Все пак съм малко разтревожена...

Къде отидоха всички, мамка му? Защо никой не говори вече за ЛГ? Къде е Шинсар Дъб?

Толкова е тихо, твърде тихо, а това ми изкарва ангелите. Единствения друг момент, в който беше толкова тихо... да, ами... пич!... не ровя в миналото.

Това, което вече е станало, е за миналите величия.

Аз гледам в бъдещето. Утре е моят ден.

Днес със сигурност не е. Никога не ми се е случвало преди, но подозирам, че е творческа криза. Подозирам, че е защото седя тук и зяпам няколкостотин шийте-овце да правят еквивалента на плетенето. Имаме устроена монтажна линия в трапезарията за правене на железни куршуми. Но вижте това – те не са за нас!

А за Джейни и за неговите Бранители.

Не знам как Ро успя да ги накара отново да се плашат от сенките си, но го направи. Малкото неща, които казва, ги кара да се съмняват в себе си. Нужни ù бяха само две седмици, след като Мак изчезна, за да убеди всички, че Мак е мъртва и че трябва да се откажат от нея.

Овце, казвам ви! Нужно ми е цялото ми самообладание да не стана, да разлюлея задник и да викна: Беееее!

Но предполагам, че овчите говна тук са твърде дълбоки за мен, за да се движа, щом седя, дъвча молива си и чакам вдъхновение.

Докато убивам време, наблюдавам Джо. Бяхме приятелки с нея. Мислех, че има собствено мнение. Тя е умна, наистина умна. Събира неща, които другите овце не могат.

Но стана странна преди няколко месеца. Започна да виси през цялото време с Барб и Лиз и вече нямаше време за мен. Някога тя беше единствената, която не се отнасяше с мен като с бебе, докато те всички се държаха с мен като с дете. Сега едва ми обръщат внимание. Никой не сяда на моята маса.

И това е шебано много добре! Няма място за овце на моята маса!

Джо седи много тихо, наблюдава Лиз. Наблюдава я сериозно.

Чудя се дали не е станала лезбо или нещо такова. Това би обяснило защо се промени. Измъкнала се е от килера си и е продължила напред, може би е направила тройка с Лиз и Барб. Кикотя се на шегата си. Пич, ако не можеш да разсмееш себе си, никога няма да разсмееш някой друг.

В началото изстрелите са толкова слаби, че дори моя суперслух не регистрира какво са. После решавам, че пичовете на Баронс трябва да са се върнали по някаква причина и като последния път пускат предупредителни изстрели. Въпреки че имаме камара Узита и други пушкала, няма какво да ги правим тук. Само в Дъблин. Те не действат срещу Сенките. Не носим оръжията си в манастира. Оставяме ги в автобуса.

Сега ми просветва колко тъпо е това.

По-късно откривам, че е започнало в западния край на манастира. Започнало е там, където Мак спеше, когато оставаше тук, където аз спя напоследък – в Библиотеката на Драконовата дама.

Когато започват писъците, минавам в стоп-кадър, но с повишено внимание – автоматичната стрелба е нещо, което трябва да взема предвид в изчислението на суперскоростта.

Аз съм бърза, но, пич, това ра-та-та-та от картечен откос е шебано бързо също. Трудно е да се изплъзна. А това, което чувам, е постоянно.

Аз съм в един от коридорите, на път към писъците, но внезапно всичко става тъмно, както сигурно е там, където е главата на Роуина – право в задника ù. Кикотя се отново. Направо ще се пукна тази вечер.

Спирам, лепвам се за стената и започвам да се движа като обикновен човек. Гледам, напъвам се да видя напред по тъмния коридор. Не нося моя Ореол, но имам няколко фенерчета в джоба. Вадя едно и го включвам.

Не успяхме да изгоним всички Сенки от манастира. Никой не обува ботушите си, без преди това хубаво да ги освети отвътре с фенерчето и да ги разруса здраво. И то само на ярка дневна светлина.

Никой, ама никой, не върви по тъмни коридори тук.

Тогава защо е тъмно и кой, мамка му, произвежда цялата тази стрелба?

Много стенания. Много ранени. Не са предупредителни изстрали. Истински са.

Стъпвам с обикновени стъпки напред, колкото мога по-тихо. Стъкло хрущи под кецовете ми и знам защо е тъмно. Стрелецът е разбил лампите.

Чувам мек, ужасен смях, който кара кръвта ми да изстине. Насочвам лъча на фенерчето ми по тъмния коридор, а мракът някак го поглъща.

