Четвърто дребно Фае поема играта и аз се подготвям да се гмурна навътре, да намеря оръжие в моята мрачна пещера с езеро, когато внезапно един дълъг език, от който капе отрова, профучава покрай ухото ми и дръпва нежното Сийли право от въздуха.

Чувам хрущящи звуци зад мен.

Кикотя се безпомощно.

– В’лане! – пищи златната богиня. – Това нещо, това ужасно нещо изяде М’рии!

Чувам още едно плющене, последвано от още крущящи звуци и второ изчезва. Кудкудякам диво.

Останалите две се оттеглят, размахали мънички юмручета и крещят на език, който не разбирам. Дори ядосани, звукът, който издават, е по-красив от ария.

Смехът ми изгубва принудения си характер.

След един дълъг момент съм способна да се отпусна и спирам да издавам побъркани звуци на веселие. Смехът преминава в стонове, после в тишина. Пускам стомаха си и гълтам студен, облекчаващ дробовете ми въздух.

Изправям се, внезапно разярена, а тази емоция е изцяло моя. Писна ми да бъда уязвима. Ако имах копието си, тези гадни малки феи, причиняващи смях до смърт, нямаше никога да се осмелят да ме приближат. Щях да ги намушкам във въздуха и да направя от тях Фае кебап.

– Приятелите – съскам на Даррок – се доверяват един на друг.

Но той не. Виждам го в лицето му.

– Каза, че ще ми го дадеш, за да мога да ни защитя.

Той се усмихва леко и знам, че си спомня как умря Малуш – бавно, ужасяващо, изгнивайки отвътре навън. Копието убива всичко Фае. И тъй като Даррок е ял толкова много Ънсийли, той е нашарен с вени от Фае. Едно мъничко бодване с върха на копието ми би било смъртна присъда.

– Ние все още не сме нападнати.

– С кого говориш, човеко? – настоява богинята.

Поглеждам Даррок, който свива рамене.

– Казах ти, че първото Сийли, което ме види, ще се опита да ме убие. Следователно те не ме виждат. Моите принцове ме пазят скрит от техния взор.

Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.

– Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!

– Не се страхувай, шийте зрящ! – казва В’лане студено. – Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.

Врътвам глава.

– Ти мой приятел ли си, В’лане?

– Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.

Богинята ахва.

– Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези... неща пред нас?

– Тишина, Дрий’лия!

– Туата де Данан не предлагат два пъти! – пуши тя.

– Казах да мълчиш! – сопва се В’лане.

– Явно ти не раз-...

Ахвам.

Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните ù. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.

Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.

– Това беше ненужно – казва той на В’лане сковано.

Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.

А Сийли, които са се наслаждавали на пълна свобода и сила през цялото си съществуване, се дърлят един друг за незначителни неща, докато Ънсийли, които са били затворени, прегладнели и мъчени стотици хиляди години, търпеливо поддържат строя и чакат заповедите на Даррок.

И не мога да направя нищо, но виждам себе си в тях. Сийли са това, което бях аз, преди да умре сестра ми. Розова, красива и лекомислена Мак. Ънсийли са това, в което се превърнах, издълбана от загуба и отчаяние. Черна, мръсна, мотивирана Мак.

Ънсийли са по-силни, по-трудно се пречупват. Радвам се, че съм като тях.

– Ще говоря с шийте зрящата насаме – казва В’лане.

– Няма – ръмжи Даррок до мен.

В’лане протяга ръка, когато не помръдвам.

– Ела! Трябва да говорим поверително.

– Защо?

– Кой фин нюанс на думата „поверително“ не разбираш?

– Вероятно същия фин нюанс на думата „не“, който ти никога не разбираш. Няма да пресявам никъде с теб.

Богът вдясно от него ахва на моето неуважение към неговия принц, но виждам как лека усмивка оформя ъгълчетата на устата на В’лане.

– Общуването с Баронс те е променило. Мисля, че ще одобри.

Името е отрова във вените ми, от която ще умирам бавно всяка минута, която трябва да прекарам в този свят без него. Никога няма да получа един от онези погледи. Никога няма да видя невъзможната подигравателна усмивка. Никога няма да водим един от онези безсловесни разговори, в които си казвахме много повече с очи, отколкото някой от нас е имал желание да каже с устата си. Джерико, Джерико, Джерико. Колко пъти всъщност съм произнасяла името му? Три?

