Обръщам гръб на „Книги и дреболии Баронс“ към това, което беше най-голямата Мрачна зона в Дъблин. Сега е пустош, няма и една останала Сянка. Когато Даррок срути стените на Хелоуин и Дъблин потъна в мрак, безформените вампири избягаха от своя затвор от светлина и запълзяха към по-зелени пасища.

Усилието да нараня Дани отне цялата ми енергия. Не съм в настроение да мина покрай КДБ. Би се наложило да се изправя пред очевидното – че също като мъжа, магазинът е голям, тих и мъртъв.

Ако мина покрай него, ще трябва да се принудя да не зяпам жадно в него. Трябва да пренебрегна това в тази реалност. Никога няма да вляза през тези врати отново. Него го няма. Наистина го няма.

Моята книжарница е изгубена за мен така напълно и безвъзвратно, все едно Мрачната зона най-после я е погълнала.

Никога няма да я притежавам. Никога няма да отворя за клиенти черешовите врати със стъкла във формата на диаманти.

Никога няма да чуя малкото звънче на касата ми да звъни, никога няма да се свия с чаша какао и с книга в ръка, стоплена от уютния газов огън в очакване на завръщането на Джерико Баронс. Никога няма да се задявам с него, да упражнявам Гласа или да бъда изпробвана срещу страници от Шинсар Дъб. Никога няма да си открадвам жадни погледи, когато мисля, че не гледа в мен, нито да го чуя да се смее. Никога няма да се качвам по задното стълбище към стаята ми, която понякога е на четвъртия етаж, а друг път на петия, където мога да лежа будна и да репетирам нещата, които да му кажа само за да се откажа от всички тях, защото на Баронс не му пука за думите.

Той цени само действията.

Никога няма да карам колите му. Никога няма да разбера тайните му.

Даррок поема ръката ми.

– Насам! – той ме обръща. – Темпъл Бар.

Усещам очите му върху себе си, докато ме повежда обратно към книжарницата.

Спирам и го поглеждам.

– Мислех, че може да ти трябват някои неща от къщата на ЛаРу – казвам нехайно. Наистина не искам да мина покрай КДБ. – Мислех, че трябва да съберем войските ти. Нямало ни е дълго време.

– Има много места, на които държа запаси, а армията ми е винаги наблизо – той прави разсичащ жест във въздуха и промърморва няколко думи на език, който не разбирам.

Нощта внезапно става с десет градуса по-студена. Няма нужда да поглеждам зад мен, за да знам, че Ънсийли принцовете са там, в добавка към безброй други Ънсийли. Нощта внезапно изобилства от мрачни Фае. Дори с изключения ми „звук“, те са толкова много, толкова близо до мен, че ги усещам в дъното на стомаха си. Дали държи контингент на разстояние едно пресяване през цялото време? Дали принцовете са се носили през цялото това време и са чакали неговото повикване на половин измерение отвъд усета ми?

Ще трябва да го запомня.

– Няма да вървя през Дъблин с принцовете зад гърба си.

– Казах ти, че няма да позволя да те наранят, МакКайла, и наистина го мисля.

– Искам си копието обратно. Дай ми го сега!

– Не мога да позволя това. Видях какво направи на Малуш с него.

– Казах, че няма да те нараня, Даррок, и наистина го мисля – присмивам се. – Виждаш ли какво е? Малко е трудно за преглъщане, нали? Ти настояваш да ти се доверя, но сам не ми вярваш.

– Не мога да поема риска.

– Грешен отговор – дали трябва да задълбая в проблема и да се опитам да си взема копието? Ако успея, дали ще ми се доверява по-малко? Или ще ме уважава повече?

Когато търся бездънното езеро в главата си, не си давам труда да затворя очи. Просто ги оставям леко да се разфокусират. Нужни са ми сила и мощ и знам къде да намеря и двете. Без почти никакво усилия заставам на брега с черни камъчета. Винаги е бил там за мен. Винаги ще бъде.

В далечината чувам Даррок да говори с принцовете. Потрепервам. Не мога да понеса мисълта, че са зад мен.

Дълбоко в пещеристите ù глъбини черната вода започва да се пени и да бълбука.

Сребристи руни, като тези, с които се обградих на ръба на скалата, избиват на повърхността, но водата продължава да кипи и аз знам, че нищо не е свършило. Има нещо повече... ако го искам. Искам го. След няколко мига езерото избутва шепа кървавочервени руни, които пулсират по мастилената вода като нежни, деформирани сърца. Бълбукането спира. Повърхността отново е гладка като черно огледало.

Навеждам се и ги загребвам. Те пърхат в юмруците ми и от тях капе кръв.

В далечината чувам как Ънсийли принцовете започват да звънят, но не тихо. Звукът е като от счупен, нащърбен кристал, който стърже по метал.

Не се обръщам да ги погледна. Знам всичко, което трябва да знам. Какъвто и дар да ми е бил даден, те не го харесват.

Погледът ми се фокусира отново.

