Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.

– Накъде сега? – попитах.

Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.

Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ – клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.

Той паркира и изгаси двигателя.

– Няма да ходя в „Честър“! Те ме искат мъртва.

– И ако подушат страха ти, ще се опитат да те убият – той отвори вратата и излезе.

– Какво искаш да кажеш?

– На твое място бих се опитал да мириша на нещо друго.

– Защо трябва да влизам? – оплаках се. – Не можеш ли да посетиш другарчетата си сам?

– Искаш ли да видиш родителите си, или не?

Изскочих, тръшнах вратата и изтичах след него, заобикаляйки купчина отломки. Нямах представа защо ми го предлагаше (определено не защото се опитваше да бъде мил), но нямаше да пропусна този шанс. Животът ми беше толкова непредвидим, че нямаше да пропусна и една възможност да прекарам малко време с хората, които обичам.

Сякаш прочел мислите ми, той хвърли през рамо:

– Казах да ги видиш. Не да ги посетиш.

Мразех мисълта моите родители да бъдат държани в недрата на долнопробното Ънсийли свърталище, но трябваше да приема, че този клуб под земята, сред мъжете на Баронс, беше вероятно най-безопасното място за тях. Не можеха да се върнат в Ашфорд. Ънсийли принцовете знаеха къде живеят.

Единствените други възможности бяха манастирът, книжарницата или с В’лане. В манастира все още имаше Сенки, Шинсар Дъб го беше навестила неотдавна, а и не се доверявах на Роуина ни най-малко. Определено не исках да се мотаят около мен и да видят каква бъркотия е в душата ми. А В’лане с неясното му разбиране за хората можеше да реши да ги прати на някой бряг с илюзията за Алина. Това беше нещо, с което тате можеше да се справи, но определено щеше да бутне мама от ръба и след това можеше никога да не успеем да я върнем от там.

Значи „Честър“.

Това някога беше най-популярното място в града, достъпно единствено с покана. Мраморни колони ограждаха богато украсения вход към триетажния клуб, но сега пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от цимента и използвани като тарани срещу фасадата. Паднали покривни подпори бяха разбили световноизвестния, издялан ръчно бар и бяха пръснали елегантните прозорци с цветни стъкла. Знакът на клуба висеше на парчета над входа, буци бетон блокираха вратата и сградата беше силно нашарена с графити.

Новият вход се намираше отзад, скрит под незабележима, очукана метална врата в земята, близо до рухналите основи. Ако не знаете за клуба, не бихте погледнали отново към това, което изглеждаше като забравена врата за изба. Дансингът беше толкова надолу под земята и толкова добре звукоизолиран, че ако нямате суперслуха на Дани, никога не бихте разбрали, че там има купон.

– Не може да съм част от Ънсийли каста – казах му, докато отваряше вратата. – Аз мога да докосвам Сийли копието.

– Някои казват, че Ънсийли кралят създал шийте зрящите с неговата несъвършена Песен. Други казват, че е правил секс с човешки жени, за да основе кръвните линии. Може би кръвта ти е разредена достатъчно, за да не представлява такъв проблем.

Типичен Баронс. Имаше отговор за всички неща, които не исках да знам, но нито един за нещата, които исках да знам.

След като се спуснахме по една стълба, отворихме друга врата и слезнахме по още една стълба, стигнахме до истинския вход на клуба – индустриално фоайе с високи двойни врати.

От последното ми идване тук някой беше наел декоратор и беше заменил високите дървени врати с нови, които бяха черни и гладки, издържани в градски шик, толкова силно полирани, че виждах двойката, която ни беше последвала, отразена в тях. Тя беше облечена като мен в дълга прилепнала пола, ботуши с високи токчета и гарнирано с кожи палто. Той стоеше наблизо, тялото му беше приведено над нейното и изглеждаше като ходещ щит.

Трепнах. Не ни беше последвала никаква двойка. Не бях познала себе си. Не беше само това, че косата ми отново беше руса (черните врати отразяваха само форма и движение, не и цвят), просто аз изглеждах като някой друг. Стоях различно. Изчезнали бяха последните следи от бебешка мекота, които бях донесла с мен от Дъблин миналия август. Чудех се какво ще помислят за мен мама и тате. Надявах се да могат да видят през промените до Мак, която все още бях под всичко това. Бях развълнувана и нервна да ги видя.

