„Ако напуснеш книжарницата и ме накараш да те проследя, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си. ~Z.“

Започнах да се смея и да плача едновременно. Седнах, притиснала хартията до гърдите си, ободрена.

Той беше жив!

Нямах представа как е възможно. Не ми пукаше. Джерико Баронс живееше. Вървеше по този свят. Това ми беше достатъчно.

Затворих очи. Потръпвах, докато смазващата тежест се смъкваше от душата ми. Вдишах, наистина вдишах за първи път от три дни, изпълвайки дробовете си алчно.

Не го бях убила.

Не бях виновна. С Баронс някак ми беше дадено това, което не бях получила със сестра си, без дори да се налага да унищожа света за това – втори шанс.

Отворих очи, прочетох бележката отново и се засмях.

Той беше жив.

Беше разрушил книжарницата ми. Беше ми написал писмо. Прекрасно, прекрасно писмо. О, щастлив ден!

Пригладих листа, на който беше надраскал заплахата си. Обичах това парче хартия. Обичах тази заплаха. Обичах дори разрушения си магазин. Щеше да отнеме време, но щях да го възстановя. Баронс се беше върнал. Щях да поправя рафтовете, да сменя мебелите и някой ден в бъдещето щях да седя на дивана си и да се взирам в огъня, а Баронс щеше да влезе и нямаше нужда дори да казва нещо. Щяхме да седим в приятна или (на кого му пука?) нацупена тишина. Каквато и чудата схема да измисли, щях да карам по нея. Щяхме да се препираме коя кола да вземем или кой да кара. Щяхме да убиваме чудовища и да търсим артефакти, и да се опитаме да разберем как да заловим Книгата. Щеше да бъде идеално.

Той беше жив!

Докато се опитвах да се изправя отново, нещо се изплъзна от скута ми и аз се отпуснах отново на пода, за да го взема.

Беше снимката на Алина, която бях оставила в пощенската кутия на родителите ми, в нощта, когато В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е възстановил родния ми град и семейството ми е в безопасност. Нощта, когато Даррок ме беше проследил по дамгата на черепа ми и по-късно беше отвлякъл мама и тате.

Това беше визитката, която Даррок беше забил на входната врата на КДБ, настоявайки да дойда при него през Сребрата, ако ценя живота им.

Това, че Баронс я беше оставил сега, ми говореше само едно: Той беше спасил мама и тате, преди да набера АУ и да го призова в Сребрата.

Но не ми беше оставил снимката като подарък или за да ме накара да се почувствам по-добре. Беше я оставил по същата причина като Даррок. За да каже същото нещо.

„Държа родителите ти. Не се ебавай с мен!“

Добре, значи ми беше малко ядосан. Можех да се справя с това. Ако той беше убил мен и аз щях да съм малко ядосана, независимо колко ирационално е това. Но щеше да му мине.

Не бих могла да искам повече. Е, бих могла. Например Алина обратно и всички Фае мъртви, но това беше добре. Това беше свят, в който исках да живея.

Родителите ми бяха в безопасност.

Стисках писмото и снимката. Прегръщах ги до гърдите си. Мразех го затова, че е излязъл и ме е оставил да лежа на пода, но имах доказателство за съществуването му и знаех, че ще се върне. Аз бях ОС детектор, а той беше ОС директор. Ние бяхме отбор.

Той беше жив!

Исках да остана будна цяла нощ, да се грея в пламъка на това, че Джерико Баронс не е мъртъв, но тялото ми имаше други идеи.

В мига, в който пристъпих в стаята си, едва не се сринах. Ако има нещо, което съм научила след смъртта на Алина, то е, че скръбта е по-пресушаваща физически, отколкото ежедневно участие в маратон. Тя те помита и оставя натъртени и тялото, и душата ти.

Успях да измия лицето си и да изчеткам зъбите си, усмихваща се като идиот на себе си в огледалото, но конецът за зъби и кремът за лице не ми бяха по силите. Твърде голямо усилие. Исках да се срина на безмозъчна купчина, да свия в утешителните ръце на знанието, че не съм го убила. Не бях виновна. Той не беше мъртъв.

Съжалявах, че не е изчакал. Исках да знам къде е. Искаше ми се да имам телефон.

Щях да му кажа всички неща, които никога не му казах. Щях да му призная чувствата си. Нямаше да се боя да бъда нежна. Загубата му беше изяснила емоциите ми и исках да ги крещя от покрива.

Но не само че нямах представа къде е отишъл през нощта, а едва можех да се движа. Болката беше лепилото, което държеше волята ми силна и слепваше костите ми. Без нея бях отпусната.

