– Уиски! – изграчих.

Той плъзна шот от уиски от горния рафт по плота. Гаврътнах го и поисках второ. Ахнах, когато огънят избухна в мен. Въпреки че не исках нищо повече от това да оставя километър между мен и разбъркващото карти чудовище, имах въпроси. Исках да знам как момчето със замечтаните очи може да командва нещо такова. Също така какво беше безликото нещо?

– Фар дорка[12], красиво момиче.

– Мислите ми ли четеш?

– Няма нужда. Въпросът е изписан на лицето ти.

– Как убива? – обсебена съм от многото начини, по които Фае раздават смърт. Водя педантични бележки в дневника си за различните касти и техните методи на екзекуция.

– Смъртта не е негова цел.

– А какво е?

– То търси Лицата на Човечността, красиво момиче. Имаш ли едно, което да споделиш?

Не казах нищо. Нямах желание да знам повече. „Честър“ беше безопасна зона за Фае. При последното ми посещение в клуба ми беше дадено пределно ясно да разбера, че ако убия нещо в помещението, аз ще бъда убита. След като Риодан и мъжете му, така или иначе, ме искаха мъртва, тази вечер едва ли беше най-подходящата да изпробвам късмета си. Ако научех повече за него или ако убийствената тежест на копието в кобура под мишницата ми станеше по-голяма, можех да направя нещо прибързано.

– Някои неща не могат да бъдат убити толкова лесно.

Погледнах стресната към момчето със замечтани очи. То гледаше към ръката ми под палтото. Дори не бях усетила, че бъркам за копието.

– Фае е, нали? – попитах.

– Предимно.

– Значи как може да бъде убито?

– Трябва ли да бъде убито?

– Би се застъпил за него ли?

– А ти би ли забила копие в него?

Вдигнах вежда. Очевидно изискване за работа в „Честър“ беше да харесваш Фае и да имаш желание да задоволяваш уникалните им апетити.

– Не съм те виждал отдавна – промени той темата гладко.

– Не бях наоколо, за да бъда видяна – казах студено.

– Почти не беше и сега.

– Забавен си, нали?

– Някои смятат така. Как беше?

– Добре. Ти?

– Нормално.

Усмихнах се леко. Баронс не можеше да се мери с уклончивите отговори на момчето със замечтани очи.

– Отново си светла, красиво момиче.

– В настроение съм за промяна.

– Не само косата.

– Предполагам.

– Отива ти.

– Чувствам се добре.

– Може да не е полезно. Във времена като това. Къде беше? – той хвърли чаша във въздуха и гледах как се превърта лениво.

– В Сребрата, разхождах се из Белия палат, гледах как наложницата и Ънсийли кралят правят секс. Но прекарах най-много време в опити да разбера как да сгащя и да контролирам Шинсар Дъб.

Името на Книгата на Ънсийли краля сякаш изсъска във въздуха и усетих повея, когато всички Ънсийли в клуба обърнаха глави към мен в унисон.

За част от секундата клубът стихна и замръзна.

Позле звукът и движението се възстановиха с дрънченето на кристал, когато чашата за вино, която момчето със замечтани очи подхвърляше, удари пода и се разби.

През три стола високият сух мъж издаде задавен звук и колодата карти се пръсна във въздуха, запада по плота, в скута ми, на пода.

„Ха! – помислих. – Пипнах те, замечтани очи.“ Той беше играч в тази игра. Но кой беше той и за кой отбор играеше?

– Кой си ти наистина, момче със замечтани очи? И защо продължаваш да изскачаш?

– Така ли ме виждаш? В някой друг живот би ли ме завела на бала? Би ли ме запознала с родителите си? Би ли ме целунала за лека нощ на верандата?

– Казах „стой наблизо“ – изръмжа Баронс зад мен. – И не говори за скапаната Книга в това скапано място! Размърдай си задника, госпожице Лейн, веднага! – той хвана ръката ми и ме издърпа от стола.

Картите се разпиляха от скута ми, докато ставах. Една се пъхна в кожената яка на палтото ми. Извадих я и започнах да я хвърлям, но в последния момент спрях и я погледнах.

Фар дорка разбъркваше колода таро. Картата, която държах, беше обградена в червено и черно. В центъра Ловец летеше над град през нощта. Брегът беше тъмна граница за сребърното сияние на океана в далечината. На гърба на Ловеца, между големи, черни, махащи крила, седеше жена с разрошени къдрици, развяващи се около лицето ù. Между кичурите коса виждах устата ù. Тя се смееше.

Това беше сцената от съня ми онази нощ. Как бих могла да държа таро карта с един от моите сънища на нея?

Какви бяха останалите карти?

Погледнах към пода. До крака ми беше Петица Пентакли. Неясна жена стоеше на тротоара, взираше се през прозореца на един пъб към руса жена вътре, която седеше в сепаре и се смееше с приятелите си. Това съм аз, гледам Алина.

На Силата една жена седеше с кръстосани крака в църква, гола, взираше се в олтара, сякаш се молеше за опрощение. Аз след изнасилването.

Петицата Чаши показваше жена, която изглеждаше стряскащо като Фиона, стоеше в КДБ и плачеше. На фона можех да видя (наведох се, за да се взра по-отблизо) чифт от моите високи токчета? И моя айпод!

На Слънцето две млади жени се бяха изтегнали в бански – един с цвят на лайм, другия яркорозов, и попиваха слънчевите лъчи.