Той бутна вратите.

– Стой наблизо!

Клубът ме удари като порив на преминала чувственост, издържан в хладен хром и стъкло, в черно и бяло – кулминацията на индустриалния мускул, облечен в манхатънски шик. Декорът обещаваше еротизъм без задръжки, удоволствие заради самото удоволствие, секс, за който си струва да умреш. Огромната вътрешност беше терасирана с дансинги, всеки обслужван от собствен бар на дузина различни поднива. Миниклубовете в клуба имаха свои собствени теми, някои елегантни върху полирани подове, други с тежки татуировки и градска разруха. Бармани и сервитьори отразяваха темите на техните подклубове, някои с разголени до кръста смокинги, други в кожа и вериги. На една тераса изключително млади сервитьори бяха облечени като ученици в униформи. На друга... обърнах се рязко. Няма да гледам, дори няма да мисля за този! Надявах се Баронс да държи родителите ми някъде далеч от тази поквара.

Въпреки че умствено съм подготвена да видя хора и Ънсийли да се смесват, да флиртуват и да образуват двойки, никога не съм готова за това. „Честър“ е анатема за всичко, което съм.

Фае и хора не са предвидени да се смесват. Фае са безсмъртни хищници без уважение към човешкия живот, а тези хора, достатъчно глупави, за да помислят дори за миг, че дребните им незначителни животи имат значение за Фае... Е, Риодан казва, че те заслужават да умрат и когато ги виждам на място като „Честър“, трябва да се съглася. Не можеш да спасиш хората от самите тях. Можеш само да се опиташ да ги събудиш.

Статиката на толкова много Ънсийли, струпани на едно място, беше оглушителна. С гримаса изключих звука на сетивата си.

Музиката се изливаше от едно ниво към следващото, застъпвайки се. Синатра пееше дует с Менсън, Зомби с Павароти. Посланието беше ясно: Ако го искаш, ние го имаме, ако го нямаме, ще го създадем за теб.

Все пак имаше една тема, която цялото заведение споделяше. „Честър“ беше украсен за Свети Валентин.

– Това е сбъркано – промърморих.

Хиляди розови и червени балони с висящи копринени въженца се носеха през клуба, украсени с послания, които варираха от сладки до нахакани и ужасяващи.

На входа на всеки миниклуб имаше огромна златна статуя на Купидон, държаща лък и дузини дълги златни стрели.

Човешкият контингент на клиентелата на „Честър“ преследваше балони от едно ниво на друго, катереше стълби, скачаше по столове, дърпаше балоните по-ниско и ги мушкаше със стрелите, което не схващах изобщо, докато не видях как от един изскочи парче сгъната хартия, а после десетина жени се струпаха на купчина, бореха се и се деряха като диви котки, решени да вземат наградата.

Когато една жена най-после се измъкна от купчината, стиснала съкровището си, три други я нападнаха, намушкаха я със стрелите си и ù я отнеха. После се обърнаха една срещу друга с шокираща жестокост. Един мъж изтича, грабна хартията и избяга.

Огледах се за Баронс, но бяхме разделени от тълпата.

Избутах висящо копринено въже от лицето си.

– Не искаш ли един? – избърбори една червенокоса, докато дърпаше въженцето на този, който току-що бях избутала.

– Какво има в тях? – попитах предпазливо.

– Покани, глупачке! Ако имаш късмет. Но не са много. Ако получиш една, ти позволяват да влезеш в частните стаи, за да ядеш от осветената плът на безсмъртните Фае за цялата нощ! – изчурулика тя в екстаз. – В други има подаръци!

– Например?

Тя мушна балона с нежна златна стрела и балонът се пукна, посипвайки зелена слуз, смесена с малки парчета гърчеща се плът.

– Джакпот! – закрещяха хората.

Измъкнах се от пътя точно навреме, за да не бъда стъпкана.

Червенокосата изписка:

– Ще се видим във Фае! – после вече беше на ръце и колене, облизваше пода и се бореше за парчета Ънсийли.

