Тя не му повярва.

— Ти си подписал договора по своя воля. Не само че си задължен от закона да го спазваш, но имаш и морално задължение.

— Госпожице Грейси, говориш също като учителка от неделното училище.

Тя побърза да сведе очи. А той само се изсмя шумно и поклати глава.

— Май е вярно. Бодигардът на Боби Том Дентън е една проклета учителка от неделното училище.

— Вече ти обясних, че не съм твой бодигард. Аз съм само придружител.

— Боя се, че ще трябва да си потърсиш някой друг, когото да придружаваш, понеже съм решил да пътувам до Телароса с колата си, а не със самолет. Зная, че за една изискана дама като теб няма да е прилично да се натика в тъндърбърда с мъж с моята репутация. — Пристъпи към нейната кола и се наведе, за да се вгледа през прозореца откъм седалката до шофьора, търсейки ключовете й за колата. — Притеснявам се да ти призная това толкова открито, госпожице Грейси, но нямам кой знае колко добра репутация, когато става дума за жени.

Тя припна след него, като упорито се стараеше да не се вторачва в избелелите му дънки, още по-плътно пристегнали бедрата му, когато се наведе напред.

— Няма достатъчно време, за да стигнеш до Телароса. Уилоу очаква да сме там довечера.

Боби Том се изправи и се усмихна.

— Непременно й предай поздравите ми, когато се видиш с нея. А сега ще преместиш ли колата си?

— Твърдо не.

Той наведе глава и я поклати в израз на съжаление, след което пристъпи пъргаво напред, сграбчи дръжката на чантата на Грейси от рамото й и я изхлузи от ръката й.

— Веднага ми я върни! — Тя подскочи към него, за да сграбчи демодираната черна чанта.

— С удоволствие. Но след като намеря ключовете за колата ти. — Пак й се ухили, този път още по-мило, докато държеше чантата по-далеч от нея и я пребъркваше.

Грейси определено нямаше никакво намерение да се впуска в ръкопашна схватка с него, затова прибягна до най-строгия си тон:

— Господин Дентън, веднага ми върнете чантата. Разбира се, че ще бъдете в понеделник в Телароса. Подписали сте договор, в който…

— Извинявай, но ще те прекъсна, госпожице Грейси, макар да ми е ясно, че просто не те сдържа да докажеш правотата си, но точно сега времето ме притиска. — Върна й чантата, след като не успя да намери в нея това, което търсеше, и закрачи обратно към къщата.

Грейси отново се втурна след него.

— Господин Дентън, ъъ, Боби Том…

— Бруно, може ли да излезеш за малко?

Бруно се появи от гаража с мърляв парцал в ръка.

— Трябва ли ти нещо, Би Ти?

— Разбира се. — Обърна се към Грейси. — Извинявай много, госпожице Сноу.

И без повече предупреждения той плъзна ръце под мишниците й и започна да я претърсва.

— Престани! — Тя се опита да се отскубне от ръцете му, но Боби Том Дентън не би могъл да стане най-добрият рисийвър в Националната футболна лига, ако позволяваше на движещи се обекти да се изплъзват от захвата му. Горкото момиче дори не успя да помръдне, когато той започна да я опипва от горе надолу.

— Кротувай и ще приключим с това без кръвопролитие. — Дланите му се плъзнаха по гърдите й.

Дишането й секна. Толкова бе вцепенена, че дори не успя да помръдне.

— Господин Дентън!

Ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Между впрочем имаш много добър вкус по отношение на бельото. Нямаше как да не го забележа снощи. — Премести дланите си към талията й.

Лицето й пламна от срам.

— Спри! Веднага!

Ръцете му се заковаха на място, щом напипаха нещо издуто в джоба й. Със самодоволна усмивка Боби Том измъкна от там ключовете й.

— Върни ми ги!

— Би ли отместил онази кола, Бруно? — Подхвърли му връзката с ключовете, сетне повдигна леко шапката си към Грейси: — Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Сноу.

Смаяна, тя го гледаше как крачи надолу по алеята към тъндърбърда и се качва в него. Хукна подире му, само за да осъзнае, че Бруно вече влизаше в нейната кола, спряна в края на алеята.

