Знаел е начин да се слее с Шинсар Дъб... и да я контролира!

Нямам никакво съмнение, че Даррок казва истината. Нямам представа как или откъде е намерил тази информация, но определено знае как да използва Шинсар Дъб без да бъде покварен.

Искам това знание!

Наблюдавам го през присвити очи. Вече не бързам да го убивам. Всъщност на този етап бих убила, за да защитя копелето.

Пречиствам мисията си наум. Не се нуждая от пророчеството, от камъните или от друидите. Никога няма да се наложи да се съюзя с В’лане в бъдеще.

Трябва ми само едно – да разкрия тайната на Даррок.

Щом като я науча, мога да сгащя Книгата и сама. Нямам проблеми да я приближа. Тя обича да си играе с мен.

Ръцете ми треперят от вълнение, което е трудно да удържа. Може да ми отнеме цяла вечност, ако се опитам да изпълня абсурдните условия от пророчеството. Новият ми план може да бъде постигнат за дни и да сложи бърз край на скръбта ми.

– Защо доведе Ънсийли през долмена в склада на ЛаРу, когато имаш Сребро, което можеше да използваш? – прибягвам до незначителни въпроси, за да приспя вниманието му. После ще пробутам един голям. Като повечето мъже, които искат да бъдат крале, той обича да слуша гласа си.

– Нисшите касти Ънсийли се разсейват от всичко, с което могат да се хранят. Трябваше ми кратък проход, лишен от живот, през който да ги прокарам. Иначе никога нямаше да ги изведа от този свят, за да ги вкарам в твоя. Освен това много от тях нямаше да минат през толкова малък отвор.

Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.

Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш...

Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.

„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. – Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“

Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.

После ме спаси още веднъж... а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?

Убих го.

Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.

Препъвам се.

Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.

Отърсвам го.

– Добре съм. Просто съм гладна – не съм. Тялото ми е изключило. – Да се махаме от тук! – пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.

Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.

– Какво направи? Бутна ли ме?

– Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните – присмива се той.

Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.

Той се подхилва.

– Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.

Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.

– Като че ли бих ти ги дала – мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.

– Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? – предизвиква ме той. – Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.

Аз не съм камък.

– Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!

– Четвъртото отляво.

Тръгвам напред, но този път внимателно – нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.

Но къде?

Докато минавам през следващото Сребро, зървам замъглена нощна улица и ме шибва леден полъх. После вятърът ме запраща толкова силно през павираната улица в една тухлена стена, че ме зашеметява. Тази е солидна и непроходама.

Бих познала града и с превръзка на очите. Отново сме в Дъблин. Прегръщам стената, решена да остана права. Достатъчно падах на задника си днес.

Може да съм малко несигурна на краката си, но поне стоя на тях, когато сетивата ми на шийте зрящ се връщат с пълна сила, сякаш се будят след дълъг сън, наложен от влизането ми в Сребрата. Чужда енергия се забива в мозъка ми. Градът гъмжи от Фае.

Преди ми се гадеше от Обектите на силата и от Фае, но продължителното излагане ме промени. Присъствието им вече не ме вади от строя. Сега получавам мрачен, наситен приток на адреналин от тях. Вече съм достатъчно нестабилна от липсата на храна и сън. Не ми пука къде са Ънсийли и няма да започна да търся Книгата. Затварям очи и се концентрирам върху това да намаля „звука“, докато стане тихо.

Тогава ръцете на Даррок се обвиват около мен. Той ме придърпва към себе си и ме задържа права. За миг забравям коя съм, какво изпитвам, какво съм загубила и знам само че тези силни ръце ме подкрепят.

Подушвам Дъблин.

Аз съм в прегръдката на мъж.

Той ме притиска, отпуска глава до моята и ме държи така, сякаш ме предпазва, а аз за малко се преструвам, че е Баронс.

Той притиска устни към ухото ми.

– Ти каза, че сме приятели, МакКайла – прошепва, – но не виждам нищо такова в очите ти. Ако ми се отдадеш, ако напълно ми се отдадеш, никога няма – как го каза? – да позволя да умреш, докато съм на пост. Знам, че си ядосана за сестра си, но заедно можем да променим това... или не, ако искаш. Ти изпитваш вярност към този свят, но не можеш ли да видиш място за себе си в моя? Ти приличаш по-малко на другите хора дори от Алина. Мястото ти не е тук. Никога не е било. Ти си създадена за нещо повече – мелодичният му глас става прелъстително дълбок. – Не го ли усещаш? Не си ли го усещала винаги? Ти си... по-голяма от другите от твоя вид. Отвори очи! Огледай се хубаво! Заслужават ли тези дребни, размножаващи се воюващи хора да се биеш за тях? Да умреш за тях? Би ли се осмелила да вкусиш вечността? Безграничността. Абсолютната свобода. Да вървиш сред други, които също са по-големи от един смъртен живот.

Дланите му обгръщат главата ми, приласкават лицето ми. Устните му се движат до ухото ми. Дъхът му е рязък, плитък и бърз и аз усещам твърдо притискане към бедрото си. Моето дишане също се ускорява.

Преструвам се отново, че е Баронс, и внезапно го усещам като Баронс. Боря се да запазя главата си ясна. През ума ми прелитат спомени за онези дълги, невероятни часове, прекарани в напоеното със секс легло.