Чувам как някой диша бързо.

Чувам още стъкло да хрущи и не съм аз.

Съвсем сигурна съм, че стрелецът се е отправил право към мен!

Размърдвам пръсти и ги свивам здраво около меча си. Ро се опита да ми го вземе. Казах ù, че ще ù бъда лична охрана, ако ме остави да го задържа. Стоя на стража, докато тя спи. Уча се на размяна.

Какво, мамка му, се движи по коридора към мен?

По-късно, когато разказвам историята, не казвам цялата истина.

Истината е, че немислимото се случи. Уплаших се в онзи тъмен коридор. Усетих как нещо идва към мен и това ме уплаши до смърт.

Казвам, че никога не съм влизала в коридора.

Никога не признавам, че съм се върнала с опашка, подвита между краката ми, че съм се оттеглила към светлината, а после на стоп-кадър съм се добрала до трапезарията.

Стрелбата започва отново, писъците също и ние всички бягаме, но има само един път навън, а това е пътят навътре, затова обръщаме маси и се тъпчем зад тях.

Джо и аз се озоваваме зад една и съща маса. Стига да не опита нещо шантаво лезбо на мен, не възразявам да деля мястото си. Потупвам масата. Тя е дебела, направена от солидно дърво. Може да удържи, зависи от куршумите и разстоянието.

Още писъци. Искам да си запуша ушите.

Свивам се от страх. Отвращавам се от себе си.

Трябва да погледна. Трябва да знам какво прави това с нас, мамка му!

С Джо се придвижваме към противоположните краища на масата едновременно и килваме глави. Тя ме гледа свирепо.

– Все едно вината е моя! – съскам отбранително. – Ти също се премести.

– Къде е Лиз? – съска тя в отговор.

Свивам рамене. На ръце и колене. Въртя задника си. Целият манастир се срутва, а тя се безпокои за малката си приятелка.

– Бееееее! – казвам.

Тя ме гледа, сякаш съм откачила. После и двете показваме глави през масата.

Куршумите летят през стаята, рикошират от стени и дърво. Кръв шурти навсякъде, всичко е шебано окървавено и писъците продължават. Стрелецът е в рамката на вратата на трапезарията.

Джо ахва, а аз едва не се катурвам задавена.

Това е Барб!

За какво е всичко това, мамка му?

Тя е окичена с пълнители, носи най-голямото Узи, което някога съм виждала. С пребледняло лице крещи проклятия към нас, сваля ни като неподвижни мишени. Зяпвам.

– Барб? – мърморя. Няма никакъв смисъл.

Странното е, че Джо изглежда смаяна и избухва:

– Мислех, че е Лиз!

Зяпвам през масата към нея. Виждам само главата ù, но тя като да свива рамене.

– Дълга история.

Оценявам стаята, сцената. Ние сме в дъното на трапезарията. Ще умрем последни. Какво да правя, мамка му? Защо Барб стреля по нас?

Поглеждам към Джо. Тя не е от помощ. Изглежда празна като страницата от Ежедневника на Дани, която пишех.

Пич, иска ми се Мак да беше тук! Какво би направила тя? Дали да не се придвижа на стоп-кадър, докато Барб стреля по всички, и да се опитам да ù отнема пушката? Достатъчно ли съм бърза? Не искам да умра днес. Утре ще бъде моят ден. И знам, че ще бъде добър ден. Освен това, имам твърде много за вършене. Някой трябва да държи под око Ро.

Но ние падаме като мухи. По дяволите, Барб ни изтребва!

Тъпча десертче в устата си цяло, дъвча само колкото да го вкарам в стомаха си. Ще ми трябва всеки грам енергия, който мога да изстискам от него. Трябва да направя нещо. Барб дълго време няма да свърши патроните. Мега не може да се свива зад маса и да не прави нищо.

Показвам глава иззад масата, обхващам бързо сцената и я запечатвам здраво в главата си. Начертавам къде е всеки човек, маса, стол и препятствие.

Проблемът е Барб. Тя е неизвестното. Тя се движи и стреля толкова непостоянно, че не мога да сложа схема от възможности върху умствената си карта.

Мамка му!

Взирам се, опитвам се да хвана някакъв модел.

Свивам се обратно зад масата, когато един изстрел изпищява покрай мен. Вадя глава отново. Няма модел.