Отново се огледах за Баронс. Поне не миришех на страх. Бях твърде отвратена и ядосана. Започнах да си проправям път през пресата от потни, блъскащи се тела. Това беше моят свят? До това бяхме стигнали? Ами ако никога не вдигнехме отново стените? С това ли трябваше да живея тогава?

Започнах да блъскам хората от пътя си.

– Внимавай къде вървиш! – сопна се една жена.

– Спокойно, кучко! – изръмжа един.

– Да не си просиш сритване по задника? – заплаши ме някакъв мъж.

– Хей, красиво момиче!

Главата ми се врътна. Беше момчето със замечтаните очи, което работеше с Крисчън в Катедрата по древни езици в колежа Тринити, а когато стените паднаха, се беше хванало да работи като барман в „Честър“.

Последния път, когато го видях, имах зловещо преживяване, докато гледах отражението му в огледалото. Но ето че сега стоеше зад бар в черно и бяло, обграден с огледала, подхвърляше чаши и наливаше шотове с гладък, показен усет. Той, както и отражението му, изглеждаха като съвсем нормално младо страхотно момче със замечтани очи, които ме разтопяваха.

Нямах търпение да видя родителите си, но това момче непрестанно се появяваше, а аз вече не вярвах в съвпадения. Родителите ми трябваше да почакат.

Дръпнах стол до висок, мършав мъж в костюм на ситни райета и с цилиндър на главата, който разбъркваше тесте карти с костеливи ръце. Когато се обърна да ме погледне, аз трепнах и отклоних очи встрани. Не погледнах отново. Под ръба на цилиндъра му нямаше лице. Сенки се вихреха като тъмно торнадо.

– Да предскажа бъдещето ти? – попита той.

Поклатих глава, чудейки се как говори без уста.

– Не му обръщай внимание, красиво момиче!

– Да ти покажа коя си?

Поклатих отново глава с тихото желание да се махне.

– Сънувай ми песен!

Извъртях очи.

– Изпей ми линия!

Извърнах тяло от него.

– Покажи ми твоето лице и аз ще ти покажа моето! – картите изплющяха, докато ги разбъркваше.

– Виж, приятел, нямам желание да видя...

Спрях, физически неспособна да кажа друга дума. Отворих уста и я затворих, като риба, която отваря уста за вода, но аз отварях уста за думи. Сякаш всички изречения, с които бях родена, достатъчни да изкарат цял живот, бяха изсмукани от мен, оставяйки ме напълно празна, смълчана. Формата на мислите ми, начинът, по който щях да ги изразя, ми беше отнет. Всичко, което някога бях казала, всичко, което някога щях да кажа, беше в неговите ръце сега. Усетих ужасен натиск в главата си, сякаш някой чистеше мозъка ми с прахосмукачка от това, което бях. За миг ми хрумна откачената мисъл, че след малко главата ми ще бъда толкова празна, колкото беше неговата под цилиндъра, и само едно мрачно торнадо неспирно щеше да се върти в черепа ми. И може би, просто може би, след като вземеше всичко, което искаше от мен, под ръба щеше да се появи фрагмент от лице.

Сграбчи ме ужас.

Хвърлих обезумял поглед към момчето със замечтаните очи. Той се обърна и наля шот. Оформих с уста тиха молба към отражението му в огледалото зад бара.

– Казах ти да не говориш с тях – каза отражението на момчето със замечтаните очи.

Той наливаше и сервираше, движеше се от един клиент към друг, докато моята идентичност биваше изтривана.

Помогни ми! – крещяха очите ми в огледалото.

Момчето със замечтаните очи най-после се обърна отново към мен.

– Тя не е твоя – каза на високия сух мъж.

– Тя ми проговори.

– Погледни по-дълбоко!

След миг:

– Моя грешка – каза разбъркващото карти нещо.

– Не я повтаряй!

Така рязко, както бяха изчезнали, думите се върнаха. Мозъкът ми беше пълен с мисли и изречения. Бях завършена личност с идеи и мечти. Вакуума го нямаше.

Паднах от стола си и се запрепъвах надалеч от безликия мъж. На треперливи крака се отмъкнах на три стола по-нататък, покачих се отново и стиснах барплота.

– Той няма повече да те притеснява – каза момчето със замечтаните очи.