А той никога не е бил готов да умре, за да живея аз. Било е бизнес, както обикновено. Баронс е пазел своя ОС детектор жив и в действие, хладно безучастен, съсредоточен върху целта си. И какво, ако е този, който никога не би позволил да умра? Не му е коствало нищо. Искал е книгата. Аз бях начинът да я получи. Нямал е нищо за губене. Най-после разбрах защо винаги е толкова безстрашен.

Бях мислила, че е загрижен за мен, че е готов да даде живота си. Бях го романтизирала и бях пометена от сбърканата фантазия. И ако беше останал тук снощи, щях да се направя на пълна глупачка. Щях да му призная чувства, които изпитвах само защото мислех, че е дал живота си за моя.

Нищо не се беше променило. Нямаше по-дълбоко ниво на разбиране или емоция между нас.

Той беше Джерико Баронс, ОС директор, който ми беше ядосан, защото мислеше, че съм поела с врага, беше му досадно, че е трябвало да изтърпи неудобна смърт, но все още не ми казваше нищо и ме използваше, за да постигне тайнствените си цели.

Беше се наежил от нетърпение. Усещах плътта му и яростта, която се изливаше от нея.

– Каза, че искаш нещо. Какво е то, госпожице Лейн?

Усмихнах се студено.

– Документите за моята книжарница, Баронс. Какво друго?

Ежедневникът на Дани

106 дни ССС

БИМ-БАМ, ТЪПАКЪТ Е МЪРТЪВ!

Четете всичко за това!

ЛОРД ГОСПОДАР БЕШЕ УБИТ!!!

Пич, сякаш 14-тият ми рожден ден е дошъл вече, вместо след седмица на 20-ти. Имам най-юбер-якия подарък: Даррок, шебаняка, който срина стените между нашите светове, е МЪРТЪВ! Тези очи видяха как се случи отблизо и лично снощи! И чуйте това! Един от собствените му Ловци го уби! Откъсна му главата!

Времето да се борим е СЕГА, когато бягат без никой да ги командва! Джейни и мъжете му имат начин. Присъединете се към лудостта в Дъблинския замък!

Ани, намерих гнездото с Гадовете в задната част на къщата ти снощи.

Анонимен847, почистих склада, но, пич, нямаше нужда от мен. Имаше само две. Помниш ли, че можеш да си правиш собствени Сенкотрепачи? Казах ти всичко за това преди няколко броя. Ако ти трябват провизии, провери Декс на главната! Заковах рецептата на стената до бара.

Накратко, имам за ритане много Фае задници, докато съм още на тринайсет! А времето не е много – само още шест дни!!!!!!!!!

МЕГА Е НАВЪН!

P.S.: Честит В ден, който официално променям на В’лане! Като говорим за това – някой да е виждал принца напоследък? Ако е така, кажете му, че Мега го търси. Имам неща, за които той трябва да знае.


Седемнадесет


− Завий вдясно, тук! – казах.

Баронс ми хвърли поглед, който направо зяавяваше: „Начукай си го и умри!“.

Върнах му го.

– Оставих камъните в апартамента на Даррок.

Той дръпна волана на Вайпъра толкова силно вдясно, че едва не се озовах в скута му. Знаех каква грешка би било. След сексуално зареденият ни инцидент в книжарницата той не беше проронил нито дума.

Никога не го бях виждала толкова ядосан. А съм виждала Баронс ядосан много пъти.

Когато поднесох ледения си финален удар, той ме изгледа с такова презрение, че ако бях по-слаба жена, щях да повяхна и да умра. Аз не съм слаба. Той си го заслужаваше.

После се беше отдръпнал от мен и се беше взирал в Среброто дълго. Когато най-накрая се обърна, той ме огледа от раздърпаната руса коса до джапанките, после стрелна поглед към тавана, казвайки ми така ясно, както ако беше проговорил на глас, да отида да се преоблека в нещо, което би носила възрастна жена, защото излизаме.

Когато се върнах долу, той ме подкара към гаража, без да ме докосва. Усещах напрежението да се оттегля и потича като бурен поток под кожата му по същия начин, по който цветовете се разбиваха непрестанно под кожата на Ънсийли принцовете.

Беше избрал Вайпъра от колекцията си и се плъзна в шофьорската седалка. Знаех, че го прави, за да ме провокира. За да ми напомни, че нищо не беше мое. Всичко беше негово.

