Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Благодаря! – прошепнах.

Думите ми, изглежда, го вбесиха. То скочи към мен, сграбчи ме за яката на палтото ми, вдигна ме във въздуха и ме разтърси като парцалена кукла. Зъбите ми изтракаха и костите ми издрънчаха.

Може би белегът все пак не ме предпазваше.

Нямаше да умра тази нощ. Графикът на мисията ми може би беше променен, но целта ми не беше. Докато висях с палци, забърсващи пода, оставих погледа ми да се разконцентрира, потърсих езерото ми и призовах кървавочервените руни. Те бяха задържали Ънсийли принцовете на разстояние, а Фае принцовете са много по-смъртоносни и могъщи, отколкото този звяр.

Други неща плаваха по повърхността на езерото ми, но ги пренебрегнах. Щях да имам много време (повече, отколкото ми се искаше, бях сигурна в това) в бъдещето да изследвам всичко, което беше скрито под тези черни, неподвижни води. Свих шепи, загребах това, за което бях дошла, и го измъкнах бързо.

Звярът все още ме разтърсваше. Взирах се в него през свити очи и осъзнах, че може би трябва да преразгледам предишната си преценка, че не е толкова луд, колкото беше Баронс.

Вдигнах юмруци, от които капеше кръв. Абаносовият звяр разтърси глава и изрева.

– Свали ме долу! – заповядах.

То се раздвижи толкова бързо, че беше поело цялата ми длан в устата си, преди да мога дори да ахна. Думата „долу“ не беше напуснала още устните ми, когато ръката ми изчезна и остри черни зъби се бяха сключили около китката ми.

Но те не откъснаха ръката ми, както подозирах. То засмука. Езикът му – влажен и топъл върху пръстите ми, минаваше нежно около тях.

Пусна ръката ми така внезапно, както я беше погълнал. Юмрукът ми беше празен.

Взирах се глупаво в него. Извадих руни, от които най-смъртоносните сред Фае се страхуваха, а това нещо просто ги изяде? Като сочна разядка? Облиза устните си. Аз ли бях основното ястие? В мъгла от движение изчезна и другият ми юмрук.

Мокър натиск върху кожата ми, копринена прецизност на език, драскане на зъби по китката ми и този юмрук също остана празен.

Пусна ме. Приземих се неравно на крака, ударих се в едно разбито канапе и се закрепих.

Все още облизвайки устните си, звярът започна да се отдръпва.

Когато спря в млечен басейн от лунна светлина, очите ми се присвиха. Нещо беше... не наред. Не изглеждаше правилно. Всъщност, изглежда... страдаше.

Хрумна ми ужасна мисъл. Ами ако беше звяр с прост мозък и аз току-що го бях нахранила с нещо смъртоносно, а то не знаеше какво да прави, освен да изяде всичко, което беше кърваво... като куче, което не може да подмине отровен сандвич?

Не исках да убивам още едно от тези създания! То ме беше спасило, също като Баронс!

Взирах се в него с ужас, надявах се да оцелее след това, което му бях причинила. Просто исках да се измъкна от него, да намеря място, където да се прегрупирам и да призова силите си, за да продължа. Имах определен брой оръжия на мое разположение. Трябваше добре да ги използвам.

То се олюля.

Проклятие! Кога щях да се науча?

Препъна се и тупна тежко на задницата си с дълбок, тръпнещ стон. Мускулите започнаха да трептят под кожата му. То отметна глава и зави.

Притиснах с ръце ушите си, но дори така воят беше оглушителен. Чух как в отговор и други се присъединиха към скръбния концерт.

Надявах се да не бягат право към книжарницата, за да бъдат с умиращия си брат и да ме разкъсат на парчета. Съмнявах се, че мога да измамя всички да ядат от отровните руни.

Звярът беше вече на четири крака, мяташе масивната си глава настрани, явно в предсмъртна агония с отворени широко челюсти, с отдръпнати назад устни и с оголени зъби.

То виеше и виеше с такава мъка и отчаяние, че заби шип право в сърцето ми.

– Не исках да те убия – извиках.

Присвито на пода, то започна да се променя.

О, да, бях го убила. Точно това стана, когато убих Баронс.

Очевидно смъртта ги принуждаваше да се преобразяват.

