Когато го убивам.

Той спира да говори, щом ме вижда и ме гледа дълго.

– Косата ти някога беше руса като нейната – казва накрая.

Кимвам.

– Харесвах косата ù.

Обръщам се до най-близкия страж и му казвам какво ми трябва, за да променя цвета ù. Той поглежда към Даррок, който кимва.

Тръсвам глава.

– Моля за прости неща, но те се съмняват в мен. Това е вбесяващо. Не можеш ли да ми дадеш двама от твоите стражи за мен самата? – настоявам. – Нищо ли няма да имам за себе си?

Той гледа краката ми – дълги и с гладки мускули и стъпалата ми – красиви на високите токчета.

– Разбира се – мърмори. – Кои двама искаш?

Махам с ръка презрително.

– Ти избери! Те всички са еднакви.

Назначава ми двойка, която да изпълнява моите желания.

– Ще ù се подчинявате така, както се подчинявате на мен – казва им. – Моментално и без въпроси. Освен ако заповедите ù не противоречат на моите.

Те ще свикнат да ми се подчиняват. Другите му стражи ще свикнат да ги гледат да ми се подчиняват. Малки печалби, малки ерозии.

Закусвам с него и се усмихвам, докато се давя с храна, която има вкус на кръв и пепел.

Шинсар Дъб рядко е активна през деня.

Също като останалите Ънсийли тя предпочита нощта. Тези, които са били затворени прекалено дълго в лед и мрак, изглежда, намират слънчевата светлина за дразнеща и болезнена. Колкото нося скръбта в себе си, толкова по-добре разбирам това. Сякаш слънчевата светлина е шамар в лицето, който казва: „Виж, светът е толкова ярък и блестящ! Твърде жалко, че ти не си!“.

Чудя се дали затова Баронс рядко се мяркаше през деня. Защото и той е бил повреден като нас и е намерил утеха в потайността на сенките. Сенките са чудесни. Те крият болката и маскират мотивите.

Даррок ме оставя през деня с малък контингент от неговата армия и отказва да ме вземе с него. Искам да го притисна, усещам се като животно в клетка, но има граници, които знам, че е по-добре да не прекрачвам, ако искам той да ми вярва.

Прекарвам следобеда в апартамента му, пърхайки наоколо като ярка пеперуда. Вдигам неща, преглеждам книги и надничам в шкафове и чекмеджета, възкликвам на това и онова, докато претърсвам мястото под маската на любопитството, а стражите ме гледат бдително.

Не намирам нищо.

Те отказват да ме пуснат в спалнята му.

Тази игра се играе от двама. Аз отказвам да пусна който и да било в моята. Усилвам защитните си руни, за да запазя раницата и камъните. Ще вляза в неговата спалня по един или друг начин.

Късно същия следобед боядисвам косата си, изсушавам я и я оформям в бъркотия от големи, свободни къдрици.

Отново съм руса. Колко странно. Спомням си как Баронс ме нарече дяволита дъга. Това ме кара да копнея за бяла къса пола и розова камизола.

Вместо това се пъхвам в кървавочервена рокля, черни ботуши с високи токчета, които обгръщат краката ми чак до средата на бедрото, и черно кожено палто с козина по яката и ръкавите, чийто колан закопчавам плътно на кръста, за да покажа извивките си. Черни ръкавици, ярък шал и диаманти на ушите и врата допълват ансамбъла. След като по-голяма част от Дъблин е мъртва, пазаруването е мечта. Жалко, че вече не ми пука.

Когато Даррок се връща, разбирам по изражението в очите му, че съм избрала добре. Той смята, че съм избрала черно и червено заради него, цветовете на неговите стражи, цветовете, които той ми каза, че е избрал за бъдещия си двор.

Аз избрах черно и червено заради татуировките по тялото на Баронс. Тази вечер нося моето обещание към него, че ще поправя нещата.

– Твоята армия няма ли да дойде с нас? – питам, когато излизаме от апартамента. Нощта е студена и ясна, по небето блестят звезди. Снегът се е стопил през деня и павираните улици са сухи за разнообразие.

– Ловците ненавиждат нисшите касти.

– Ловците? – повтарям като ехо.

– Как очакваше да търсим Шинсар Дъб?

Яздила съм преди с Баронс, в нощта, когато се опитахме да заловим Книгата с три от четирите камъка. Чудя се дали Даррок знае това. Той е имал предимството на хитро скритото огледало в задната уличка на „Книги и дреболии Баронс“ и аз няма как да знам колко е научил за мен.

