– Ти знаеше ли? – настоявам.

– Аз ям Ънсийли.

Знаел е. Разбира се, че е знаел. Увеличава всички сетива – слух, зрение, вкус, допир. Това го прави толкова пристрастяващо, а суперсилата е само глазурата на тортата. Чувстваш се жив, невероятно жив. Всичко е по-ярко.

– Бяхме в леглото цяла нощ, чукахме се...

– ТМИ, мамка му! – ръмжа.

– Мислиш, че не знам какво означава? Алина го казваше. Твърде много информация. Смущава те да слушаш за страстта, която споделяхме със сестра ти.

– Отвращава ме.

Когато се обръща, погледът му е студен.

– Аз я правех щастлива.

– Ти не я опази. Дори да не си я убил, тя умря, докато ти беше на пост.

Той трепва почти незабележимо.

Мисля си: „Хубаво, много хубаво! Доста добре си усвоил тази фалшива емоция“.

– Мислех, че е готова. Вярвах, че това, което изпитва към мен, ще победи в една от идиотските ви битки с морала. Грешах.

– Тя те е последвала. Изправи ли се срещу теб?

Той поклаща глава.

– Тя ме видя през прозорците на ЛаРу...

– Те са боядисани в черно.

– Не бяха още. Направих го по-късно. Тя ме видя да се срещам с моя Ънсийли ескорт и подслуша разговора ни за освобождаването на още от Мрачния двор. Чу ги да ме наричат лорд Господар. След като ескортът ми си тръгна и останах сам, чаках да видя какво ще направи, дали ще влезе вътре, дали ще ни даде възможност. Не го направи. Тя избяга, а аз я последвах от разстояние. Чаках, дадох ù време да изясни мислите си. Хората не мислят толкова бързо, колкото Фае. Те се мъчат с прости понятия. Поразително е, че вашият вид изобщо е успял да...

– Спести ми снизходителното си мнение и аз ще ти спестя моето! – срязвам го аз, не съм в настроение да слушам как осъжда расата ми. Неговата раса вече направи това. Милиарди мъртви. Всичко заради техните дребнави борби за власт.

Той наклонява глава надменно.

– Отидох в апартамента ù по-късно същия ден. Намерих я в спалнята, катереше се през прозореца към противопожарната стълба.

– Видя ли? Била е уплашена от теб.

– Беше ужасена. Това ме ядоса. Не ù бях дал никаква причина да се бои от мен. Вмъкнах я обратно вътре. Борихме се. Казах ù, че е човек, глупава и дребнава. Тя ме нарече чудовище. Каза, че съм я измамил. Че всичко е било лъжа. Не беше. Или по-скоро беше в началото, но после не беше. Щях да я направя моя кралица. Казах ù го. И все още имах такова намерение. Но тя не искаше да слуша. Дори не искаше да ме погледне. Накрая си тръгнах. Но не съм я убил, МакКайла. Също като теб, не знам кой го е направил.

– Кой разби апартамента ù?

– Казах ти, че се борихме. Гневът ни беше наситен, както и похотта ни.

– Ти ли взе дневника ù?

– Върнах се за него, след като научих, че е мъртва. Не беше там. Взех албумите със снимки. Тогава открих нейния календар, тогава открих също, че нейната „приятелка“ Мак всъщност е нейна сестра. Тя ме излъга. Не бях единственият, който беше двуличен. Живял съм сред вашия вид достатъчно дълго, за да разбера, че тя от самото начало е знаела, че нещо в мен не е каквото изглежда. И все пак ме е искала. Вярвам, че ако не беше убита, с времето щеше да се върне при мен, да ме избере по собствена воля.

„Да – мисля аз, – тя щеше да дойде при теб. С оръжие в ръка, точно както ще дойда аз“.

– Трябваше да знам дали споделяш уникалните ù таланти. Ако не беше пристигнала в Дъблин, щеше да се наложи да те доведат при мен.

Поемам това и съм бясна. За мен е много важно да определя точния момент, в който животът ми тръгна в грешна посока. Особено сега.

Той се оказва много по-назад, отколкото съм предполагала.

В момента, в който Алина замина за Дъблин и тръгна по пътя към деня на тяхната среща, вече не е имало надежда моят живот да се обърне в друга посока. Случили са се събития, които са ме хванали в капан. Щях да поема по точно същия път, през различна врата. Ако аз не се бях опълчила на родителите си и не бях отлетяла за Ирландия, за да разследвам убийството на Алина, той щеше ли да прати Ловците след мен? Принцовете? Или може би да настани Сенките, за да погълнат града ми и да ме изгонят?