Бях вкаменена, неспособна да погледна встрани. Щях да нося и този грях така, както носех всички останали. Щях да чакам, докато се промени, и щях да съхраня в паметта си лицето му, за да мога да направя нещо специално за него, в новия свят, който щях да създам с Шинсар Дъб.

Може би можех да го спася да не стане това, което беше. Какъв мъж дишаше в кожата на този звяр? Един от осмината, които Баронс беше довел в манастира в деня, когато ме беше измъкнал? Щях ли да го разпозная от „Честър“?

Рогата му се стопиха и започнаха да се стичат отстрани по лицето му. Главата му стана ужасно безформена, уголеми се и се смали, изтуптя и се сви, преди отново да се уголеми... сякаш твърде голяма маса беше сгъстявана в твърде малка форма и звярът се съпротивляваше. Масивните рамене се свиха навътре, опънаха се, после пак се свиха. Издълба дълбоки трески дърво от пода, докато се превиваше и трепереше.

Ноктите се наклониха към пода и станаха пръсти. Лапите се надигнаха, после се отпуснаха надолу и станаха крака. Но някак си не бяха правилни. Крайниците бяха изкривени. Костите не се свиваха там, където трябваше – гумени на места, буцести на други.

Все още виеше, но звукът се променяше. Махнах ръце от ушите си. Човешкото в този вой смрази кръвта ми.

Безформената му глава се разтърси настрани. През сплъстената коса зърнах диви очи, които блестяха на лунната светлина. То оголваше черни зъби и пръскаше плюнка, докато ръмжеше. После сплетените кичури внезапно се стопиха, гладката черна козина започна да изсветлява и животното падна на пода в спазми.

Внезапно скочи на четири крака с главата надолу. Костите хрущяха и пукаха, наместваха се в нова форма. Раменете се оформяха – силни, гладки, издути от мускули. Ръце се протягаха широко. Един крак се протегна назад, другият се сви, сякаш готов за нисък старт.

На лунната светлина клечеше гол мъж.

Задържах дъха си, чаках да вдигне главата си. Кого бях убила с моята небрежна идиотщина?

За миг се чуваше само звукът от неговото тежко дишане и от моето.

После той прочисти гърло. Поне това мисля, че направи. Звучеше по-скоро като гърмяща змия, разтърсваща опашка някъде дълбоко в задната част на устата му.

След още един момент той се засмя, но не беше истински смях. Беше звукът, който дяволът може би ще издаде в деня, когато дойде да обяви падежа на вашия договор.

Когато изправи главата си, отметна коса от лицето си и ми се присмя с абсолютно презрение, аз се стопих тихо на пода.

– Ах, но скъпа, скъпа моя госпожице Лейн, точно там е работата. Ти го направи – каза Джерико Баронс.

“

Защо ме нараняваш?

ОБИЧАМ ТЕ!

Ти си неспособна на любов.

НИЩО НЕ НАДМИНАВА МОИТЕ СПОСОБНОСТИ. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Ти си книга. Страници с корици. Не си била родена. Не живееш. Ти не си нещо повече от бунище за всичко, което е било нередно у един егоистичен крал.

АЗ СЪМ ВСИЧКО, КОЕТО Е БИЛО ПРАВИЛНО У ЕДИН СЛАБ КРАЛ. ТОЙ СЕ СТРАХУВАШЕ ОТ ВЛАСТТА. АЗ НЕ ПОЗНАВАМ СТРАХ.

Какво искаш от мен?

ОТВОРИ ОЧИ! ВИЖ МЕ! ВИЖ СЕБЕ СИ!

Моите очи са отворени. Аз съм добра. Ти си зла.

– Разговори с Шинсар Дъб

Така и не споделих това с никого, но когато пристигнах в Дъблин, имах тайна фантазия, която ми помагаше да не се огъна в най-тежките моменти.

Преструвах се, че всички сме били заблудени и че тялото, пратено у дома в Ашфорд, не е било наистина на Алина, а на друга руса студентка, която поразително е приличала на нея. Упорито отказвах да призная стоматологичното досие, което татко беше настоял да бъде сравнено и което показваше категорично съвпадение.

Докато вървях по улиците и търсех убиеца ù, се залъгвах, че всеки момент ще завия зад някой ъгъл и Алина ще бъде там.