Помпам се с въздух супербързо, издувам бузи навън-навътре, вдигам адреналина си. Подавам глава навън, запечатвам координатите колкото мога по-добре и тъкмо се готвя да дам на краката си крила, когато Барб се размазва леко по краищата и стаята става толкова шебано студена, че дъхът ми излиза бял.

Джо издава задавен звук.

И двете го виждаме едновременно.

Това, което стреля по нас, изобщо не е Барб.

Е... тя е и крещи, но не като откачена кучка от ада, както мислех.

Тя крещи от ужас.

Бори се за контрол върху оръжието и се проваля. Тя го натиска надолу и стреля по пода, но то отново се изправя. Опитва се да го завърти наляво към стената. То се дръпва рязко обратно вдясно. Пръстите ù са стиснали спусъка през цялото време.

Размазва се отново.

Тя е просто Барб.

Не, не е! Тя е... пич!... какво е това, мамка му? Тя има твърде много глави, твърде много зъби! Тя е някакво чудовище. И изобщо не е Сянка!

Отново е Барб.

Принудена да ни убива.

Зад нея по стената пълзи сянка. Огромна е! Извисява се, разпростира се и когато се засмива, кръвта ми се съсирва във вените ми и не може да стигне до мозъка ми, защото има твърде много ледени буци в нея.

– Къде е Великата кучка? – ръмжи тя. – Искам шибаната ù главааааааа!

С Джо се споглеждаме.

Разбираме.

И двете знаем какво я е пипнало, какво наистина пуска тези откоси и през ума ми минава мисъл, сякаш шип през черепа ми, че изобщо не съм близо до Върха, както Мак смята, че съм.

Аз и Джо се процеждаме бавно обратно зад масата.

Просто две смели малки овце.

Които се крият от книга.

Книгата.

Тази, която се надявахме да намеря. Говорехме големи приказки как ще я заключим отново. Да бе! Точно какво, мамка му, мислехме, че ще направим с нея?

Какво нахалство! Дошла е тук. Тук, където е била скрита толкова дълго. Сигурно се чувства доста шебано непобедима. Вбесява ме толкова силно, че треперя. Дошла е тук! Ъгх... Това е толкова шебано сбъркано!

Четох дневника на Мак. Знам как действа. Кара хората да я вдигат. Аз, Барб, Джо и около петнайсетина други отидохме в Дъблин тази сутрин за провизии. Не бяхме заедно през цялото време. Разделихме се и тръгнахме за различни неща.

Сигурно е пипнала Барб сама и я е накарала да я вдигне.

Зловеща тръпка минава по целия ми гръбнак толкова бързо, че мозъкът ми замръзва, когато стига главата ми.

Мамка му! Шинсар Дъб се е возила обратно до манастира с нас тази сутрин! Точно там – в нашия автобус!

Седяла съм в същия автобус с Книгата на Ънсийли краля и дори не съм знаела!

Проверявам възможностите си. Не съм непроницаема за куршуми. Ако умра днес, това няма да е от полза за никого, особено за мен. Не знам как да я спра. Не се укорявам за това. Никой не знае как да я спре.

Не смея да се приближа достатъчно, за да я оставя да ме пипне.

Ако използва мен, може да затрие целия манастир за рекордно време.

Преглъщам. Бях започнала да се чудя дали не търси мен. Предполагам, че е търсила която и да е шийте зряща сама, за да може да ни пипне отвътре и да получи отмъщение за своя плен.

Те умират. Всички умират там, отвъд масата ми. И това, че умират, ме убива.

И не мога да измисля едно шебано нещо, което да направя.

Имам една възможност и нищо не може да ме спре. Грабвам Джо и изчезвам на стоп-кадър от там.

Лицето на Ро е бледо, безкръвно. Никога не съм я виждала такава. Изглежда, сякаш се е състарила с двайсет години за един-единствен ден. Сто и осемнайсет шийте зрящи бяха убити, преди Барб да си проправи път със стрелба извън манастира, да вземе автобуса с всичките ни оръжия и да изчезне.

Още сто бяха ранени.

Шинсар Дъб ни посети, показа ни се набързо, подигра ни се и ни показа гигантски среден пръст.

Аз и Джо седяхме от другата страна на бюрото на Ро.

– Дори не се опитахте да я спрете – каза тя накрая и ни остави да се варим. Обича да го прави. Картофите и морковите стават на каша, ако се варят достатъчно дълго. Беше време, когато и аз го правех. Но вече не се сварявам толкова бързо.