се извърна и провери водата във ваната.

— Да не си болна? — попита Елизабет загрижено.

— Не, нищо ми няма.

— Намери ли капитана?

Миранда усети как кръвта отново нахлува в страните й и леля й не пропусна това.

— Миранда?

— Да. В обора — измрънка тя. После избухна. — Той беше там с някаква жена, лельо, сам с жена. — Елизабет сви устни в сурова черта.

Тази нощ Миранда сънува ужасен сън. Браг я държеше в обятията си и галеше тялото й, гърдите й. Тя се боеше, но нямаше глас да извика. Искаше да се бори, но крайниците й не помръдваха. Докосването му караше тялото й да пулсира много странно. Тя събуди плувнала в пот, а между бедрата усещаше сладко-горчива болка. Трябваше й доста време, за да заспи отново и въпреки това не разбираше абсолютно нищо.

Миранда и леля й закусваха с палачинки и сладък сироп, когато усети погледа му върху себе си. Почувства как лицето й пламва, но не вдигна очи. „Как мога да го погледна, след като съм го сънувала снощи?“ попита се тя отчаяно. Тя заби поглед в чинията си и се съсредоточи върху това да си изяде всичко до последната хапка. Изобщо не беше гладна, но поне правеше нещо.

— Добро утро, дами — провлачи Браг мързеливо.

— Капитан Браг — надигна се Елизабет. — Бих искала да си поговоря с вас насаме.

Браг се загледа в наведената глава на Миранда. Хрумна му нещо нелепо. Колко беше дълга косата й? Той осъзна, че лейди Холкум го чака и я погледна небрежно.

— Нека се досетя — промърмори той. Направи жест с ръка. — След вас, мадам.

Излязоха на двора. Браг въздъхна и се съвзе, когато започна тирадата.

— Мистър Браг! Не разбирам как е възможно Джон Барингтън да избере човек като вас за придружител на годеницата си в продължение на петстотин мили, но трябва да настоявам да сдържате повече низките си страсти, сър! Племенницата ми е невинно създание. Тя е била страшно разтърсена, когато е имала лошия късмет да попадне на вас с една от вашите… възлюбени снощи. Моля ви, сър! Имайте милост към това сладко младо момиче! Умолявам ви!

Браг отвърна на гневния й поглед.

— Мадам, нека да изясним нещата! Никой не съжалява повече от мен, че тя се натъкна на нас двамата с приятелката ми и се е разстроила от това.

Елизабет бе толкова изненадана, че не можа да обели дума.

Браг се усмихна.

— Но апетитите на мъжа са си нещо естествено в този край. Колко дълго си мислите, че може да остане защитена и невинна племенницата ви, като живее в Тексас? Или ще бъде девствена съпруга?

Елизабет възкликна от грубостта му.

— Ще се опитам да бъда по-дискретен. — Браг се ухили подигравателно и й се поклони. — Сега трябва да тръгваме, нали?

— Ще доведа Миранда — отвърна Елизабет надменно и с голямо негодувание.

Браг се бе разположил на верандата. Той наистина мислеше това, което каза. До последната дума. Съжаляваше, че Миранда го видя с онази жена. Но те не правеха нищо. Все още. Бяха сами, наистина, но това определено не беше грях. Той сви рамене. Въпреки това вината не беше негова. Той не очакваше Миранда да дойде да го търси.

— Дерек.

Той бе изненадан от Луиз, жената, с която бе преспал предната вечер.

— Добрутро. — Той й отправи спокойна, естествена усмивка. Тя бе много изпълнителна снощи и доста опитна. И не изглеждаше твърде зле, макар че гърдите й бяха почнали вече да поувисват. Тя пристъпи напред и притисна тази особена част от анатомията си към него.

— Съжалявам, че трябва да си тръгваш толкова скоро — усмихна му се тя.

— И аз — каза Браг, без да иска да каже това, но и без да лъже. После усмивката му изчезна. Проклятие! Миранда току-що бе излязла и го наблюдаваше с Луиз.