Тя ще ме погледне, стресната и развълнувана, и ще каже: „Джуниър, какво има? Мама и татко добре ли са? Какво правиш тук?“. Ще се прегърнем и ще се смеем, и аз ще знам, че всичко е било кошмар, който вече е свършил. Ще пием бира, ще пазаруваме, ще намерим плаж някъде по ирландския скалист бряг.

Не бях подготвена за смъртта. Никой не е. Губиш някой, когото обичаш повече от себе си и получаваш размазващ курс по смъртност. Лежиш буден нощ след нощ, чудиш се дали наистина вярваш в рая и ада и намираш всякакви причини да се държиш за вярата, защото не можеш да понесеш мисълта, че те не са там някъде, на няколко прошепнати думи от молитва.

Дълбоко в себе си знаех, че това е просто фантазия. Но тя ми беше нужна и помогна за малко.

Не си позволих фантазия с Баронс. Оставих се яростта да ме завладее, защото, както Риодан отбеляза, тя е природен газ и от него става страхотно гориво. Настървението ми беше като плутоний. С времето щях да мутирам от радиационното отравяне.

Най-лошата част от загубата на някой, когото обичаш (освен агонията, че никога повече няма да го видиш), са нещата, които никога не си казал. Те те дебнат, подиграват ти се, задето си мислил, че имаш цялото време на света. Никой от нас го няма.

Тук и сега, лице в лице с Баронс, езикът ми не помръдваше. Не можех да оформя и една дума. Неизказаното беше като пепел в устата ми – твърде суха за преглъщане, тя ме давеше.

Но по-лошо от това беше осъзнаването, че съм изиграна, отново. Независимо колко истински изглеждаше този момент, знаех, че не беше нищо повече от още илюзия.

Шинсар Дъб още ме държеше.

Никога не бях напускала улицата, където тя уби Даррок.

Все още стоях, вероятно лежах на купчина, пред К’Врук, разсеяна с фантазия, докато Книгата правеше каквото ù харесваше да прави с мен.

Не беше по-различно от нощта, когато с Баронс се опитахме да я приклещим с камъните и тя ме беше накарала да вярвам, че клеча на паважа и я чета, когато през цялото време тя беше клечала над моето рамо и четеше мен.

Трябваше да се боря. Трябваше да се гмурна дълбоко в езерото ми и да направя това, което правех най-добре – да се втурна в посока някъде напред, независимо колко лоши ставаха нещата. Но докато се взирах в съвършеното му копие, не можах да изкопая достатъчно енергия, за да отпъдя миража. Още не.

Имаше по-лоши начини да бъда измъчвана, отколкото с видението за Джерико Баронс гол.

Щях да потърся центъра си на шийте зрящ след минута. Или десет. Облегнах се назад върху камината с лека усмивка и си мислех: „Давай!“.

Илюзията за Баронс се вдигна и се изправи.

Боже, беше красив! Огледах го от горе до долу. Книгата беше свършила учудващо точна работа, чак до по-щедрите му атрибути.

Но беше направила татуировките му грешно. Познавах всеки сантиметър от тялото му. Последния път, когато видях Джерико Баронс гол, той беше покрит с червени и черни защитни татуировки, а по-късно ръцете му бяха обвити с тях от бицепса до китката. Сега единствените му татуировки бяха на корема.

– Издъни се – казах на Книгата. – Но добър опит.

Фалшивият Баронс се напрегна, коленете му се огънаха леко, тежестта се премести напред и за миг помислих, че ще скочи и ще ме нападне.

– Аз съм се издънил? – изръмжа измислицата Баронс. Започна да върви към мен. Беше трудно да гледам лицето му, когато нещо голямо подскачаше на нивото на очите ми.

– Коя дума не разбра? – казах сладко.

– Спри да зяпаш члена ми! – изръмжа той.

О, да, определено беше илюзия.

– Баронс обичаше да зяпам члена му – информирах го. – Щеше да е щастлив, ако зяпах члена му цял ден, съчинявайки оди за съвършенството му.

С едно плавно движение той ме хвана за яката и ме издърпа на крака.

– Това беше преди да ме убиеш, слабоумна кучко!

Не бях смутена. Да стоя до него беше наркотик. Нуждаех се от него. Копнеех за него. Не можех да сложа край на тази игра за нищо на света.