— Не пипай тази кола! — диво изкрещя тя и се втурна към него.

Двигателите на тъндърбърда и наетата от Грейси кола избумтяха едновременно. И като се озърна безпомощно назад и напред между двата автомобила — единият готов да потегли, а другият още препречващ пътя на първия — тя се изпълни с непоклатимото опасение, че ако сега позволи на Боби Том да й се изплъзне, никога повече няма да се добере до него. Той имаше къщи навсякъде и цяла армия от лакеи, които да го пазят от хората, с които не желаеше да се среща. Трябваше да го спре сега или завинаги губеше всякакъв шанс.

Колата й, подкарана от Бруно, се стрелна напред и освободи края на алеята.

Грейси мигновено се извърна към тъндърбърда.

— Не тръгвай! Трябва да отидем на летището!

— Желая ти всичко хубаво. — Боби Том й махна жизнерадостно за сбогом и даде на заден ход.

За един кошмарен миг тя видя как се връща в „Сенчести поляни“, за да поеме работата, която й бяха предложили новите собственици. Дори й замириса на лизол и болкоуспокояващи мазила. Припомни си вкуса на преварения зелен боб и картофеното пюре, залети с мазен жълтеникав сос. В съзнанието й като на филмова лента преминаха годините, които я очакваха, през които ще носи ластични чорапи и дебели вълнени жилетки, докато скованите й от артрита пръсти ще се опитват да изсвирят на разстроеното пиано в старческия дом „Луна по жътва“5. И щеше да остарее, преди да е имала шанса да бъде млада.

— Не!

Викът се изтръгна от дъното на съществото й, от мястото, обитавано само от мечтите, от всички онези разкошни мечти, които щяха завинаги да й се изплъзнат.

Хукна към тъндърбърда, тичаше колкото може по-бързо, а чантата я удряше тежко отстрани. Боби Том вече бе извърнал глава, за да провери движението по улицата, преди да слезе на платното, затова не я видя, когато тя се втурна към него. Сърцето й биеше до пръсване. В следващата секунда той щеше да изчезне от погледа й, за да я обрече на доживотна монотонност. Отчаянието й даде сили и тя се затича още по-бързо.

Той стигна края на алеята и завъртя волана. Тя се затича още по-енергично. Въздухът изпълни дробовете й. Дишането й се накъса. Тъндърбърдът започна да ускорява точно в мига, в който тя го настигна. С вик Грейси се хвърли презглава откъм дясната врата на спортното кабрио.

— По дяволите!

От рязкото заковаване на спирачките тялото й се прекатури на седалката с главата напред. Лактите й се удариха в постелката на пода, а краката й останаха да висят над вратата. Примигна изплашено, докато се опитваше да се вкопчи в нещо. Студеният въздух се плъзна отзад по бедрата й и чак тогава разбра, че полата се е вдигнала над главата й. Унизена до смърт, тя трескаво се помъчи да я дръпне надолу и в същото време да намърда в колата висящата половина от тялото си.

Чу невероятно вулгарни псувни, които несъмнено само футболистите си разменяха. Никога не бе чувала подобни мръсни думи в „Сенчести поляни“. Обикновено се изкрещяваха на една сричка, но заради провлачения говор на Боби Том прозвучаха като две. Най-после върна полата си на мястото й, миг след като се стовари на седалката, останала без дъх.

Изтекоха още няколко секунди, преди да събере достатъчно сили, за да посмее да го погледне. Той се взираше замислено в нея, опрял лакът на волана.

— Питам само от любопитство, скъпа — някога говорила ли си с лекаря ти да ти предпише някакви успокоителни?

Тя извърна глава и се загледа напред.

— Виж какво, госпожице Грейси, работата е там, че съм тръгнал към Телароса и ще пътувам сам.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Тръгваш сега!

— Куфарът ми е в багажника.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Сега би ли се разкарала от колата?

Тя поклати упорито глава, надявайки се той да не се досети, че силите й са на изчерпване.

— Трябва да тръгна с теб. Длъжна съм да остана до теб, докато не стигнеш до Телароса. Това ми е работата.