По един или друг начин щях да се озова тук с него, насред цялата тази каша.

– Въздържах се да те нараня заради сестра ти.

Тези думи ме шокират повече от всичко друго, казано от него досега. Стоя почти зашеметена, докато те отекват в мозъка ми, освобождават противоречиви мисли, разбутват ги към места, на които вече не се противопоставят. Моите убеждения се променят без предупреждение и се установяват на нова позиция. Стресната съм от това къде се озовават, но те се преместват с такава логика и простота, че не мога да отрека правдивостта.

Даррок наистина е бил загрижен за Алина.

Вярвам му.

Има нещо, което никога не съм могла да си обясня задоволително. Чудех се защо Даррок не е по-агресивен, по-жесток с мен от самото начало. Не виждах смисъл в това. Той изглеждаше почти апатичен в усилията си да ме отвлече и беше продължил да ми предлага възможности да дойда доброволно. Що за унищожаващ света злодей прави това? Определено не беше нещо, което да очаквам от убиеца на сестра ми. Малуш беше много по-смъртоносен, много по-безмилостен. Когато пристигнах в Дъблин, бях много по-ужасена от мнимия вампир, отколкото от Даррок.

Бръснач на Окам: Най-простото обяснение сред всички възможни варианти, вероятно е истината. Даррок се е въздържал да ме нарани заради Алина. Той се е сдържал, защото е обичал сестра ми.

Точно колко (и колко бих могла да използвам срещу него), остава тепърва да бъде разбрано.

– Моето уважение подкопава усилията ми и Ловците започнаха да се съмняват в убеждението ми.

– Затова уреди да ме изнасилят и да ме превърнат в При-я – казвам горчиво. Колко бързо беше преминал от уважение към убийство, защото точно на това е равносилно превръщането ми в При-я. Докато Баронс не ме издърпа обратно, никой не се беше възстановявал от състоянието на безмозъчен секс роб на Фае. Всички са умирали от това.

– Трябваше да затвърдя позицията си. После те изгубих, преди изобщо да имам възможност да те използвам.

– Кой беше четвъртият, Даррок? Защо просто не ми кажеш? – беше стоял там и беше гледал как Ънсийли принцовете ме унищожават. Беше ме видял гола на земята, беззащитна, плачеща. Успокоявам се, като си представям многото начини, по които мога да го убия, щом дойде времето.

– Казах ти и преди, МакКайла, нямаше четвърти. Последният принц от Двора на сенките, който кралят създал, е първият мрачен принц, който умрял. Крус е бил убит в древната битка между краля и кралицата. Някои твърдят, че самата кралица го е убила.

– Крус е бил четвъртият Ънсийли принц? – възкликвам.

Той кимва. После се намръщва и добавя:

– Ако в църквата е имало четвърто същество, нито аз, нито моите принцове сме били способни да го видим.

Той изглежда също толкова разтревожен от тази мисъл, колкото съм и аз.

– Нееднократно ти предлагах съюз. Нуждая се от книгата. Ти можеш да я проследиш. Някои вярват, че можеш да я хванеш. Някои вярват, че ти си четвъртият камък.

Настръхвам. В малко неща съм сигурна напоследък, но на това бих заложила всичко.

– Аз не съм камък – бях почти сигурна, че В’Лане държи четвъртия и последен камък.

– Нещата Фае се променят. Стават други неща.

– Не хора – присмивам се. – Погледни ме? Не съм издялана от скалите на Ънсийли ада! Родена съм от човешка жена.

– И го знаеш със сигурност? Моите източници казват, че ти и Алина сте били осиновени.

Не казвам нищо. Чудя се кои са източниците му.

Той се смее.

– Никой не знае какво наистина е направил кралят, след като е полудял. Може би е направил един от камъните различен, за да го скрие по-добре.

– Камъните не стават хора!

– Но Шинсар Дъб се опитва да направи точно това.

Присвивам очи. Прав ли беше Риодан? За това ли беше всичко – Книгата искаше веществена, съзнателна форма? Интересно, че и той, и Даррок вярваха в това, сякаш, може би, го бяха обсъждали, докато оформяха други планове, като да убият Баронс и да го махнат от пътя! Все пак Баронс ме върна от състоянието ми на При-я, в което толкова лесно можех да бъда използвана. Какво проклето неудобство за тях!

– Но хората, които превзема, продължават да се самоубиват – казвам.

