– Още! – настоявам.

Когато ме целува отново, последната част от мен, която можеше да ме понася, умря.


Осем


Отне ми скапан шибан месец да се върна.

Умрях три пъти.

Беше по-лошо, отколкото през деветнайсти век, когато трябваше да се кача на параход, за да прекося скапания океан.

Парчета от Фае реалност навсякъде сваляха всеки самолет, който вземах.

Обмислям възможността, когато се върна, той вече да я е хванал, да е махнал моята дамга от черепа ù и да е направил невъзможно да я проследя.

Но започвам да я усещам.

Тя е жива. Все още носи моя белег.

Но това, което усещам, е неуместно с нейната ситуация. Очаквам скръб. Жената ме уби, а при хората близостта поражда определена емоционална връзка.

Но похот? Веднага, след като ме уби, по кого изпитва похот?

Забавлявам се с мисли да прогоря дамгата си на черепа ù.

Когато най-после пристигам в книжарницата, какво виждам в уличката отзад?

Жената, която ме призова да я спася, а после ме намушка в гърба при първата възможност, не е изгубена в Сребрата и не се нуждае от спасяване.

Тя стои в уличката ми и целува копелето, което накара да я изнасилят и да я превърнат в При-я.

Не, нека бъдем съвършено точни: Тя се притиска към него и завира езика си до средата на гърлото му.

Чудовището ми разтърсва клетката си.

Свирепо.


Девет


− Мак! Хей, Мак! Не ме ли чуваш? Попитах какво, по дяволите, правиш?

Замръзвам. Нося се в мрачно място, където не усещам нищо, защото ако усещам, ще се самоубия. Няма правилно, няма грешно. Само разсейване.

– Не ù обръщай внимание – ръмжи Даррок в устата ми.

– Мак, аз съм! Дани! Хей, кого целуваш, мамка му?

Усещам я как бръмчи наляво-надясно зад мен, разрошва косата ми с вятъра, който създава, докато се опитва да види кого притискам към стената.

Виждала го е два пъти преди и би го познала. Последното, което искам сега, е да отнесе новини в манастира: „Мак е в екип с лорд Господар, точно като сестра ù! Точно както Ро каза! Шебан предател! Сигурно е в шебаната им кръв!“.

Роуина би се възползвала от това безмилостно. Би пратила всички шийте зрящи, които има, да ми се пречкат и да се опитат да ме очистят. Тесногръдата кучка би вложила повече усилия да намери мен, отколкото някога е полагала да търси Фае.

Внезапен порив надипля ризата ми и косата ми литва право във въздуха.

– Това не е Баронс! – тросва се Дани възмутено.

Името минава през мен като нож. Не, не е Баронс и ако не съм убедителна, никога няма да бъде.

– Не е и В’лане! – в гласа ù се смесват яд и объркване. – Мак, какво правиш? Къде беше, мамка му? Търсих те навсякъде. Мина месец. Мааак! – тя проточва последното жаловито. – Имам сензация. Обърни ми внимание!

– Да се отърва ли от нея?

– Малко е трудна за откъсване – прошепвам в отговор. – Дай ми минута!

Отстъпвам назад и му се усмихвам. Никой не може да обвини Фае в липса на похот. Тя гори в неговите не съвсем човешки очи. В тази жега виждам натрупана изненада, която той се опитва, но не успява да замаскира. Подозирам, че сестра ми е била малко по-... изискана от мен.

– Веднага се връщам – обещавам и се обръщам бавно, давайки си време да се подготвя за срещата с Дани. Ще трябва да я нараня, за да се отърва от нея.

Лицето ù е блестящо, нетърпеливо. Буйната маса от кестеняви къдрици е прибрана под черен велосипеден шлем, който свети ярко. Облечена е в дълго черно кожено палто и носи високи кецове. Някъде под това палто е Мечът на светлината, освен ако Даррок не го е усетил и не е взел и него. Ако все още е там, се чудя дали бих могла да го извадя достатъчно бързо, за да се наръгам сама, преди тя да успее да ме спре.

Имам цели. Фокусирам се върху тях. Няма време да задоволявам гузната си съвест, а и няма смисъл. Когато свърша с това, което планирам да направя, всичко станало тази нощ в уличката никога няма да се е случвало, затова няма значение, че наранявам тази Дани, защото тя няма нужда да го преживява в бъдещето, което ще създам.

