О, не, момент! Аз направих точно това. Доверих се на думата на Риодан и се обърнах срещу него.

Обвинението в предателство в погледа на звяра не беше илюзия. Джерико Баронс се взираше в мен иззад тези предисторически вежди, оголваше зъби, а в свирепите му жълти очи проблясваше упрек и омраза. Той беше моят демон-пазител, а аз го бях убила.

Дали не ме беше презрял, за това, че не виждах мъжа отвътре през кожата на звяра, която носеше?

„Виж мен!“ Колко пъти ми беше казвал това? „Виж мен, когато гледаш мен!“

А когато беше най-важно да го видя, се бях оказала сляпа. Той ме следваше на всяка крачка, отнасяше се с мен с характерната бароновска комбинация от агресия и животинско чувство за собственост, а аз нито веднъж не го разпознах.

Аз го провалих.

Беше дошъл при мен във варварска, нечовешка форма, за да ме опази жива. Беше се отзовал на моето АУ обаждане, независимо какво е му е коствало това, със съзнанието, че ще се превърне в безмозъчен, беснеещ звяр, способен само да убива всичко в непосредствена близост, освен едно.

Мен.

Боже, този поглед!

Покривам лице с ръце, но картината не се маха – звяр и Баронс, тъмната му кожа и екзотичното лице, сивата му кожа и примитивните черти. Тези древни очи, които са видели толкова много и които искаха в замяна само да бъдат видени, в спомена ми горят с презрение: „Не можа ли да ми се довериш поне веднъж? Не можа ли да се надяваш на най-доброто поне веднъж? Защо избра Риодан пред мен? Аз те пазех жива. Имах план. Някога разочаровал ли съм те?“

– Не знаех, че си ти! – дълбая длани с ноктите си. Те кървят за кратко, после заздравяват.

Но звярът/Баронс в ума ми не е приключил да ме измъчва. „Трябваше. Взех пуловера ти. Подуших те и ти осигурих преминаване. Убих прясно, нежно месо за теб. Пиках около теб. Показах ти в тази форма, както във всяка друга, че си моя. А аз се грижа за това, което е мое.“

Сълзите ме заслепяват. Превивам се надве. Боли толкова силно, че не мога да дишам, не мога да помръдна. Изгърбвам се, свивам се на кравай и се люлея.

Отвъд болката, ако има такова място, знам някои неща.

Неща като: Според Риодан (ако не е предател, а в случай, че е и някак все още е жив, ще го убия така, както убихме Баронс) имам дамга на тила, поставена там от лорд Господар, който вероятно още държи родителите ми, тъй като щом Баронс е тук, значи очевидно никога не е стигал до Ашфорд.

Освен ако... времето тече различно в Сребрата и той е имал време да стигне до Ашфорд, преди да набера АУ, призовавайки го тук – в седмото измерение, в което съм, откакто влезнах в хлъзгавия розов коридор на лорд Господар в Дъблин.

Нямам представа колко дълго съм била в Залата на всички дни или колко време е минало в истинския свят, докато се припичах на слънце с Крисчън на езерото.

Някога, благодарение на В’лане, прекарах един следобед на плаж в света на Фае с илюзията за сестра ми и това ми струваше цял месец в човешкия свят. Когато се върнах, Баронс беше бесен. Беше ме оковал с верига за една греда в гаража си. Носех яркорозови бански с прашки.

Спорихме.

Затварям очи и прегръщам спомена.

Той стои там – ядосан, обграден от игли и бои, на път да ме татуира (или по-точно, да се престори, че ме татуира там, където вече ме е татуирал, но аз още не съм разбрала), за да може да ме проследи, ако някога реша да направя нещо толкова глупаво, като да се съглася отново да остана в света на Фае за какъвто и да е период от време.

Казвам му, че ако ме татуира, приключваме. Обвинявам го, че никога не е изпитвал нещо повече от алчност и му се присмивам, че е неспособен да обича. Наричам го наемник, упреквам го, че е изгубил контрол, когато не е могъл да ме намери и е разбил магазина и язвително добавям, че ако понякога му става, то несъмнено е от нещо като пари, артефакт или книга, а не от жена.

Помня всяка дума от отговора му: „Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като всеки друг играч в тази игра и никога няма да съм като В’лане, и ми става много често, а не само понякога. Понякога е заради разглезено момиченце, което не е жена. И да, разбих магазина, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти красив свят се е преобърнал с главата надолу, но това се случва с всички и те успяват да продължат напред. Начинът, по който продължаваш, те определя като човек.“

Като погледна назад, виждам през себе си с патетична лекота.

Ето ме там, вързана за греда, почти гола, сама с Джерико Баронс – мъж, който е толкова далеч от представите ми за истински мъж, но, Боже, той ме възбужда! Той планира да работи бавно и внимателно по голата ми кожа с часове. Коравото му татуирано тяло е неизречено обещание за посвещаване в таен свят, в който бих могла да изпитам неща, които дори не мога да си представя, и аз искам той да работи по мен с часове. Отчаяно. Но не да ме татуира. Предизвиквам го с най-доброто от моите наивни, закърнели способности. Искам да вземе от мен това, което нямам куража да предложа.

Какво сложно, нелепо, саморазрушително чувство! Боя се да помоля за това, което искам. Боя се да призная собствените си желания. Движена съм от ограниченията на възпитанието, а не от природата. Дойдох в Дъблин, носейки оковите на ограниченията си. Аз цялата бях възпитание.

Той целият беше природа, опитваше се да ме научи да се променя.

Както казах – степени на отрицание.

Той се беше облегнал на мен в онзи гараж, секс и едва сдържано насилие, а когато бях усетила възбудата му, се бях почувствала толкова дива и жива отвътре, че по-късно трябваше да сваля банския си и да се погрижа за себе си под душа отново и отново, представяйки си един съвсем различен развой на събитията в гаража му. Такъв, който би отнел цяла нощ.

Бях си казала, че е заради прекарания ден в непосредствена близост до Секс-до-смърт-Фае. Още една лъжа.

Беше ме развързал и ме беше пуснал.

Ако сега бях окована за тази греда, нямаше да имам проблем да му кажа точно какво искам. И това нямаше да включва развързването ми. Поне не в началото.

Фокусирам се през сълзите.

Трева. Дървета. Той.

Лежи по очи. Трябва да отида при него.

Земята е влажна, кална от снощния дъжд, от кръвта му.

Трябва да го почистя. Не бива да е мърляв. Баронс не обича да е мърляв. Той е педантичен, облича се изискано. Може да съм му оправяла реверите няколко пъти, но е било само като извинение да го докосна. Да навляза в личното му пространство. Да упражня интимност, за да подчертая, че имам това право. Непредвидим като гладен лъв, той е всявал страх у всички други, но никога не е разкъсвал моето гърло, само ме е облизвал и въпреки че езикът му беше малко груб понякога, си струваше да вървя до краля на джунглата.

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.

Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я, как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

– Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

– О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него – една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

– Джерико – казвам. – Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ – изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.