Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.

„Това, Мак – мърка Шинсар Дъб, – е болка.“

Нося се в агония. Нямам представа колко дълго ме изтезава, но през цялото време съм мъчително наясно с едно – Баронс няма да ме спаси.

Няма да реве по мен, докато ме върне в реалността, както направи последния път, когато Книгата ме смаза на улицата, последния път, когато тя ме „вкуси“.

Няма да ме отнесе обратно в книжарницата, щом свърши, да ми направи какао и да ме загърне в одеяла. Няма да ме накара да се смея, като настоява да знае какво съм аз или по-късно да ме накара да плача, когато открадвам спомен от главата му и го виждам разбит от скръб, държащ умиращо дете.

Докато Книгата ме държи разперена върху студената стомана на пода на балкона, докато всяка клетка в тялото ми бива прогорена и всяка кост систематично смазвана една по една, аз се държа за спомените.

Не мога да стигна до езерото си, но мога да стигна до външните пластове на ума си. Шинсар Дъб също е там, проучва мислите ми, сондира.

„Научава ме“, както каза веднъж преди. Какво търси?

Казвам си, че просто трябва да оцелея. Че не наранява наистина тялото ми. Само си играе с мен. Дошла е за мен тази нощ. Аз я търся. И по някаква причина отвъд моето разбиране, тя търси мен. Това ли е представата на Книгата за страховита шега?

Тя няма да ме убие. Поне не днес. Предполагам, че я забавлявам.

Само ще ме накара да ми се иска да съм мъртва, а аз познавам това чувство. Живея с него от известно време.

След неопределено, безкрайно време болката най-после утихва и аз съм изправена рязко на крака.

Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.

Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.

Няма да умра.

Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.

Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.

В нея се появява тънка като косъм пукнатина.

Не знам кой е по-стреснат – аз или Шинсар Дъб.

После внезапно тя се ядосва.

Усещам яростта ù, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.

Сякаш аз лично съм я вбесила някак.

Тя е... разочарована от мен?

Намирам това за неизразимо обезпокоително.

Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.

Една личност стои под мен – тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.

Личността извива глава назад и поглежда нагоре.

Преглъщам писък.

Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.

Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона – бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.

Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.

– Милост! – крещи Фиона. Одраните ù устни оголват окървавени зъби.

И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?

Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?

Гневът на Книгата към мен расте.

Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.

Объркана съм.

Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.

Внезапно тя се преобразява в Звяра – сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.

Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.

Стискам очи.

Когато ги отварям отново, съм сама.


Дванадесет


− Тъпи шебани тъпи шебаняци! – ритам кутия по улицата. Тя профучава във въздуха, удря тухлена стена и се размазва в нея. И... пич... имам предвид „в“ нея. Няколко сантиметра навътре. Кикотя се. Знам, че някой ден някой ще мине от тук и ще каже: „Пич, как тази кутия се е забила в стената?“.

Просто още една Мистерия на Мега О’Мали! Градът е пълен с тях.

Оставям следи из цял Дъблин. Моят начин да кажа „аз бях тук!“ Маркирам го от години, откакто Ро започна да ме праща сама да върша разни задачи за нея. Придържах се към дребни неща, като да извивам скулптори пред музея съвсем леко, така че аз да знам, че са били различни, но никой друг да не забележи. Откакто стените паднаха, вече няма значение. Забивам неща в стени и в камък, пренареждам парчета чакъл, за да изписвам МЕГА, налагам стълбове в изкривени букви за „Дани“, „Опасна“ и „Пич“.

Влагам малко напереност в походката си.

Суперсила – това съм аз.

Мръщя се.

– Тъпи шебани шебаняци! – мърморя.

Хормони – това съм аз. В една минута горе, в следващата – долу. Настроенията ми се сменят с бързината, с която летят краката ми. В една минута нямам търпение да порасна и да правя секс. В следващата мразя хората, а мъжете са хора. И пич!... не е ли спермата най-гадното нещо, което сте виждали? Ъгх! Кой иска някой пич да му пръска сополи в устата?

Сама съм вече няколко дни и е суууупееер! Никой не ми казва какво да правя. Няма да си лягам. Никой не ми казва какво да мисля. Сега сме само аз и сянката ми. А ние с нея сме яки пичове. Кой не би искал да е на мое място?

Все пак... безпокоя се за тъпите овце в манастира.

Мамка му, не, не се безпокоя! Ако не искат да си извадят главите от задниците, не е мой проблем!

Жалко, че някои не искат да ме вземат насериозно. Ще трябва да им разбъркам света, за да ме видят.

Ходих до „Честър“ отново.

Нужни бяха седем от хлъзгавите тъпаци, за да ме задържат отвън този път. Не спрях да им казвам, че трябва да говоря с Ри-О, щот мисля, че той им е водач, когато Баронс не е наоколо.

А Баронс не е наоколо.

Търсих го навсякъде снощи, след като очите ми бяха омърсени от Мак, която разменяше мръсотийки с лорд Гадняр.

Пич, какво беше това? Тя би могла да има В’лане или Баронс! Кой иска да разменя слюнка с ядач на Ънсийли? Особено с този, който причини цялата шебана каша? Къде беше отишла за толкова дълго? Какво е станало с нея?

Не ме пуснаха в „Честър“. Отново, мамка му! Не съм достатъчно стара. Не е като да искам да пия или нещо. Това е отрова! Само исках да им кажа.

Най-накрая им казах да кажат на Ри-О, че според мен Мак е в беда. Кисне с Даррок. Двама принцове ги охраняват.