Чудовищната свобода, която ми дава тази възможност, ме оставя внезапно без дъх. Нищо, което направя от сега нататък, няма да се върне, за да ме захапе за задника. Аз съм в зона, свободна от наказания. Там съм от мига, в който реших да пресъздам всичко.

Изучавам Дани със странна безпристрастност. Чудя се колко трябва да променя от нейния живот. Бих могла да предпазя майка ù да не бъде убита. Да ù дам живот, който няма да я вкорави, който би ù позволил да е открита и мека. Да ù позволя да се забавлява както Алина и аз, да играе на плажа, а не да е на улиците да ловува и убива чудовища от нежната възраст... на колкото години е била, когато Роуина я е превърнала в оръжие. Осем? Десет?

Сега, след като има моето внимание, тя грейва, а когато Дани грее, цялото ù лице се осветява. Тя подскача от крак на крак, изгаряйки енергия от възбуда.

– Къде беше, Мак? Липсваше ми! Пич... Имам предвид, човече! – тя се поправя прибързано с хлапашка усмивка, преди да успея да изпълня заканата, която ù отправих преди цяла вечност, че ще я наричам с пълното ù име, ако отново ми каже „пич“. – Никога няма да повярваш какво става! Изобретих Сенкотрепачи и сега целият манастир ги използва, въпреки че не казват нищо за това колко съм гениална, сякаш случайно съм се спънала в това или нещо такова, при положение, че тъпите шийте овце никога нямаше да се сетят и за милиард години – промърморва горчиво. Но после отново светва. – И никога няма да повярваш, дори аз едва го вярвам! Но аз сритах задника на един Ловец и убих шебаняка! – тя се намръщва и изглежда леко ядосана. – Е, може би Джейни помогна малко, но аз съм тази, която го уби. И мамка му, никога няма да познаеш! Пич... – тя започва да подскача от крак на крак толкова бързо и възбудено, че става черно кожено петно в нощта. – Шебаната Шинсар Дъб дойде в манастира и...

Внезапно вече не подскача, а стои неподнижна и гледа мен с отворена уста, но нищо не излиза от нея.

Тя се взира покрай мен, в мен, после пак покрай мен. Устните ù се стягат, а очите ù се присвиват. Ръката ù се стрелва под палтото.

По физиономията ù мога да позная, че среща празнота там, където трябва да бъде мечът ù. Но тя не се отдръпва, не и Дани. Тя се запъва. Ако нещо беше останало в мен, щях да се усмихна. На тринайсет тя има сърце на лъв.

– Тук става нещо, което не схващам ли, Мак? – казва тя сковано. – Опитвам се да измисля причина, каквато и да е причина, да целуваш този шебаняк, но не намирам нито една – тя ме гледа свирепо. – Мисля, че това е малко по-лошо, отколкото аз да гледам порно. Пич.

О, да, разстроена е. Току-що непростимо ме нарече „пич“. Вкоравявам се.

– Много неща стават тук, които не разбираш – казвам студено.

Тя оглежда лицето ми, чуди се дали не играя двоен агент или нещо такова, дали не съм под прикритие с врага. Трябва да я убедя без никакво съмнение, че не съм. Трябва да я накарам да си отиде и да стои настрана. Не мога да си позволя супербърз суперкопой да се бърка в плановете ми.

Също така не я искам наоколо за дълго, така че Даррок да разбере, че тя може да причини сериозни проблеми, ако реши. Свободна от наказания зона или не, не съществува реалност, в която бих могла да убия Дани или да гледам как някой друг я убива. Семейството невинаги е нещо, което получаваш по рождение, понякога го намираш.

Тя каза, че Книгата е била в манастира. Трябва да знам кога. Докато не разбера как Даррок планира да се слее с Шинсар Дъб и не съм сигурна, че мога да го направя сама, няма да го заведа близо до нея. Ще играя същата игра с Даррок, която играх с В’лане и Баронс (само че по съвсем различна причина), наречена „Отбягвай Мрачната книга“.

– Например, Мак? – тя поставя юмруци на кръста си. Толкова е разстроена, че вибрира – трепери толкова бързо, че краищата ù се замъгляват. – Тъпакът разкъса стените, уби милиарди, изтри Дъблин, уреди да бъдеш изнасилена. Аз съм тази, която те спаси, помниш ли? А сега ти смучеш – тя направи гримаса и потрепера – шебания език на някой, който яде Ънсийли! Какво става, мамка му?

Пренебрегвам всичко това.

– Кога Книгата беше в манастира? – не питам дали са били ранени хора. Жената, която иска да се съюзи с Даррок, не се интересува от такива подробности. Освен това няма да позволя нещо подобно да се случи в моята нова и подобрена версия на бъдещето.