– Баронс е мъртъв – казвам студено.

Сийли шумолят, шепнат невярващо.

В’лане свива очи.

– Не е.

– Е – казвам равнодушно. А аз съм кралицата кучка от ада, която ще накара всички да си платят. Мисълта ме кара да се усмихна.

Той оглежда дълго очите ми, спира се на извивката на устните ми.

– Не ти вярвам – казва накрая.

– Даррок изгори тялото му и пръсна пепелта. Той е мъртъв.

– Как беше убит? – настоява.

– Копието.

Тихият шепот нараства и В’лане ръмжи:

– Трябва да получа потвърждение. Даррок, покажи се!

Страните ми внезапно се вледеняват. Обградена съм от Ънсийли принцове.

В’лане се стяга. Цялата Сийли армия стихва. А аз мисля: „Даррок може би току-що започна война“.

Преди колко стотици хиляди години Сийли и Ънсийли принцове за последно са се гледали в лицата?

Мразя да гледам Ънсийли принцовете. Те хипнотизират, прелъстяват, заличават. Но тук става нещо, което никой човек никога не е виждал. Любопитството ми е мрачно и дълбоко.

Заставам така, че да виждам по-добре и двамата.

Ънсийли принцът стои до мен, зашеметяващо гол. От четиримата (които толкова подходящо са били сравнени с Четиримата конника на Апокалипсиса) се чудя кои двама остават. Мор, Глад, Война? Надявам се да стоя до Смърт.

Искам да вървя със Смърт, да я сея над тази безсмъртна, арогантна раса.

Тъмното могъщо тяло, способно на такова разкъсващо душата удоволствие, е изящно. Изучавам всеки сантиметър със страховито очарование. Дори толкова силно, колкото аз мразя принцовете, той... възбужда. Вълнува. Което ме кара да го мразя още повече. Той ме преобърна. Помня калейдоскопа от татуировки, бягащи под кожата му. Помня черната торква, плъзгаща се около врата му. Лицето му има дива красота, която обсебва, въпреки че ужасява. Изтеглените му назад устни оголват остри бели зъби. А очите му... Боже, тези очи!

Насила премествам погледа си към В’лане. После разширявам зрението си, за да обхвана и двамата, като внимавам да избягвам очите на Ънсийли принца.

Теза и антитеза. Материя и антиматерия.

Те стоят като статуи, никой от тях не помръдва, изглежда, че дори не дишат. Изучават се, оценяват се, измерват се.

Принц на Всепоглъщащата нощ. Принц на Славната зора.

Въздухът между тях е толкова зареден с електричество, че бих могла да захраня цял Дъблин, само ако можех да разбера как да го прихвана.

Черен лед се втурва напред от краката на Ънсийли принца, сковавайки паважа.

Насред пътя е пресрещнат от леха ярки цветове.

Земята трепери под краката ми. Чува се гръмовно изпукване и внезапно паважът се сцепва нащърбено между тях, разкривайки тясна, тъмна пролука.

– Какво правиш, Даррок? – настоявам.

– Кажи му! – нарежда Даррок и принцът отваря уста, за да говори.

Затискам с длани ушите си, за да спра адския звук.

В’лане използва език, за да общува с мен. Всички Сийли използват език в мое присъствие. Осъзнавам, че е било голяма отстъпка.

Ънсийли принцовете не допускат никакви отстъпки. Техният език е мрачна мелодия, която човешкото ухо не е създадено да чува. Някога бях принудена да слушам безпомощно, докато те ми тананикаха, и това ме побърка.

Когато Ънсийли принцът спира да говори, В’лане ме гледа с изражение на леко удивление.

Предпазливо махам ръце от ушите си, но ги държа наблизо, в случай, че ЪП реши отново да започне да „говори“.

– Той твърди, че ти си убила Баронс, шийте зряща. Защо?

Не ми е убягнало, че В’лане не използва името ми. Подозирам, че ако го направи, тези от неговата раса ще го смятат за слаб.

