– Виждаш ли? Ти признаваш, че си мъртъв – парирах гладко. – И не съм слабоумна. Една слабоумна би била заблудена от теб.

– Аз не съм мъртъв – той ме блъсна обратно на стената, притискайки ме с тялото си.

Бях толкова възхитена, да бъда докосвана от ръцете на подобието на Баронс, толкова развълнувана да се взирам в илюзията за тъмните му очи, че дори не усетих главата ми да се удря в стената. Това беше много по-реално от краткия момент с него в черното крило на Белия палат.

– Си.

– Не съм.

Устата му беше толкова близо. На кого му пукаше, че не е наистина той? Имаше неговите устни. Неговите части. Една фалшива целувка толкова много ли беше? Навлажних устни.

– Докажи го!

– Очакваш да докажа, че не съм мъртъв? – каза той невярващо.

– Не мисля, че искам толкова много. Все пак, аз те намушках.

Той подпря дланите си на стената от двете страни на главата ми.

– Една по-мъдра жена би спряла да ми го напомня.

Вдишах аромата му – пикантен, екзотичен, лелеян спомен, който ме караше да се чувствам жива. Електричеството, което винаги зареждаше въздуха между нас, пращеше по кожата ми. Той беше гол, а аз бях притисната до стената и въпреки че знаех, че Книгата ме разиграва, трудно можех да се концентрирам върху думите ми. Усещах го толкова истински. Освен липсващите татуировки. Книгата знаеше колко е голям членът му, но не е могла да направи татуировките му правилно. Малко недоглеждане.

– Впечатлена съм – шепна. – Наистина съм.

– Не давам и една скапана пукната пара дали си впечатлена, госпожице Лейн. Пука ми за едно и само за едно. Знаеш ли къде е Шинсар Дъб? Намери ли я за скапаното шибано нечистокръвно копеле?

– О, това е добро! – изсумтях през смях. Шинсар Дъб е създала илюзия за човек и това продължение на Шинсар Дъб ме питаше къде е Шинсар Дъб. – Безкраен регрес[8]?

– Отговори ми или ще ти откъсна главата!

Баронс никога не би направил това. Шинсар Дъб току-що направи още една грешка. Баронс се беше заклел да ме опази жива и беше останал верен на тази клетва до самия край. Беше умрял, за да ме спаси. Никога нямаше да ме нарани и определено не би ме убил.

– Ти не знаеш нищо за него – присмях му се.

– Знам всичко за него – той изруга. – За мен.

– Не знаеш.

– Знам.

– Глупости!

– Не са!

– Са! – изплюх.

– Не! – изстреля той обратно, после избухна. – По дяволите! Госпожице Лейн, ти направо ме побъркваш, мамка му.

– И ти също, Баронс. И можеш да спреш с ругатните, когато пожелаеш. Прекаляваш. Истинският Баронс не псува толкова много.

– Аз знам колко точно ругатни би използвал Баронс, мамка му. Не го познаваш толкова добре, колкото мислиш.

– Престани да се преструваш на него! – блъснах го в гърдите аз. – Ти не си и никога няма да бъдеш!

– А и това беше преди да ме убиеш и да решиш да ме замениш с Даррок за по-малко от месец. Много ли скърбиш, госпожице Лейн?

О, как се осмелява! Скръбта беше всичко, което бях аз. Скръб и отмъщение в едно.

– За протокола, ти беше мъртъв от три дни. И аз изобщо няма да играя тази игра. Махай се от тук! Върви! Махай се! – избутах ръцете му и забързах покрай него. – Няма да защитавам причините да направя това, което направих, когато ти дори не си наистина тук. Твърде е откачено, дори за мен.

Той ме сграбчи и отново ме провеси.

– По-добре повярвай, че съм тук, госпожице Лейн! И по-добре повярвай, че ще те убия. Не можеше да докажеш по-добре лоялността си или липсата ù по-напълно. Ти скочи върху мен в секундата, в която Риодан каза, че съм заплаха, и ме очисти без никакво колебание...

– Поколебах се! Не исках да убивам моя звяр-пазител! Риодан ми каза, че трябва. Не знаех, че си ти! – супер! Сега спорех с фалшивия Баронс на Шинсар Дъб за убийството му. Защо искаше да прави това с мен? Какво би могла да спечели Книгата от това да ме накара да изживея този спор?

– Ти трябваше да знаеш! – избухна той.

Знаех, че трябва да сложа край, да спра илюзията сега, но не можех.