– Ще опитам пак, Мак. Какво става, мамка му? – изстрелва тя.

Аз изстрелвам в отговор.

– Ще опитам пак, Дани. Кога?

Тя се взира в мен дълго, после челюстта ù изхвръква напред упорито и тя кръстосва кльощавите си ръце пред гърдите. Гледа свирепо Даррок, после пак мен.

– Отново ли си При-я или нещо такова, Мак? Само че без частта „гола и възбудена през цялото време“? Какво ти направи той?

– Отговори на въпроса, Дани!

Тя настръхва.

– Баронс знае ли какво става? Мисля, че трябва. Къде е Баронс?

– Мъртъв – казвам равнодушно.

Стройното ù тяло трепва и тя спира да вибрира. Падаше си много по Баронс.

– Не, не е – протестира тя. – Каквото и да е той, не е убиваем. Поне не лесно.

– Не беше лесно – казвам. Бяха нужни двама от тези, на които той се доверяваше най-много на света, копие в гърба, изкормяне и прерязано гърло. Не бих го нарекла лесно.

Тя отправя към мен твърд, изпитващ взор.

Концентрирам се да излъчвам презрение.

Тя разбира и се вкоравява.

– Какво стана?

Даррок излиза иззад мен и плъзва ръце около мен. Облягам се на него.

– МакКайла го уби – казва той безцеремонно. – Сега отговори на въпроса ù! Кога Книгата дойде в манастира? Още ли е там?

Дани вдишва рязко. Отново вибрира. Не гледа Даррок, само мен.

– Това не е смешно, Мак.

Съгласна съм. Не е. Ад е. Но е необходим.

– Заслужи си го – лъжа студено. – Той ме предаде.

Тя изпухтява с юмруци на кръста.

– Баронс не е от типа, който предава. Никога не те е предал! Не би направил това.

– О, я порасни и си извади главата от... Не знаеш нищо за Баронс! Не си достатъчно възрастна, за да знаеш каквото и да е!

Тя застава неподвижно, ярките зелени очи се присвиват.

– Напуснах манастира, Мак – казва тя накрая. Засмива се неискрено. – Мисля, че изгорих мостовете си, знаеш ли? – тя оглежда лицето ми. И аз усещам още едно острие в сърцето си. Изгорила ги е заради мен. Защото е вярвала, че съм някъде там и ще бъда до нея.

Утешавам се с мисълта, че поне няма да изтича обратно при Роуина, за да ù каже, че спя с врага и няма да имам глутница побеснели шийте зрящи по петите си.

– Мислех, че сме приятелки, Мак.

Виждам в очите ù, че трябва само да кажа „ние сме“ и тя ще намери начин да се справи с това, което вижда в момента. Как се осмелява да влага толкова много вяра в мен! Никога не съм я искала, не съм я заслужавала.

– Мислела си грешно. Сега отговори на въпроса! – аз съм единствената, която не я е третирала като дете. Тя мрази да я наричат „хлапе“ повече от всичко. – Хлапе – казвам, – кажи ми за книгата, а после отивай по дяволите! Вземи си играчките и върви да си играеш другаде!

Веждите ù се покатерват по челото, а долната ù челюст пада.

– Какво каза току-що?

– Казах: хлапе, отговори на въпроса ми и се махай! Тук сме малко заети, не виждаш ли?

Тя отново подскача от крак на крак – петно от мрак в мрака.

– Шебани възрастни! – изплюва през стиснати зъби. – Все шебано същите. Шебано се радвам, че шебано се махнах от шебания манастир. Можеш просто да вървиш по дяволите! – тя изкрещява последните думи, но те запъват леко, докато излизат, сякаш са се заплели в плач, който тя преглъща.

Дори не виждам черната мъгла да се маха. Експлозия от светлина от нейния МакОреол и тя проблясва в движение като кораба Ентърпрайз, преминаваш на свръхсветлинна скорост, и уличката вече е празна.

Сепвам се, когато осъзнавам, че мисля, че е съвсем малко по-бърза. Да не яде Ънсийли? Ще ù ритам задника през целия Дъблин, ако го прави!

– Защо не я спря, МакКайла? Можеше да използваш доверието ù в теб, за да получиш информация за Книгата.

Свивам рамене.

– Децата винаги са ми лазили по нервите. Да си хванем друг шийте зрящ! Ако не можем да намерим, хората на Джейни сигурно знаят какво става.