– На кого му пука? Той е мъртъв. Няма го. Махнал се е от пътя и на двама ни. Доколкото си спомням, ти също го искаше мъртъв – чудя се наистина ли са изгорили тялото му. Никога няма да попитам.

– И копието го е убило?

Кимвам. Нямам представа дали наистина е така, но е най-лесно да се съглася. Колкото по-малко време мисля за Баронс, толкова по-добре.

Той гледа от мен към принца до мен.

– И след като си убила Баронс, си решила, че врагът е твой приятел?

– Едно момиче има нужда от приятели – отегчена съм. Уморена от преструвки. Имам нужда от сън. Имам нужда да съм сама. – Виж, В’лане, Сийли са безсмъртни и Ънсийли са безсмъртни. Какво ще направите? Ще губите времето на всички и ще се биете едни с други цяла нощ? Доколкото знам, има само едно оръжие тук тази нощ, което убива Фае, и то е в мен.

– Не е.

– Е – поправя го Даррок.

Просто така копието натежава в кобура ми. Хвърлям свиреп поглед към Даррок.

– Крайно време беше! – предполагам, че той най-после е усетил, че нивото на заплаха се е вдигнало достатъчно. Или може би също е отегчен.

Пъхам ръка в якето си и сключвам пръсти около дръжката. Обичам копието си. Ще го задържа в новия свят, който създам, въпреки че ще бъде свят без Фае.

– Не е в теб – казва В’лане.

– Мислех, че не можеш да го видиш или да го чуеш.

– Подушвам смрадта от него.

Копието ми го няма.

Копието ми е там.

Отново го няма.

Поглеждам от В’лане към Даррок. В’лане се взира в посоката на Даррок. Даррок се взира твърдо в Ънсийли принцовете. Те водят тиха битка за мен и оръжието ми и ме вбесява това, че аз нямам никакъв контрол. В един миг В’лане отнема копието ми, в следващия Даррок ми го връща. То трепти в пръстите ми солидно, после го няма, солидно, после го няма.

Поклащам глава. Това може да продължи цяла нощ. Те могат да си играят на глупавите игри. Аз имам по-важни неща за вършене – като например да се наспя така, че да съм достатъчно бърза за лова. Изтощена съм опасно. Вече не се чувствам изтръпнала. Аз съм трошлива, а трошливото може да се спука.

Приготвям се да се обърна и да тръгна далеч от всичко това, когато звук от автоматична стрелба разбива нощта.

Сийли съскат и тези, способни на пресяване, изчезват (включително В’лане), оставяйки приблизително една трета от армията им да стои на улицата. Те се обръщат към нападателите си, оголили зъби. Когато куршумите ги улучват, някои от по-нисшите касти потрепват и се препъват. Други се обръщат към нас и се хвърлят към Ънсийли, за да избягат.

Чувам Джейни и хората му да си крещят един на друг, докато се приближават зад тях. Зървам отблясък от пушка на покрива на една пряка от нас и знам, че идват снайперисти.

Добре. Надявам се да свалят стотици Фае тази нощ, да ги откарат и да ги затворят с желязо. Надявам се Дани да намине и да убие заловените.

Но няма да умра от приятелски огън в тази изкривена реалност. Имам цял нов свят, който ме очаква в бъдещето.

Обръщам се към Ънсийли принца, за да му наредя да ме пресее от тук. Мой враг, мое спасение.

Даррок излайва груба команда.

Ръцете на принца вече са върху мен и той ме пресява преди дори да успея да оформя една дума.

ВРЕМЕТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ БОГ, А АЗ СЪМ ЗАВИНАГИ. СЛЕДОВАТЕЛНО АЗ СЪМ БОГ.

Логиката ти е дефектна. Времето не е завинаги. То е винаги. Минало, Настояще и Бъдеще. Имало е време в миналото, когато ти не си съществувала. Следователно не си Бог.

АЗ СЪЗДАВАМ. АЗ УНИЩОЖАВАМ.

С капризите на разглезено дете.

НЕ УСПЯВАШ ДА ПРЕДУСЕТИШ ВЕЛИКИЯ ЗАМИСЪЛ. ДОРИ ТОВА, КОЕТО НАРИЧАТЕ ХАОС, ИМА МОДЕЛ И ЦЕЛ.

– Разговори с Шинсар Дъб


Единадесет