Усещам мириса на Баронс, върху кожата си, вкусвам го на устните си. Спомням си. Никога няма да забравя. Спомените са толкова живи. Кълна се, че бих могла да протегна ръка и да докосна кървавочервените копринени чаршафи.

Той се просва на леглото, мъж като тъмна татуирана планина, ръцете му са скръстени зад главата, гледа ме, докато танцувам гола.

Манфред Ман свири стар кавър на Брус Спрингстийн на моя айпод: „Аз дойдох за теб, за теб, дойдох за теб...“

Той дойде. И аз го убих.

Бих дала дясната си ръка, за да се върна отново там само за един ден. Да го изживея отново. Да го докосна отново. Да чуя звуците, които издава. Да му се усмихвам. Да бъда нежна. Да не се боя да бъда нежна. Животът е толкова крехък, деликатен и кратък. Защо продължавам да го осъзнавам твърде късно?

Дамгата на тила ми гори, но не мога да кажа дали белегът на Даррок пари черепа ми, или този на Баронс ме изгаря, защото Даррок го докосва.

– Остави клетвите си да ме съсипеш и унищожиш, МакКайла! – шепти той в ухото ми. – Да, виждам го в очите ти всеки път, щом погледнеш към мен. Трябваше да съм сляп, за да не го видя. Живял съм стотици хиляди години в Двора на Великата илюзия. Не можеш да ме измамиш. Зарежи безсмисленото си отмъщение, което накрая ще унищожи теб, не мен! Нека те издигна, нека те науча да летиш! Ще ти дам всичко. А теб аз няма да изгубя. Това е грешка, която няма да повторя. Ако дойдеш при мен, знаейки какво съм, няма да има нужда от страх и от недоверие между нас. Приеми целувката ми, МакКайла! Приеми предложението ми! Живей с мен! Вечно.

Устните му се отделят от ухото ми, проправят си пътека с леки целувки през бузата ми. Но той спира и чака аз да извъртя глава за този последен сантиметър. Да избера.

Обръщам се да повърна омраза върху него. Той претендира за чувства към сестра ми, а се опитва да прелъсти и мен! Може ли това, което е чувствал към Алина, толкова лесно да бъде предадено? Мразя го за това, че я е прелъстил. Мразя го, че не е верен на паметта ù.

Никоя от тези емоции не е нещо, което Баронс би нарекъл „полезно“. Имам спомен, за който да се покажа достойна. Два призрака, които да върна към живот.

Концентрирам се към тук и сега. Какво може да бъде използвано. И какво не може.

Зад рамото му виждам къде сме. Ако все още изпитвах нещо, щях да се превия надве като от юмрук в стомаха.

Умно, умно бившо Фае! Копеле!

Ние сме в уличката диагонално на „Книги и дреболии Баронс“. Скрил е Сребро в тухлената стена на първата сграда в Мрачната зона срещу моята книжарница.

Било е точно зад гърба ни през цялото време. В моя заден двор. Винаги ме е наблюдавал. Нас.

Когато бях тук за последен път, в стъпките ми имаше бодрост, въпреки че знаех, че отивам право в капан. Баронс току-що ми беше казал, че след като изляза от среброто и Даррок мъртъв, а моите родители живи, той ще ми отстъпи КДБ с документ, както си му е редът.

Нямах съмнение, че ще получа този документ. Бях толкова наперена, толкова уверена в себе си.

Даррок ме наблюдава внимателно.

Водите тук са коварно дълбоки. Винаги са били. Просто никога не съм виждала нещата толкова ясно, колкото сега.

Той е разкрил омразата ми към него и е направил нещо. Вероятно само същество, което е било Фае за една малка вечност, би могло да направи нещо подобно. Приел го е и сега предлага пълно опрощение. Предлага много повече от просто бизнес споразумение и в момента чака моя отговор. Разбирам играта му. Той е изучил моята раса със студения си аналитичен Фае ум и ни познава добре.

Ако се съглася да бъда с него, аз се излагам на две нива: физически съм достатъчно близо до него, за да може да ме нарани, а емоционално рискувам това, което рискува всяка жена, когато се отдаде на мъж – мъничка част от сърцето винаги се опитва да последва нашето тяло.

За мой късмет не ми е останало сърце. В безопасност съм от тази гледна точка. И съм станала адски трудна за нараняване.

Моите призраци си шепнат през мен, но аз не мога да ги чуя. Има само един начин, по който ще мога да ги чуя отново.

Обръщам глава за целувката на Даррок.

Когато устните му прилепват към моите, двойствеността в мен заплашва да ме разкъса и ако успее, ще изгубя най-добрата си възможност да изпълня мисията си.

Боли ме.

Имам нужда от наказание за греховете ми.

Заравям ръце в косата му и преливам всички тези чувства в страст, изливам ги в докосването си, целувам го силно, бурно, с експлозия от чувства. Обръщам и двама ни и го блъскам към стената, целувам го така, сякаш той е единственият на света, целувам го с пълна доза човечност. Това е нещо, което Фае никога не могат да почувстват, независимо каква форма носят – човечността. Затова жадуват за нас в леглото.

Той се олюлява за миг, отдръпва се и се взира надолу към мен.

Очите ми са диви. Чувствам нещо в мен, което ме ужасява, и се надявам, че ще мога да се задържа на ръба на скалата, на която съм. Издавам звук на нетърпение, навлажнявам устни и се притискам в него.