– Това са глупости и ти го знаеш! – сопнах се. Не можех да се боря за това, което наистина ме вбесяваше, затова трябваше да работя с материала, който имах. – Мама и татко са навън, аз съм жива, а Даррок е мъртъв. Ти не уточни кой какво трябва да направи или как да се случи. Настояваше единствено за крайни резултати. Условията ти са изпълнени.

Вайпърът избоботи по улицата и усетих жегване на завист. Познавах тръпката от жегата на мотора от страната на шофьора, гладкото удоволствие от скоростния лост в ръката ми, щурма на масивни мускули, работещи на празен ход жадно, чакащи следващата ми заповед. Въздъхнах и погледнах през прозореца в очакване мракът да се спусне.

Нямаше нужда да давам указания на Баронс. Той знаеше точно къде съм била преди две нощи. Зави надясно, после наляво, дванайсет преки на изток и седем на юг.

Градът беше утихнал като него. Усещах огромен брой Фае, но те не бяха навън по улиците. Чудех се дали имат конференция някъде, на която да планират следващите си ходове, дали нацията на Ънсийли е била объркана от загубата на своя освободител и водач и дали се срещаха, за да изберат нов. Чудех се кой ще излезе напред, за да поеме командването. Някой от Ънсийли принцовете?

Даррок не беше лош избор за водач на Мрачния двор. Той искаше нашият свят да остане непокътнат, защото имаше намерение да го управлява така, както управлява света на Фае. Беше харесвал човешките си удоволствия и възнамеряваше да продължи да им се наслаждава. Годините му сред нас бяха увеличили апетита му за смъртни жени и смъртни луксове, следователно той щеше да ги предпази.

Но нямаше гаранция, че който поеме властта след него, ще се чувства по същия начин. Всъщност имаше малка вероятност новият Ънсийли водач да изпитва нещо дори далечно човешко.

Ако един от мрачните принцове поемеше водачеството – да кажем Смърт или Мор, той нямаше да има дълготрайни цели, нямаше да има ограничения. Щеше да задоволява желанията си, докато не остане нищо за поглъщане. Имахме късмет бивш Сийли да води Ънсийли. Знаех от какво са направени принцовете – празнота, по-тъмна и по-огромна от нощното небе. Апетитите им бяха необятни, неутолими.

Бях видяла какво се случи на улицата между Сийли и Ънсийли, когато се срещнаха. Земята започна да се разцепва. Ако двата двора се сблъскат в голям мащаб, ако тръгнат един срещу друг, те ще унищожат нашия свят.

И докато те могат да се преместят на нова планета, ние не можем.

Човешката раса ще умре.

Мислех, че нямам неотложни задължения, нямах спешни крайни срокове. Но имах. Колкото по-дълго Книгата беше на свобода и Фае се биеха едни с други, толкова по-голяма беше опасността от тотално унищожение на човечеството.

Чудех се дали Баронс осъзнава това. Чудех се дали му пука. Каквото и да беше той, вероятно можеше да оцелее всякакъв разпад – ядрен или Фае. Дали просто щеше да се свърже с другите безсмъртни на нашата планета и да продължи с тях? Трябваше да знам къде стои.

– Имаме сериозни проблеми, Баронс.

Той наби спирачките толкова силно, че главата ми се люшна. Толкова се бях отплеснала в мисли, че не бях забелязала, че сме пристигнали.

– Аз съм смъртна! – казах ядосано, разтривайки врата си. – Можеш да се опиташ да си го спомняш... Ох! Какво... Баронс! – бях издърпана от колата толкова рязко, че ръката ми едва не изскочи от ставата.

Дори не бях видяла да излиза от колата и да идва от моята страна. После се озовах на тротоара и залепена за тухлената стена на една сграда.

Той се наведе към мен, притисна краката ми между неговите и завърши клетката с ръце.

Положих длани на гърдите му, за да го държа на разстояние. Гръдният му кош се издигаше и спускаше под ръцете ми, издуваше се като мях. Той беше твърд като камък до бедрото ми, много по-голям, отколкото някога го бях усещала. Твърде голям. Чух звука от разпаряща се тъкан.

Погледнах към лицето му. Погледнах отново. Кожата му беше с цвета на махагон и потъмняваше с всяка секунда. Беше по-висок, отколкото трябваше, и червени искри проблясваха в очите му. Когато изръмжа, на лунната светлина присветнаха дълги черни кучешки зъби.

Той се променяше. Косата му ставаше по-дълга, по-гъста, сплъстяваше се около лицето. Той отпусна глава и остри зъби одраскаха ухото ми.