И утре беше ден.

А той щеше да бъде жив в него!

Съблякох се и изпълзях в леглото.

Отнесох се, докато все още придърпвах завивката нагоре и спах като жена, която е вървяла през ада без храна и почивка с месеци.

Сънищата ми бяха толкова ярки, сякаш ги изживявах.

Сънувах, че отново гледам как Даррок умира, вбесена, че смъртта му беше открадната от мен толкова ненавременно, че отмъщението ми беше отнето с едно стисване на ноктите на Ловеца. Сънувах, че съм отново в Сребрата, търся Крисчън, но не мога да го намеря. Сънувах, че съм в манастира на пода на килията и Роуина влиза и ми прерязва гърлото. Усещах как кръвта бълбука от мен, превръщайки мръсния под в кал. Сънувах, че съм в Студеното място, преследвам красивата жена, която не мога да настигна, и после сънувах, че всъщност съм го направила – че съм унищожила света и съм го заменила с този, който искам. След това летях над новия свят, възседнала могъщия древен К’Врук. Огромните му черни крила заплитаха косата ми и аз се смеех като демон, докато неблагозвучните натрапчиви ноти от ремикса на Пинк Мартини на „Ке сара сара“ дрънчаха като клавесин от ада.

Спах шестнайсет часа.

Нуждаех се от всяка минута. Последните три дни бяха сюрреалистичен кошмар и ме бяха изтощили.

Първото, което направих, когато се събудих, беше да издърпам бележката на Баронс изпод възглавницата и да я прочета отново, за да се уверя, че е жив.

После хукнах надолу по стълбите толкова бързо, че взех последните пет стъпала по облечения ми в пижама задник, отчаяна за потвърждение, че книжарницата все още е разбита.

Беше. Изтанцувах празничен танц сред отломките.

Тъй като беше следобед, а Баронс рядко се появяваше преди рано вечерта, аз се върнах горе и си взех дълъг горещ душ. Сложих балсам, ексфолиирах се, избръснах се.

Облегнах се на стената, протегнах крака, гледах как водата се плиска по копието, завързано на бедрото ми, и оставих ума ми да се изпразни, докато се отпусках.

За съжаление умът ми не искаше да се изпразни, а тялото ми не се отпускаше. Мускулите на краката ми продължаваха да се напрягат, вратът и раменете ми бяха стегнати, а пръстите ми потропваха бързо стакато по пода на душа.

Нещо ме притесняваше. Много. Под щастливата ми повърхност кипеше мрачна буря.

Как би могло нещо да ме притеснява? Моят свят беше целият синьо небе, независимо от постоянния дъжд над Дъблин. Как бих могла да не съм блажено щастлива в този момент? Беше хубав ден. Баронс беше жив. Даррок беше мъртъв. Вече не бях заседнала в Сребрата, не се биех с безчет чудовища и не избягвах илюзии.

Намръщих се, осъзнавайки, че точно това е проблемът.

В този момент нямаше нищо нередно, освен обичайната съдба на света, нещо, с което доста бях свикнала.

Не можех да се справя с това. Бях натикана, стисната в болезнена поквара. Бях свикнала с нея.

Нещата, които бяха грешни, ми бяха дали форма и цел и ме бяха поддържали в състояние да продължавам.

Но докато преди двайсет и четири часа бях на сто процента погълната от скръб и ярост, сега вече имах всички причини да оставя зад гърба си тези емоции.

Баронс беше жив. Скръб – пуф!

Мъжът, който вярвах, че е убил сестра ми, този, когото се бях посветила да убия, беше мъртъв. Позорно известния лорд Господар го нямаше.

Тази глава от живота ми беше свършила. Той никога повече нямаше да води Ънсийли, да причинява опустошение в моя свят или да ме преследва и наранява. Вече нямаше нужда да гледам непрекъснато през рамо за него. Копелето, което ме беше превърнало в При-я, вече беше отвъд отмъстителния ми досег. Беше си получил заслуженото. Е... той беше мъртъв, все пак. Това, което беше заслужил, щеше да е много по-лошо, ако аз бях отговорна за наказанието му.

Въпреки всичко, той беше моят raison d’е^tre[10] за много дълго време. А сега го нямаше.

Какво ми оставяше това? Отмъщение... пуф!

Винаги съм си представяла една последна битка между нас двамата, в която аз щях да го убия.

