В горния край на стълбите мъжът се обърна да го погледне. Браг не мигна. Мъжът се спря, а после продължи напред по коридора, като отвори една врата в края и изчезна вътре. Браг леко почука на вратата на Миранда и лейди Холкум я открехна.

— Всичко наред ли е? — попита Браг.

— Добре сме. Миранда спи. Изглежда изтощена.

Покрай главата на лейди Холкум Браг видя тялото на Миранда, свито настрана под едно поокъсано, но чисто одеяло. Косата й бе пусната и гъста, а по рамото й падаха вълнисти кичури и стигаха до ханша й. Той не можеше да откъсне поглед.

— Лека нощ, капитан Браг — Елизабет затвори вратата под носа му.

Браг се намръщи. Жената очевидно бе прочела изражението му. Господи! Той бе намалил бдителността си, а това не биваше да се случва. Смъкна се на пода пред вратата им и облегна глава, като свали шапката си с широка периферия. Задряма неспокойно.

На три пъти го събуждаха среднощни звуци, но това бе само някой гост, който уморено или пиянски се препъваше към стаята си. Нощта мина без инциденти. Браг събуди жените призори и ги придружи до долу за закуска.

— Не съм гладна — каза Миранда и го погледна умолително. — Не мога да ям в тази стая.

Браг я изгледа строго.

— Никой няма да каже и думица в мое присъствие.

— Моля те — прошепна тя.

— Това е немислимо, капитан Браг — заяви твърдо леля й. — Снощи вечерята беше солидна и не сме гладни. Няма да търпим непоносимата компания на нецивилизовани животни като тези. Това е.

— Чудесно — отвърна Браг. Всъщност така беше по-добре. Той ги изведе навън. — Почакайте тук и не мърдайте, докато помогна на Уелш да впрегне конете.

Миранда и леля й кимнаха и той ги остави на верандата, като се запъти към двора, където Уелш впрягаше конете. Отляво на него впрягаха два вола, и някакъв човек извеждаше два кафяви коня от обора. Слаба, изпита жена и малко момче чакаха недалеч от Миранда и леля й, и бяха заедно с мъжа с кафявите коне, реши Браг. До мъжа с воловете имаше още един човек и те двамата приличаха на златотърсачи. Браг се премести до далечната страна на конете, като прехвърли юздата върху единия.

Откъм верандата се показа друг мъж и Браг вдигна поглед точно когато пъхаше мундщука в затворената уста на коня — една от ръцете му отваряше насила челюстта на инатливото животно. Беше брадатият. Той бе спрял до Миранда, усмихваше й се и й говореше. Браг пусна юздата и се запъти натам.

Лейди Холкум се опитваше да се намеси между племенницата си и непознатия, но човекът застана твърдо до Миранда и я хвана за ръката. Миранда се вцепени. Най-лошите й страхове изглежда се сбъдваха.

— Накъде сте се запътили? — попита той любезно.

— Моля ви да ме пуснете — рече тя.

Ръката му се качи нагоре по нейната. Той я дръпна към себе си, като притисна мъжката си твърдост към хълбока й с думите:

— Аз искам само да си поговорим, красавице.

Почервенял от гняв, Браг видя какво прави мъжът. Блъсна го настрани още преди той да се усети и стовари един съкрушителен удар в корема му. Мъжът се сви на две. След това Браг вдигна коляно в лицето му. Вече бе сложил единия крак зад себе си и бе използвал тялото си като лост, за да просне мъжа по гръб. Миг по късно седна върху него, забивайки коляно в ребрата му. Той вдигна глава и Браг отново го фрасна. Ножът на Браг изникна в ръката му и той притисна острието в гърлото на мъжа, като поряза кожата. Не бяха минали повече от трийсет секунди.

— Кажи си молитвата — изръмжа Браг. — Понеже сега ще те убия.

— Не! — извика Миранда. — Недей! Не е направил нищо!

Без да сваля коляно от счупените ребра на мъжа и все още допрял ножа в гърлото му, Браг повдигна глава и я погледна. Лейди Холкум се намеси и дръпна Миранда настрани.

— Не гледай, Миранда! — извика тя. — Ела, ела с мен.

Миранда не можеше да се помръдне от мястото си. Отскубна се от леля си задъхана.

— Ако го убиеш, значи си животно — извика тя. — Той само ме докосна по ръката — Mon Dieu! Quel espece d’assassin est cet homme? Ju lui en pries…7 — бъбреше тя истерично.

Браг прибра ножа си в кобура и се изправи. Тя не разбра какво направи мъжът, но Браг бе видял. Искаше да го убие, но нямаше да го стори. Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил.