Мисля, че ù е промил мозъка или нещо. Трябва да си я върна пак. Исках някой да ме покрива, докато ги очиствам. Нямам моите шийте-овце зад мен. Откакто напуснах манастира, аз съм Персона нон пълзяща. А пълзенето е единствения начин да получиш нещо от Ро и нейното стадо. Дори Джо не иска да напусне манастира. Каза, че е твърде късно за Мак.

Тук трябваше да се появи Ри-О. Казах на глупаците му, че ще очистя лорд Гадняр тази нощ и те могат да помогнат, ако искат.

Или не.

Не ми трябва никой. Не на мен.

Мега е на ход! По-бърза от вятъра! Прескача високи сгради с един отскок!

Пич!

Ззззууум!

Изучавам се в огледалото с хладно безпристрастие. Усмивка извива устните на жената, която ме гледа отсреща.

Шинсар Дъб ме посети снощи. Напомни ми за своята смазваща сила, почерпи ме с хапка от своя садизъм. Но аз далеч не съм сплашена от нея. По-решена съм отвсякога.

Тя трябва да бъде спряна, а този, който знае как да го извърши най-бързо, седи в съседната стая и се смее на нещо, което един от пазачите му е казал.

Толкова много хора умряха заради него. А той се смее. Сега осъзнавам, че Даррок винаги е бил по-опасен от Малуш.

Малуш изглеждаше ужасен и се държеше като чудовище, но рядко убиваше хората от обкръжението си или от почитателите си.

Даррок е привлекателен, чаровен, нежен и може да организира изтребването на три милиарда души без да му трепне окото, без да изгуби дори грам от този чар. Веднага след масово убийство той може да ми се усмихне и да ми каже колко много е бил влюбен в сестра ми и да ми показва снимки, от които се вижда колко много са се „забавлявали“ заедно. После да убие още три милиарда, ако сложи ръка на Книгата?

На какво ли би бил способен, ако се слее с нея? Би ли спрял пред нещо? Дали не ме използва така безпристрастно, както аз се опитвам да го използвам, и дали не смята да ме убие в мига, в който получи каквото иска?

Вкопчени сме в смъртоносна битка. Това е война, в която аз ще направя всичко, за да спечеля.

Приглаждам роклята си, обръщам се настрани, повдигам се на пръсти и се възхищавам на линията на краката си в токчета. Имам нови дрехи. След като съм носила функционално облекло, е странно и лекомислено да съм красива.

Но е необходимо за чудовището с лекомислени апетити отвън.

Снощи, след като Книгата изчезна, се опитах да спя, но успях само да се оплета в полубудни кошмари. Бях оставена на милостта на Даррок и изнасилена от принцовете отново. После невидимият четвърти беше там и ме обръщаше наопаки. После усетих ужилването на игли по тила си, докато той татуираше черепа ми. После принцовете отново бяха върху мен. А после бях в манастира, треперех от неутолима похот на пода в килията, костите ми се топяха, а нуждата ми от секс беше болка отвъд въобразимото. Роуина се извиси над мен и аз се притиснах към нея, но тя натисна странно миришещ парцал върху лицето ми. Борих се, ритах, драсках, но не можех да се меря със старата жена и в кошмара ми умрях.

Не се опитах повече да заспя.

Съблякох се, застанах под душа и оставих горещата струя да наказва кожата ми. Аз съм почитател на слънцето до дъното на душата си и никога не ми е било толкова често студено през живота ми, както тези последни няколко месеца в Ирландия.

След като се изтрих до розово и бях толкова чиста, колкото беше възможно, подритнах купчината черна кожа с отвращение.

Бях носила едно и също бельо твърде дълго. Кожените ми панталони се бяха мокрили и сушили и бяха свити и петносани. Това бяха дрехите, с които убих Баронс. Исках да ги изгоря.

Увих се в един чаршаф и пристъпих в дневната на апартамента, където десетки облечени в червено Ънсийли на Даррок стояха на пост. Дадох им подробни инструкции къде да отидат и какво да ми донесат.

Когато тръгнаха към другата спалня, за да събудят Даррок да им даде позволение, аз се сопнах: „Не ви ли оставя да вземате свои собствени решения? Освободил ви е само за да диктува всяко ваше движение и всяко ваше вдишване ли? Не може ли един или двама от вас да изтичат за няколко прости задачки за мен? Вие Ънсийли ли сте, или кутрета?“

Ънсийли са пълни с емоции. За разлика от Сийли, те не са се научили да ги скриват. Получих каквото исках – чанти и кутии с дрехи, обувки, бижута и гримове.

Всички оръжия са добри.

Сега, докато се любувам на себе си в огледалото, съм благодарна, че съм родена красива. Трябва да знам на какво отговаря той. Какви са слабостите му. Колко слабост мога да го накарам да изпитва към мен. Той е бил Сийли. Това е същината му, а снощи видях отблизо какво са Сийли.

Властни. Красиви. Арогантни.

Мога да бъда такава.

Нямам много търпение. Искам отговори и ги искам бързо.

Довършвам грима си внимателно, като напудрям допълнително бронз по бузите и горните извивки на гърдите ми, така че кожата ми заприличва на поръсената със злато кожа на Фае.

Жълтата ми рокля прилепва към тяло, станало перфектно от секс-маратона с Баронс. Обувките и аксесоарите ми са златни.

Ще изглеждам точно като негова принцеса.