Кой беше моят злодей сега? Кого щях да мразя и да обвинявам за смъртта на Алина? Не беше Даррок. Той беше имал истинска слабост към нея. Не я беше убил и ако някак беше отговорен за смъртта ù, не го знаеше. След шест месеца в Дъблин въобще не бях по-близо до разкриването на убиеца на сестра ми.

Всепоглъщащото ми съсредоточаване върху отмъщението губеше почва, при положение че Баронс беше жив, а Даррок мъртъв.

Родителите ми бяха в безопасност под грижите на Баронс. Нямаше никой, когото трябваше да спасявам.

Нямах спешна цел, нямах ясен краен срок. Чувствах се изгубена. Без посока.

Със сигурност имах същите основни цели, които имах и преди да вляза в Сребрата и всичко да се обърка толкова ужасно, но скръбта ме беше изляла в тясна кутия и нейните стени ме бяха оформили. Сега, когато кутията я нямаше, можех да усетя как се сривам в безформено петно.

Какво следваше? Накъде щях да поема? Нуждаех се от време да попия внезапните промени в моята реалност и да коригирам емоциите си. И за да е още по-объркващо, под радостта, която изпитвах от това, че Баронс е жив, аз бях... ами, ядосана. Бясна всъщност. Имаше нещо, което назряваше в мен. А аз дори не знаех какво е то. Дълбоко под всичко останало в мен кипеше пристъп на раздразнение и се чувствах... глупаво. Сякаш бях скочила до заключения, които не издържаха на логиката.

Измъкнах се от душа напълно раздразнена и зарових в дрехите си, недоволна от всички тях.

Вчера щях да знам точно какво да облека. Днес нямах представа. Розово или черно? Може би беше време за нов любим цвят. Или може би вече не исках да имам любим цвят.

Докато се колебаех, по прозореца заплющя дъжд. Дъблин отново беше сив.

Издърпах сив анцуг с надпис СОЧЕН, отпечатан през средата на задника ми, суичър с цип и джапанки. Ако Баронс все още не се беше появил, щях да започна да разчиствам долу.

Все пак бях направила, каквото беше поискал.

Родителите ми бяха свободни, аз бях жива, Даррок беше мъртъв и пазех камъните прибрани на сигурно в обградената с руни стая в апартамента.

Както аз разбирах закона, това правеше книжарницата моя.

Както и Ламборгинито. И Вайпърът също.

– Не беше и моя шибана идея – чух Баронс да ръмжи, докато слизах по задното стълбище.

Вратата към кабинета му беше отворена няколко сантиметра и можех да чуя как се движи вътре, как вдига неща и ги поставя обратно.

Спрях на последното стъпало и се усмихнах, наслаждавайки се на простото удоволствие да чуя гласа му отново. Докато не беше изчезнал, не бях разбирала колко празен е светът ми без него.

Усмивката ми увяхна. Пристъпих от крак на крак по стълбите.

Настроението ми може да беше слънце, блестящо по вода, но под спокойната повърхност имаше мрачно течение.

Бях навлязла в дълбокото много по-навътре, отколкото ми харесваше, с настройка да погубя Вселената, която имах. Бях решена на сто процента да изтръгна каквото мрачно познание ми трябваше от Книгата, независимо от цената за мен самата или за някой друг. Бях готова да направя всичко, на което тя можеше да ме научи, за да заменя този свят с нов. Само защото вярвах, че Джерико Баронс беше мъртъв.

Дори не бях имала конкретен план, освен да взема книгата и да я прочета, като вярвах, че мога да усвоя каквито заклинания за създаване и унищожаване може да предложи тя. Поглеждайки назад, осъзнах, че моето поведение ме е поставило в безизходно положение. Бясна амбиция и ненормален фокус.

Смъртта на Алина не ми беше причинила това.

Пъхнах ръце в косата си и дръпнах, сякаш леката болка можеше да проясни мислите ми и да хвърли светлина върху скорошната ми временна невменяемост.

Вероятно аспектът на предателството ме беше направил толкова луда. Ако не бях аз тази, която го намушка, никога нямаше да грохна така. Със сигурност скръбта от загубата на Баронс беше наситена, но вината беше това, което ме беше смазало. Бях се обърнала срещу моя пазител, а пазителят ми се беше оказал Баронс.

Срамът, а не скръбта беше подхранвал нуждата ми от отмъщение. Това беше. Вината ме беше превърнала във вманиачена жена, готова да изтрие един свят, за да създаде нов. Ако аз бях намушкала Алина, ако бях участвала в убийството ù, щях да се чувствам по точно същия начин и да обмислям да направя същото нещо. Нямаше да съм мотивирана от любов, а от отчаяна нужда да изтрия собственото си съучастничество.