Даррок гледа към мен, после надолу към ръцете ми и замръзва.

– Какво правиш с тези неща? Какво си правила в Сребрата, преди да те намеря? Влизала ли си в Белия палат без мен, МакКайла?

Зад мен принцовете зазвъняват по-шумно. Какофония, която срязва душата като бръснач, срязва сухожилията и кълца костите. Чудя се дали това е каквото идва от същество, създадено от несъвършена Песен на Сътворението, мелодия, която може да развали, да отпее, да отсъздаде на молекулярно ниво. Те мразят кървавочервените ми руни, а аз мразя мрачната им музика.

Няма да отстъпя.

– Защо? – питам Даррок. От там ли идват руните, които загребах? Какво знае той за тях? Не мога да го попитам, без да се издам, че дори да имам мощ, нямам представа каква е или как да я използвам. Вдигам юмруци и ги отварям с дланите нагоре. От ръцете ми капе гъста червена течност. Нежни цилиндрични руни се усукват по дланите ми.

Зад мен нащърбеното звънене на принцовете става адски писък, от който дори Даррок изглежда разтърсен.

Нямам представа какво да правя. Мислех, че се нуждая от оръжие срещу Ънсийли принцовете и руните просто се появиха в ума ми. Нямам представа как съм ги прехвърлила от тъмното гладко езеро в настоящето. Не знам повече за тези символи, отколкото за сребристите.

– Къде се научи да правиш това, МакКайла? – настоява Даррок.

Едва го чувам през принцовете.

– Как планираш да се слееш с Книгата? – контрирам. Трябва да извися гласа си почти до крясък, за да ме чуе.

– Имаш ли някаква представа на какво са способни тези неща? – настоява той. Чета по устните му. Не мога да го чуя.

Писъкът зад мен се издига до нечовешки висок тон, който продупчва тъпанчетата ми като ледени шипове.

– Дай ми копието и ще ги махна – крещя аз.

Даррок приближава, опитвайки се да ме чуе.

– Невъзможно! – избухва той. – Моите принцове няма да останат да ни защитават, ако ти имаш копието – погледът му се плъзга с отвращение по руните в ръцете ми. – Нито в присъствието на тези.

– Мисля, че можем сами да се грижим за себе си.

– Какво? – крещи той.

– Нямаме нужда от тях! – ледените шипове в ушите ми са започнали да дълбаят в мозъка ми. На ръба съм на масивна мигрена.

– Аз имам! Още не съм Фае. Армията ми ме следва само защото Фае принцовете я водят зад гърба ми.

– На кого му е нужна армия? – ние сме на сантиметри един от друг, крещим си и все пак думите са почти изгубени във врявата.

Той разтрива слепоочията си. Носът му е започнал да кърви.

– Ние! Сийли се събират, МакКайла. Те също са започнали да търсят Шинсар Дъб. Много неща са се променили, откакто за последно си била тук.

– Откъде знаеш? – не бях видяла нито един удобен щанд за вестници в Сребрата, докато аз бях там.

Той сграбчва главата ми, придърпва я към неговата.

– Аз стоя информиран! – ръмжи в ухото ми.

Звъненето е станало нетърпим оркестър от звуци, които човешкото ухо не е било предвидено да чува. Вратът ми е мокър. Осъзнавам, че ушите ми кървят. Леко съм изненадана. Вече не кървя толкова лесно. Не и откакто ядох Ънсийли.

– Трябва да ми се подчиниш за това, МакКайла – вика той. – Ако искаш да останеш до мен, ги изхвърли! Или искаш между нас да има война? Мислех, че търсиш съюз – той изтрива кръв от устните си и хвърля остър поглед към принцовете.

Блажено, благословено, звъненето спира. Ледените шипове в тъпанчетата ми изчезват.

Вдишвам дълбоко, поемам свеж въздух алчно, сякаш може да измие клетките ми от ужасяващата симфония на принцовете.

Но облекчението ми е краткотрайно. Така рязко, както адската музика спря, раменете и ръцете ми замръзват и ако помръда, тънките листове лед може да се чупят и да паднат от мен.

Няма нужда да обръщам глава, за да разбера, че принцовете са се пресяли на позиция един от ляво, един от дясно на мен. Усещам ги там. Знам, че нечовешки красивите им лица са на сантиметри от моето. Ако обърна глава, те ще погледнат в мен с тези пронизващи, хипнотизиращи древни очи, които могат да видят отвъд, там, където е човешката душа, да видят самата материя, която я съставя... и могат да я разкъсат парче по парче. Независимо колко много презират руните ми, те все пак са готови да ми се нахвърлят.

Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.

Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.

Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.

– Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?

Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.

– Разбира се, МакКайла.

Поглежда принцовете и те вече не са до мен.

Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.

Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.

Смея се.

Даррок ме поглежда.

– Аз се държа прилично – отговарям сладко. – Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.

Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.

Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.

Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.

Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.


Десет


Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея – петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.

Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди – в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш... мръсен. Други... ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.

Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.

Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам – след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.