Миранда се извърна от него и леля й я дръпна в обятията си, като я галеше, докато тя преглъщаше хлипанията си. Браг се намръщи, като се опита да потуши жаждата си за кръв, а после се вгледа покрай главите им — в Чавес.

Загледан в него, без да се усмихва, Чавес стоеше в сянката на странноприемницата. Браг изобщо не беше забелязал кога е дошъл, той просто бе изникнал с тихите стъпки на команч. Очите им се срещнаха. Презрителният поглед на Чавес казваше ясно: „Аз бих го убил, каквото и да казва тя.“

— Потегляме — рече Браг. — Веднага.

12

Миранда крадешком хвърли още един поглед към Браг. Той ядеше бързо с пръсти, гризейки един кокал. Какво животно, помисли си тя, без да може да отмести очи. Беше клекнал в някаква много неудобна на вид поза, но винаги ядеше така, като бяха на път. Внезапно хвърли кокала в огъня, изтри ръце в бедрата си и погледна към нея.

Искаше й се да отмести очи, но не можеше. Погледът му не издаваше нищо, но като го гледаше от другата страна на огъня, тя забеляза, че се променя. Виждаше израза на вълчи глад, сякаш не бе изял току-що половин бут еленско месо. Миранда осъзна, че е затаила дъх. Тя въздъхна, насила извърна очи и деликатно взе един кокал с пръсти. За пръв път от много време насам изглежда бе прегладняла и вече неуспешно се бе опитала да си отреже месото с нож и вилица.

Този ден Браг едва не уби един човек! Човек, който само я бе докоснал по ръката. Тя още не можеше да го проумее.

Лицемерието му я изумяваше. Поне си мислеше, че именно това е причината, поради която пулсът й препускаше бясно всеки път, като се сетеше за този инцидент. Браг й бе сторил нещо много по-лошо. Той я бе целунал и я бе прегърнал, когато тя бе само по долни дрехи. Но преби един човек от бой и само секунда го делеше от това да му пререже гърлото, и то само защото я бе хванал за ръката.

Тя не бе съзнавала, че Браг е толкова смъртоносно опасен. Боже мой, помисли си, що за човек е той? Погледът й отново се плъзна към него. Дивак, животно, шептеше умът й. Красиво животно, обаждаше се друг глас.

Изненадана, Миранда пусна чинията си с вик.

— Какво има? — попита леля й дружелюбно, докато Браг и Уелш я гледаха с открито любопитство.

Нищо — отвърна бързо тя. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? После, докато мозъкът й препускаше, тя се успокои. Жребецът на Браг бе красиво животно. Вълк, мечка, всички те бяха красиви зверове. Бяха зверове, но красиви. Браг бе същият. Нямаше нищо нередно да мисли за него по този начин, толкова безстрастно, колкото и за жребеца му. Да, той бе красив, но я плашеше, понеже бе груб и невъзпитан.

— Миранда? Слушаш ли ме? Питах те дали не ти е лошо.

— О, не — рече тя бързо, като отмести поглед от тези златисти очи. Но когато той се изправи, погледът й отново бе прикован в него и тя го видя да се отдалечава от пламъка на малкия бездимен огън.

Следващия ден, както обикновено, Браг тръгна да язди пред тях, като се изгуби от поглед. До обяд не се беше върнал, което бе необичайно. Минаха няколко часа и продължаваше да няма и следа от него. Бъбривият Уелш спря да приказва преди няколко часа, а на лицето му бе изписано мрачно изражение, а Миранда и леля й започнаха да си разменят уплашени погледи. Накрая лейди Холкум попита какво се е случило.

— Той се е натъкнал на нещо — рече направо Уелш.

Миранда възкликна, а през цялото й тяло премина лудешки, внезапен страх.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Откъде знаеш?

— Понеже вече обсъдихме това — отговори Уелш. — Не се тревожете. Браг сигурно се е натъкнал на някоя група команчи и планът му бе в такъв случай да ги отклони надалеч. Един вид мюре, така да се каже.

— О, боже — изстена леля й.

Сърцето на Миранда биеше лудо.

— Ами ако го заловят? — прошепна тя, а очите й се разшириха от уплаха.

— Това няма да се случи — усмихна й се Уелш успокоително. — Ще видите. Ще направим лагер, както обикновено, и до заранта той ще се прибере.

Миранда не му вярваше.

— Но той е сам! По колко команчи има обикновено в една група?

Уелш не й каза, че я е излъгал и че Браг вероятно бе попаднал на бойна група.

— От десет до петдесет — отвърна той.

Миранда възкликна.