– А ако я намерим тази вечер?

Той се усмихва.

– Ако я намериш за мен тази вечер, МакКайла, ще те направя моя кралица.

Оглеждам го бързо. Облечен е богато в костюм на Армани – туид, кашмир и кожа. Не носи нищо. Знанието ли е ключът към сливането с Книгата? Ритуал? Руни? Предмет?

– Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? – питам откровено.

Той се смее.

– Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля – казва той копринено – се надявах на прелъстяване.

Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.

– Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.

Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.

– И какво, МакКайла? Какво сме ние? – обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.

– Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.

Той проучва лицето ми.

– Наистина ли вярваш в това?

Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.

Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.

Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам... свободна.

Той нежно ме смушква умствено. Усещам въздържане. Той няма сила, той е сила.

Смушквам го в отговор с помощта на гладкото ми езеро.

Той изпуфква тих звук на изненада.

Връщам вниманието си върху Даррок.

„Шийте зрящ?“ – казва Ловецът.

Пренебрегвам го.

ШИЙТЕ ЗРЯЩ? – избухва Ловецът в ума ми толкова силно, че ме дарява с моментално главоболие.

Извръщам рязко глава.

– Какво? – изръмжавам.

Той се свива в сенките като огромно черно очертание. Главата му е ниско. Долната част на брадичкатка му опира в паважа. Прехвърля тежестта си от единия ноктест крак към другия, докато тежката му опашка помита улицата от отдавна неизползвани кофи за боклук и обивки от човешки остатъци. Огнени очи проблясват към моите.

Усещам как се притиска към мен умствено, внимателно. Легендите на Фае казват, че Ловците или не са Фае, или не са изцяло Фае. Нямам представа какво са, но не ми харесва да са в главата ми.

След миг кой казва: „Аххх! – и се настанява на задницата си. – Ето те!“

Не знам какво значи това. Свивам рамене. Махнал се е от главата ми и само това ме интересува. Обръщам се отново към Даррок, който подновява разговора ни от там, където спряхме.

– Наистина ли вярваш, че сме родени да водим?

– Някога питала ли съм те къде са родителите ми? – отговарям с въпрос, който наранява сърцето ми, наранява душата ми дори да мисля за това, но аз съм в настроение „всичко или нищо“. Ако мога да получа това, което искам тази нощ, се махам от тук. Болката и страданието ми ще свършат. Мога да спра да се мразя. На сутринта мога отново да говоря с Алина, да докосвам Баронс.

Погледът му се изостря.

– Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист[7]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

– Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят – пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. – И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала – казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. – Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

– Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.


Тринадесет


Няколко промени са настъпвали в модела ми на мислене от деня, в който самолетът ми кацна в Ирландия и аз започнах да търся убиеца на Алина. Големи, или така мислех, но този обира тортата.

Стоя със затворени очи и разтворени устни и чакам целувка от любовника на сестра ми, когато внезапно нещо мокро и топло ме шибва по лицето, капе по брадичката ми, напоява врата ми и тече в сутиена ми. Друго оплисква палтото ми.

Когато отварям очи, започвам да пищя.

Даррок вече не е на път да ме целуне, защото главата му я няма, просто я няма. Никога не си готов за това, независимо колко студен, твърд и мъртъв мислиш, че си отвътре. Това да бъдеш оплискан с кръвта на безглав труп (особено на някой, когото познаваш, независимо дали го харесваш, или не) е нещо, което ти влияе на дълбоко ниво. Двойно повече, когато тъкмо си на път да го целунеш.

Но още по-тревожно е, че не знам как да се слея с Книгата.

Единственото, за което мисля, е: „Главата му я няма и не знам как да се слея с Книгата“. Той яде Ънсийли. Мога ли да поставя главата му обратно? Ако го направя, ще може ли да говори? Може би мога да го закърпя и да измъкна истината с мъчение от него.

Свивам юмруци, бясна от този развой на събитията.

Бях на една целувка (добре, може би на няколко нощи спане с врага и на повече самопрезрение, отколкото някога съм мислела, че е възможно) от получаването на това, което исках. Но щеше да се случи, защото печелех доверието му. Видях го в очите му. Той щеше да ми се довери. Щеше да ми каже всичките си тайни, а аз щях да го убия и да поправя света.

А сега главата му вече не беше свързана с тялото, а аз не знам това, което трябваше да науча, и не мога да живея в тази адска реалност през всичките месеци, които ще са ми нужни, за да намеря четирите камъка, петимата и пророчеството.