Нещо се случваше с мен винаги когато бях близо до Баронс, което ме караше да подпалвам всички цилиндри, и изглежда, нямаше никакво значение, че този Баронс е мираж. Някои хора изваждат наяве най-лошото от човека, други – най-доброто. А има едни, забележително редки, пристрастяващи типове, които изваждат просто най-много. От всичко.

Карат те да се чувстваш толкова жив, че би ги последвал право в ада, само за да продължиш да получаваш дозата си.

– И как трябваше да разбера? Може би, защото винаги си бил честен с мен? Защото споделянето на информация е това, което Джерико Баронс прави най-добре, в което наистина блести? Не защото си направи труда да ме предупредиш какво може да се случи, ако натисна АУ. Чакай, сетих се! Сигурно е трябвало да знам, защото ти си ми се доверил (по същия доверчив и открит начин, по който сме споделили толкова много тайни, че понякога се превръщаш в триметрово, рогато, безумно чудовище!).

– Не съм безумен. Бях достатъчно с всичкия си да припикая кръгове около теб. Убих храна за теб. Взех нещата ти. Кой друг би направил това? В’лане няма пишка, с която да пикае. Малкият ти МакКелтър няма топките, за да отговаря за действията си. Със сигурност не е способен да направи каквото е нужно, за да притежава жена!

– Да притежава? Мислиш, че жените могат да бъдат притежавани?

Той ми хвърли поглед, който казваше: „О, скъпа, разбира се, че могат. Толкова бързо ли забрави?“.

– Аз бях При-я!

– И аз те харесвах много повече тогава! – очите му се присвиха, сякаш най-накрая е осъзнал нещо, което съм казала по-рано. – Бил съм мъртъв за теб от едва три скапани дни? А вече беше притиснала Даррок на моята стена преди две нощи? Изчакала си един шибан ден, за да ми намериш заместник? Прекарах седмици в тревога дали той няма да изстърже моята дамга от черепа ти и по този начин да ме лиши от единствената възможност да те проследя в Сребрата. През цялото време, докато се опитвах да се върна и да спася задника ти от него, ти си му давала част от същия този задник?

– Не съм давала на Даррок част от нищо! – да се върне от какво, къде? От мъртвите?

– Една жена не се трие в мъж по този начин, освен ако не го чука.

– Нямаш ни най-малка представа какво правех. Някога чувал ли си, че някои хора работят под прикритие? Че спят с врага?

– „Мисля, че трябва да бъдеш крал, Даррок – припя той подигравателно с фалцет, – и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да бъда твоя кралица.“

Зяпнах.

– Не каза ли това?

– Какво правеше ти? Шпионираше ли ме? И ако ти си Баронс, знаеш добре, че не трябва да вярваш на думи.

– Защото действията ти говорят по-добре за теб, нали? Къде спа снощи, госпожице Лейн? Не беше тук. Книжарницата ми беше широко отворена. Твоята спалня горе те чакаше. Както и шибаната ти чест.

Отварям уста, после я затварям отново. Чест? Баронс хвърля думата „чест“ по мен? Ъ... всъщност Шинсар Дъб. Не можех да реша кое е по-голям анахронизъм[9]. Намръщих се. Имаше нещо сбъркано тук. Нещо беше много, много не на място. Въпреки че „Баронс“ и „чест“ не бяха думи, които бих решила да използвам заедно в едно изречение, не можех да измисля нито една причина Шинсар Дъб да прави такъв номер. Никога не беше ми налагала толкова дълга и подробна илюзия преди. Не виждах нищо, което би спечелила с това.

– Знаеш ли защо бях на улицата с теб и с Даррок тази вечер? – когато не отговорих, той изръмжа: – Отговори ми!

Поклатих глава.

– Не бях там, за да шпионирам теб и малкото ти приятелче. Като говорим за това, какво е да сърбаш останалото от сестра ти?

– О, да ти го начукам! – казах мигновено. – Това е долно дори за теб.

– Не си видяла още нищо. Дойдох да го убия тази вечер. Трябваше да го направя много отдавна. Но не получих това удоволствие. Шинсар Дъб ме изпревари – каза той горчиво.

– Стига вече! Ти си Шинсар Дъб!

– Едва ли. Но съм също толкова смъртоносен. И двамата можем да те унищожим. Нищо не може да те спаси от мен, ако се обърна срещу теб.