— Но не се безпокой — рече Уелш, като протегна ръка през леля й и я потупа по ръката. Неприличното му държане остана незабелязано поради шока им. — Браг е полу-апах. Нито един команч не може да проследи един апах, освен ако той сам не пожелае. Браг ще се отърве от тях, когато сметне за уместно и когато е готов.

Елизабет бе започнала да попива челото си с кърпичка.

— Полу-апах?

— Полу-апах ли? — повтори Миранда. — Капитан Браг е полу-апах?

Уелш се ядоса на себе си, задето бе издал това.

— Майка му беше от апахите. Мескалеро. Главно горе в територията на Ню Мексико. Не се тревожете, мадам. Всичко ще е наред.

Миранда бе замаяна. Тя се безпокоеше за Браг толкова, колкото и за себе си, защото изведнъж се почувства много несигурна и незащитена без неговото присъствие. Полу-апах. Нищо чудно, че бе толкова див.

— Ще направим лагер тук — рече Уелш. — Тази вечер няма да има огън, като допълнителна предпазна мярка. — Той намали хода на конете.

Направиха мълчаливо малък лагер. Ядоха сушено говеждо и студен боб. Миранда не беше гладна. Тя не спря да мисли за Браг — как води петдесет сурови, диви команчи далеч от тях, като по този начин рискува собствения си живот. Господи, защити го, помоли се тя.

Тя спеше, когато ги нападнаха. Усети нечии ръце върху себе си — силни, мъжки ръце и после напъхаха нещо в устата й. Внезапно осъзна какво става и настръхна. Отвличаха я от собствената й палатка! Тя започна да се бори, но бе хваната в железни ръце и притисната срещу желязно тяло. Единият й крак ритна някаква стомна, която се удари шумно в незапаления фенер.

— Миранда? — обади се леля й сънено.

Миранда извика, но от устата й се изтръгнаха само приглушени звуци.

Лейди Холкум видя някакво високо, тъмно тяло в палатката им да държи Миранда, облечена само в бялата й памучна нощница, и изпищя.

Мъжът я изнесе с бързи крачки през цепката на срязаната палатка. Прозвуча изстрел. Миранда се заизвива лудо, за да погледне над рамото на похитителя си. Уелш лежеше проснат по лице на земята, на няколко ярда от предната част на палатката. Над него стоеше мъж, който прибираше пистолета в кобура си.

Тя погледна напред и се замята диво, като обсипа гърба му с удари. Той се засмя. Трима мъже държаха коне.

— Чавес! — извика един от тях.

Чавес се обърна, за да погледне, точно когато един от хората му застреля лейди Холкум. Тя се свлече на земята, а един малък дамски пистолет се плъзна от ръката й. Миранда видя как убиват леля й и със задавен вик припадна.

Все още хванал Миранда, Чавес скочи на жребеца си и заедно с четиримата си мъже потегли напред в нощта.

13

Миранда се събуди в ранната слънчева утрин. На челото й имаше нещо влажно и хладно, а после се плъзна по гърлото й. Тя въздъхна. Хладният парцал се свлече по-надолу, върху гърдите й, и накара зърната и да се втвърдят и да изтръпнат. Внезапно тя се събуди и очите й се отвориха, когато извика.

Гледаше я тъмно лице със светнали черни очи.

— Значи си будна — рече той.

Миранда осъзна, че лежи на легло в стая, облицована с борови дъски, облечена само в ефирната си нощница, която беше разкопчана до кръста й. Мъжът държеше влажния парцал, който докосваше гърдите й. С гневен вик тя събра краищата на нощницата си.

— Толкова красива — промълви той. — Миранда. Дори името ти е красиво.

Моментният и гняв се изпари, когато си спомни всичко. Лицето й се сбърчи и сълзи от мъка започнаха да се стичат по страните й.

— Леля Елизабет — изстена тя. Претърколи се на другата страна. — Боже мой. Не, non, pas man tante. Mon dieu! Je voas en pries…8 — тя зарида неудържимо.

Чавес мълчаливо се вгледа за миг в красивото момиче, разбирайки мъката й. Той съжаляваше, че избухливият му човек бе убил по-възрастната жена. Всъщност дори удари мъжа с опакото на ръката си, когато стигнаха до скрития си лагер и му изби два зъба. Беше дал изрична заповед да не нараняват жените. Сега разбра, че мъртвата е била леля на момичето. Погали я по рамото.

— Съжалявам за леля ти, малката. Беше нещастен случай.

Миранда не му обърна внимание и продължи да реве. Скръбта й не намали желанието му. Той рядко бе виждал такава красавица и откакто я бе зърнал онзи ден в Накогдочес, не беше способен да мисли за нищо друго. В мига, в който я видя, той знаеше, че ще я има. Но все пак бе човек, така че реши да й остави време за траур.