– Защото Книгата не е открила някой, достатъчно силен, за да издържи сливането.

– Какво имаш предвид под да издържи сливането? Да не казваш, че точната личност би могла да вземе Шинсар Дъб, без да се самоубие?

– И да я контролира – казва той самодоволно.

Вдишвам рязко. За първи път научавам нещо такова. А той звучи толкова уверен, толкова сигурен.

– Да използва Книгата, вместо да бъде използван?

Той кимва.

Недоверчива съм.

– Просто да я вдигне и да я отвори? Без вреда, без поквара?

– Да попие цялата сила.

– Как? Коя е тази „точна личност“? – настоявам. Аз ли бях? Затова ли можех да я проследя? Затова ли наистина всички преследваха мен? Той ми се усмихва подигравателно.

– О, незначителен човек! Ти страдаш от такава заблуда за величие. Не, МакКайла. Никога не си била ти.

– Тогава кой?

– Аз.

Зяпвам го. Той ли? Оглеждам го от горе до долу. Защо? Как? Какво знае той, което аз не знам? Което Баронс не е знаел?

– Какво е толкова специално в теб?

Той се смее и ме поглежда с поглед, който казва: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа това?“. Мразя, когато хората ми хвърлят моите погледи в лицето.

– Но аз ти казах. Отговорих на въпросите ти.

– Незначителни въпроси.

Присвивам очи.

– Ако знаеш как да се слееш с нея, защо настоя да донеса камъните в тунела с мен, когато отвлече родителите ми? Защо толкова се интересуваш от тях?

– Казано е, че камъните могат да я приковат. Нямах голям успех да я приближа. Ако не мога да я доближа достатъчно сам, ще трябва да ги използвам. Ти ще я проследиш, камъните ще я спрат, а аз мога да свърша останалото.

– Защото ядеш Ънсийли ли? Затова ли ще можеш да го направиш? – аз мога да накълцам и погълна най-добрите от тях. Ще видите как Мак се тъпче.

– Едва ли.

– Значи е заради нещо, което си? Нещо, което си направил? Нещо, което знаеш как да направиш? – усещам лудостта в гласа си и това ме ужасява, но ако той знае начин да избегне цялата абсурдност, да вземе четвъртия камък от В’лане, да събере петимата друиди (Баронс беше съвсем сигурен, че един от тях е Крисчън, а той е изгубен в Сребрата), да разбере пророчеството и да извърши някаква сложна церемония, искам да знам какъв е. Ако има пряк път, ако има някаква възможност да постигна целта си за часове или за дни, вместо да се опитвам да преживея агонизиращи седмици или дори месеци, аз искам да го знам. Колкото по-малко време трябва да прекарам в тази адска реалност, толкова по-добре.

– Виж се, МакКайла! Цялата поруменяла и сияеща, слюнчиш се от идеята да се слееш с Книгата – златните точици в очите му започват отново да блещукат.

Бих познала този поглед на всяко мъжко лице.

– Толкова много приличаш на Алина – мърмори той – и си толкова различна от нея.

Това е разлика, която той, изглежда, оценява.

– Какво е толкова специално в теб? Защо ти ще можеш да се слееш с Книгата? – настоявам. – Кажи ми!

– Намери Книгата, МакКайла! И ще ти покажа.

* * *

Когато най-после откриваме стаята със Среброто, тя е точно както Даррок я описа – в нея няма други мебели, освен едно-единствено огледало, три метра на метър и половина. Огледалото, изглежда, е било поставено без някаква следа в това, от което са направени стените в Къщата.

Но умът ми изобщо не е в Среброто. Все още съм замаяна от това, което ми каза Даррок.

Друго парче от пъзела, което ме вбесяваше, си пада на мястото. Бях озадачена от решителността му да вземе Книгата, когато никой от нас не знаеше как да я докосне, да я премести, да я приклещи, да направи едно-единствено проклето нещо с нея, без да бъде превзет, превърнат в зло и накрая убит, след като е бил принуден да унищожи всички около себе си.

Освен че се чудех защо Даррок не беше по-жесток, се чудех и защо я търсеше, след като нямаше да е в състояние да я използва, когато дори аз и Баронс трябваше да признаем, че преследването на това нещо е безсмислено.

И все пак Даррок никога не омекна. Продължи да праща своите Ънсийли да тършуват из Дъблин непрестанно. През цялото време, докато аз съм се препъвала в мрака, опитвайки се да разбера къде са четирите камъка, кои са петимата и какво казва пророчеството, Даррок е следвал много по-лесен път.