Беше крайно време тази илюзия да свърши. Единствената причина да я оставя толкова дълго, беше защото започна приятно и продължавах да се надявам, че може да се обърне. Но каквато и чудата игра да играеше Книгата, нямаше да играе добре, а този студен, подигравателен Баронс не беше мъжът, когото исках да помня.

– Време е да си вървиш сега – промърморих.

– Няма да ходя никъде. Никога. Ако дори за една минута помислиш, че ще те оставя да смениш страната насред мача, грешиш. Инвестирал съм. Ти си затънала твърде дълбоко. Дължница си ми. Ще те окова, ще те вържа, ще ти сложа каишка с магия, ако трябва, но ти ще ми помогнеш да взема тази Книга. А когато я получа, може да те оставя да живееш.

– Ти си Шинсар Дъб – казах отново, но протестът ми беше слаб. Докато той говореше, аз бях потърсила моя център на шийте зрящ, това всевиждащо око, което може да разкъса всяка илюзия и да разкрие истината под нея, и го бях насочила като лазер към миража.

Нищо не се беше случило. Никакъв балон не се беше спукал, никакъв мираж не се беше разсеял. Ръцете ми трепереха. Не можех да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Това беше невъзможно.

Аз го бях убила.

И когато бях осъзнала какво съм направила, бях пренасочила скръбта си в оръжие за масово поразяване. Бях измислила план с циментирано минало и бетонно бъдеще.

Тази... тази... необяснимост не се вписваше никъде в разбирането ми за реалността. Нито в някоя от целите ми, нито в това, в което се бях превърнала.

– Но пък може и да не те оставя да живееш – каза той. – За разлика от други хора, аз не тръгвам след някой друг.

Вдишах рязко. Главата ми опасно се замайваше. Не можеше да бъде. Той не стоеше наистина пред мен.

Дали?

Изглеждаше като Баронс, усещаше се като Баронс, миришеше и звучеше като Баронс и определено имаше неговото отношение.

Майната му на центъра ми на шийте зрящ! Трябаше ми енергия. И знаех къде да я намеря. Оставих погледа ми да излезе от фокус и като обезумяла засмуках сила от гладкото ми езеро.

Връщайки се обратно на фокус, насочих всичко, което имах, върху измислицата.

– Покажи ми истината! – заповядах и изригнах всичко до край.

– Ти няма да познаеш истината, дори да те захапе по задника, госпожице Лейн. Пример? Току-що го направи – той ми показа своята вълча усмивка, но в нея няма нито грам чар. Само зъби, които помня върху кожата си.

Коленете ми поддадоха.

Джерико Баронс все още стоеше там.

Извисяваше се гол и адски вбесен с ръце, свити в юмруци, сякаш е готов да ме пребие.

Свита на пода, се взирах нагоре към него.

– Ти н-не си м-мъртъв – зъбите ми тракаха толкова силно, че едва прокарвах думите през устните си.

– Съжалявам, че те разочаровам! – ако погледът можеше да убие, този, който той ми хвърли, щеше да ме потопи в два метра скорпиони. – О, чакай малко! Не, не съм.

Това ми дойде в повече. Главата ми се въртеше и зрението ми започна да се замъглява.

Припаднах.


Шестнадесет


Съзнанието се завръщаше бавно. Свестих се на пода на книжарницата в мрака.

Винаги съм смятала, че припадането показва вродена слабост на характера, но сега разбирам. Това беше акт на себезащита.

Изправено пред емоция, твърде силна, за да се справи с нея, тялото изключва, за да не започне да тича наоколо като пиле с отрязана глава и да се нарани.

Осъзнаването, че Баронс е жив, беше повече от това, с което можех да се справя. Твърде много мисли и чувства се бяха опитали да се съединят наведнъж. Мозъкът ми се беше опитал да анализира, че невъзможното е възможно, да създаде думи за всичко, което чувствах, и аз тихо се спуках.

– Баронс – обърнах се по гръб. Нямаше отговор. Притисна ме внезапен страх, че всичко е било сън. Че той не е наистина жив и че ще трябва да се примиря с непоносимия факт... отново.

Изправям се до седнало положение и сърцето ми потъва.

Бях сама. Всичко ли е било жестока илюзия, сън? Оглеждам се диво наоколо, търся доказателство за съществуването му.

Книжарницата беше развалина. Тази част не е била сън. Започнах да се изправям и спрях, когато осъзнах, че на палтото ми беше залепено парче хартия. Отлепих го смаяно.