Един мускул потрепна на челюстта му. Грейси с ужас осъзна, че най-после бе успяла да пробие черупката му на престорена вежливост на момче от провинцията.

— Не ме принуждавай да те изхвърля — процеди той с нисък, решителен тон.

Тя пренебрегна тръпките на ужас, пролазили по гръбнака й.

— Винаги съм смятала, че е по-добре споровете да се решават с компромиси, а не с груба сила.

— Играл съм в Националната футболна лига, скъпа. Разбирам само от груба игра.

С тези заплашителни думи той се пресегна към своята врата и тя се досети, че след броени секунди ще бъде до нея, за да я сграбчи и изхвърли на улицата. Бързо, преди той да успее да натисне дръжката на вратата си, тя го улови за ръката.

— Не ме изхвърляй, Боби Том. Зная, че те дразня, но ще се постарая да не съжаляваш, че пътуваш с мен. Ще се увериш, че си струва да изтърпиш компанията ми.

Той се извърна бавно към нея.

— Какво точно имаш предвид?

Самата тя не знаеше какво имаше предвид. Беше изрекла думите импулсивно, защото не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да позвъни на Уилоу Крейг, за да й съобщи, че Боби Том е потеглил сам за Телароса. Много добре знаеше какво ще й отговори Уилоу.

— Имам предвид точно това, което казах — повтори тя, като се надяваше да се измъкне, без да се впуска в подробности.

— Когато хората казват подобно нещо, обикновено предлагат пари. Това ли правиш?

— Категорично не! Ненавиждам подкупите. Освен това ти явно имаш толкова много пари, че не знаеш какво да ги правиш.

— Това е вярно, но какво тогава имаше предвид?

— Аз… Ами… — Тя трескаво затърси някакъв проблясък на вдъхновение. — Да шофирам! Това е! Ти ще можеш да си починеш, а аз ще се нагърбя с шофирането. От шестнайсетгодишна имам шофьорска книжка и никога не съм била глобявана.

— И действително ли се гордееш с това? — Той поклати глава, удивен от хрумването й. — За твое нещастие, скъпа, аз не позволявам на никого да кара колите ми. Няма начин. Май накрая наистина ще трябва да те изхвърля от колата.

Той отново се пресегна към дръжката на вратата си и тя отново се вкопчи в ръката му.

— Тогава ще ти бъда навигатор.

Той я изгледа раздразнено.

— Че за какво ми е навигатор? Толкова пъти съм пътувал по този маршрут, че мога да го измина със затворени очи. Не, скъпа, трябва да измислиш нещо по-добро.

В този миг тя чу странно иззвъняване, но й бе необходим един миг, за да се досети, че тъндърбърдът бе оборудван с телефон.

— Изглежда често ти се обаждат по телефона. Ще вдигам вместо теб.

— Последното, което искам, е някой да отговаря вместо мен.

Мислите й трескаво запрепускаха.

— Ами тогава, хм, мога да ти разтривам раменете, докато шофираш, за да не ти се схванат жилите по врата и гърба. Много ме бива в масажите.

— Добро предложение, но трябва да признаеш, че то едва ли си струва човек да вземе нежелан пътник за целия път чак до Тексас. Може би само до Пиория, ако си вършиш добре работата, но не и по-далеч. Съжалявам, госпожице Грейси, но досега не ми предложи нищо, което да ме заинтригува.

Тя се напрегна да измисли нещо. Какво би могло да заинтересува един практичен и обигран мъж като Боби Том Дентън? Тя умееше единствено да организира развлеченията и отдиха на самотни възрастни хора, разбираше от някои специални диети и как да се комбинират различни лекарства, беше слушала достатъчно спомените на обитателите в старческия дом, за да има забележителни познания за маневрите на войските от Втората световна война, обаче не можеше да си представи какво от всичко това би могло да убеди Боби Том да промени решението си.

— Притежавам отлично зрение. Мога да чета пътните знаци от невероятно голямо разстояние.

— Ловиш се за сламката, скъпа.

Тя се усмихна ентусиазирано.

— А чувал ли си удивителната история на Седма американска армия?