– Никога! Не използвай! Секса! Като оръжие! Срещу мен! – думите бяха гърлени, деформирани от зъби, твърде големи за човешка уста, но аз ги разбрах перфектно.

Свих рамене.

– Не ми свивай рамене, мамка му! – изръмжа той. Бузата му беше до моята и можех да усетя как чертите му се изостряха и разширяваха. Отново чух разпарящи се дрехи.

– Бях ядосана – имах всичкото право да бъда.

– Аз също съм. Но не ме виждаш да си играя с теб.

– Ти ме манипулираш през цялото време.

– Дали съм безскрупулен? Да. Дали не издавам плановете си? Със сигурност. Дали понякога те притискам да кажеш нещо, което и без това искаш да кажеш? Разбира се. Но никога не играя игри.

– Виж, Баронс! Какво искаш от мен? Това беше... – потърсих точната дума и не ми хареса това, което намерих. – Незряло. Добре. Но и ти не си невинен. Ти говореше за убийството ми.

Гърмящата змия се раздвижи в гърлото му.

– Ти също ми дължиш извинение! – сопнах се.

– За какво? – нещо гризна ухото ми, разкъса нежната кожа и усетих топла кръв, а после езикът му докосна кожата ми.

– За това, че не ми каза, че не можеш да умреш. Имаш ли някаква представа какво ми причини това да гледам как умираш?

– А! Да видим! Да. Накара те да изчукаш Даррок след часове.

– Ревнуваш ли, Баронс? Така изглежда – нямаше да се оправдавам. Той не ми беше дал никакви обяснения. По тази причина бях допуснала всякакви неща и едва не се бях направила на голям идиот пред него снощи.

Въздухът изсъска между зъбите му, когато се избута от стената. Не бях усетила колко е студена нощта, преди топлината от тялото му да изчезне. Той стоеше по средата на улицата с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци отстрани, дълги нокти се плъзгаха през чудовищни пръсти, а той потреперваше и ръмжеше.

Облегнах се на стената и го наблюдавах. Бореше се за контрол върху формата, която да придобие господство, и въпреки че бях бясна и на двамата в момента, предпочитах мъжа. Звярът беше много по-... емоционален, ако тази дума може да бъде приложена за Баронс в някаква форма. Караше ме да се чувствам объркана, в конфликт. Никога нямаше да изкарам картината на намушкването му от главата си.

Когато го провокирах, не ми беше хрумнало, че изходът може да е такъв. Баронс винаги е бил толкова контролиран, дисциплиниран. Мислех, че трансформацията в звяр е съзнателна. Че, като всичко останало в неговия свят, се случва само ако той го иска, или изобщо не се случва.

Спомних си първия път, когато чух странното тракане в гърдите му, в нощта, когато с него бяхме тръгнали след Книгата с трите камъка и се бяхме провалили. Беше ме отнесъл обратно в книжарницата и се бях събудила на дивана, а той се взираше в огъня. Спомних си как мислех, че кожата на Баронс може да е калъф за нещо, което не исках да видя. Била съм права. Под човешката форма имаше напълно нечовешка. Но защо? Как? Какво беше той?

Нито веднъж не беше губил контрол около мен по този начин. Дали способността му да сдържа животинската си природа отслабваше?

Или аз бях проникнала по-дълбоко под тази променяща се кожа?

Усмихнах се, но без капка радост. Харесваше ми тази мисъл. Не бях сигурна кой е по-прецакан от това – той или аз.

Стоях до стената, а той стоеше на улицата с гръб към мен поне три или четири минути.

Бавно, както изглеждаше с голяма доза болка, той се промени обратно, треперейки и ръмжейки през цялото време. Разбирах защо помислих, че съм го убила с руните си предишната нощ. Трансформацията от звяр към мъж изглеждаше изключително болезнена.

Когато най-после се обърна, нямаше и следа от кървавочервено в тъмния му поглед. От черепа му не стърчаха остатъци от рога. Той направи гримаса, когато пристъпи на бордюра, сякаш крайниците го боляха, а зъбите му проблясваха бели и равни на лунната светлина.

Отново беше мъж със силно телосложение на трийсетина години или там някъде, носещ дълго палто, което беше разкъсано на раменете и сцепено на гърба.

– Ако отново се ебаваш с мен, ще ти го върна. Но няма да е с ума ми.

– Не ме заплашвай! – бях изкушена да го направя точно там и в този момент и да видя дали ще изпълни заканата си. Бях му бясна. Исках го. Бях пълна каша що се отнася до всичко, в което беше замесен Баронс.