— Следващия път, като минаваш насам, ще дойдеш ли да ме видиш пак? — Луиз открито флиртуваше, като сложи ръка на гърдите му и я пъхна в разкопчаната му риза. Тя погали кожата му.

— Знаеш, че ще го направя — рече той, като отмести поглед от нея към Миранда, която ги зяпаше втренчено. Той видя изражението й и забеляза, че е смразена от шок. Беше изумена, макар че сигурно не си даваше сметка за това.

Той хвана ръката на Луиз и я махна от гърдите си.

— Не тук — каза той.

Луис презрително погледна към Миранда.

— Какво ти пука за тая малка девственица? — Тя се засмя, като обви врата му с ръце и страстно го целуна. Браг чу как Миранда възкликна, когато ръцете му се спуснаха по гърба на Луиз и устата му се разтвори за целувката й.

После с неудоволствие се спря и я избута. Шляпна я отзад.

— До другия път — ухили се той, като слезе по стълбите на верандата. Усмихна се на Миранда, която сега бе поаленяла като роза. Никога не беше виждал жена, която да се изчервява толкова много.

— Добро утро, Миранда — поздрави я любезно той. — Как спа снощи? — Погледът му премина по нея от само себе си. Господи, каква красавица!

Миранда преглътна. Да не би да й четеше мислите? Как бе разбрал, че снощи го е сънувала? Напълно онемяла, тя се забърза покрай него към дилижанса, а сърцето й биеше лудо.

Нима съпругът й щеше да я докосва по този начин? Ако го стореше, тя щеше да умре!

— Добрутро, мис Миранда — каза Уелш с приятелска усмивка. — Дайте да ви помогна да се качите.

Браг се приближаваше и Миранда бързо прие предложението на Уелш. Тя си мислеше, че ще умре — от унижение! — ако Браг отново я докоснеше!

8

Браг бе раздразнен, даже ядосан.

Утре щяха да стигнат до Накогдочес, последният град преди Сан Антонио на главния път. Бяха тръгнали от Начиточес преди два дена и Миранда усърдно го избягваше. Макар че я улавяше да го наблюдава с уплашено любопитство, когато не яздеше напред, в лагера тя сякаш правеше всичко възможно да поддържа голямо разстояние помежду им. Ако той й говореше нехайно и не й задаваше пряк въпрос, тя не отговаряше. Като я погледнеше, тя се изчервяваше. Понякога я гледаше и виждаше, че му отвръща. Забелязваше как вените пулсират яростно в тънката й бяла шия. Когато тя несъзнателно навлажни устни с розовия си език, на него му се щеше да я награби и да я целуне диво.

Искаше да си поговори с нея. Беше ядосан, задето го избягва, което правеше разговорът невъзможен. Не помагаше и фактът, че тя изглеждаше високомерна, сякаш той я отвращаваше. Или може би това бе само маска на страх? Каквото и да беше, на тях им оставаше да пътуват още дълго и този вид инфантилно държане не му допадаше.

Но леля й го следеше като ястреб и бързо парираше опитите му да се приближи до Миранда.

Той знаеше, че тя е невинно създание. Но как можеше да е засрамена от това, което бе видяла? Или си мислеше, че той е някой груб простак? Не беше ли го нарекла веднъж нецивилизован варварин? Боеше ли се от него? Понякога го гледаше така, сякаш се боеше, с някакъв хипнотичен страх. Как, по дяволите, можеше да се отърве от тази леля?

Проблемът сам се реши. Бяха спрели рано за нощувка, понеже бяха на по-малко от седем часа от Накогдочес. Миранда и леля й се бяха оттеглили в палатката си. Браг вече бе осигурил дивеча, който се печеше на шиш. Уелш пушеше, излегнат на земята. Миранда се появи на входа на палатката и го погледна.

Браг се изправи от мястото, където се бе подпрял на един объл камък. Миранда излезе и той забеляза, че е понесла кърпа, сапун и дрехи. Усмихна й се, когато тя се приближи. Очите й бяха разширени, а гласът й трепереше.