Имаше я и картата Смърт – закачулен мрачен жътвар с коса в ръка стоеше над окървавено тяло, отново женско. Аз и Малуш.

Имаше една с празна бебешка седалка, изоставена до купчина дрехи и бижута. Една от подобните на пергамент обвивки, които Сенките оставяха след себе си, стърчеше от седалката.

Прокарах ръка през косата си, избутвайки я назад, докато се взирах надолу.

– Пророчества, красиво момиче. Идват в най-различна форма и размер.

Погледнах нагоре към момчето със замечтани очи, но то вече не беше там. Погледнах надясно. Господин Висок, Раиран и Мършав също го нямаше.

На бара, зад прясно напълнен шот и Гинес, друга карта Таро с гръб в черно и сребърно беше поставена грижливо с лицето надолу.

– Сега или никога, госпожице Лейн! Нямам цяла нощ.

Глътнах шота и оставих чашата. После вдигнах картата и я пъхнах в джоба си за по-късно.

Баронс ме отведе до хромирано стълбище в дъното, охранявано от същите двама мъже, които ме бяха придружили до горния етаж, за да се видя с Риодан последния път, когато бях тук. Бяха огромни, облечени в черни панталони и тениски, с тежки мускулести тела и десетки белези по ръцете им. И двамата носеха автоматични оръжия със заглушители. И двамата имаха лица, които привличаха окото, но щом ги видиш, ти се приисква да погледнеш настрани.

Докато приближавахме, те размахаха оръжията си срещу мен.

– Какво прави тя тук, мамка му?

– Преживей го, Лор! – каза Баронс. – Когато кажа да скачаш, ще питаш колко високо.

Този, който не беше Лор, се засмя и Лор го удари в корема с приклада на пушката. Все едно удари стомана. Онзи дори не трепна.

– Мамка му, ако скоча! В сънищата ти. Изсмей се отново, Фейд, и ще си ядеш топките за закуска! Кучка! – изплю Лор в моята посока. Но не погледна към мен. Погледна към Баронс и мисля, че това ме избута през ръба.

Погледнах към двамата пазачи. Фейд се взираше право напред. Лор гледаше кръвнишки Баронс. Отделих се от Баронс и застанах точно пред тях. Погледите им дори не трепнаха. Сякаш не съществувах. Не се съмнявах, че мога да стоя там и да танцувам гола, а те все още биха гледали всичко друго, но не и мен.

Израснах в Дълбокия Юг, в сърцето на Библейския колан, където все още има неколцина мъже, които отказват да поглеждат жена, която не им е роднина. Ако една жена е с мъж, с когото трябва да говорят (независимо дали баща, приятел или съпруг), те гледат мъжа през цялото време. Ако жената задава въпроси и те изобщо си направят труда да отговорят, насочват отговора си към мъжа. Дори се извръщат леко, сякаш ако я зърнат с периферното си зрение може да ги осъди на вечно проклятие. Когато ми се случи за първи път, бях на петнайсет и бях втрещена. Продължавах да задавам въпрос след въпрос, опитвайки се да накарам стария Хатфийлд да погледне към мен. Бях започнала да се чувствам невидима. Накрая застанах право пред него. Той запъна по средата на изречението.

Татко се беше опитал да ми обясни, че старецът е смятал, че изказва уважение. Че било учтивост към мъжа, на когото принадлежи жената. Не успях да подмина думите „мъжа, на когото принадлежи жената“. Беше свързано с притежанието, чисто и просто. И очевидно Лор, който според Баронс дори не знаеше в кой век е, все още живееше във време, когато жените са били притежавани. Не бях забравила коментара му за Кастео, който не е проговарял от повече от хиляда години. Колко стари бяха тези мъже? Кога, как, къде бяха живели?

Баронс пое ръката ми и ме обърна към стълбището, но аз се отърсих и се обърнах отново към Лор. Лошият натиск ми идваше в повече. Не бях камък. Не бях създадена от Ънсийли краля. И не бях предател.

За едно от тези неща можех да поспоря задоволително.

– Защо да съм кучка? – настоях. – Защото мислиш, че съм спала с Даррок?

– Накарай я да млъкне, преди да я убия! – каза Лор на Баронс.

– Не говори на него за мен! Говори на мен за мен! Или мислиш, че не заслужавам да ме погледнеш, защото когато вярвах, че Баронс е мъртъв, се съюзих с врага, за да постигна целите си? Колко ужасно от моя страна! – подиграх се аз. – Предполагам, че е трябвало просто да легна и да умра с циврене. Това щеше ли да те впечатли, Лор?

– Разкарай кучката от лицето ми!

– Предполагам, че съюзяването ми с Даррок ме прави... ами – знаех каква дума Баронс мрази и бях в настроение да я изпробвам върху Лор – наемник, нали? Можеш да ме обвиниш в това, ако искаш. Или можеш да си извадиш главата от задника и да ме уважаваш за това.

Лор завъртя глава и погледна към мен, сякаш съм започнала да говоря неговия език. За разлика от Баронс, думата, изглежда, не го притесняваше. Всъщност, изглежда, я разбираше, дори я оценяваше. Нещо проблясна в студените му очи. Бях запалила интереса му.

– Някои хора не биха видели предател, когато погледнат към мен. Някои биха видели оцеляващ. Наричай ме каквото искаш! Аз спя добре нощем. Но ще гледаш мен, когато го казваш. Или ще се навра толкова близо в лицето ти, че ще ме виждаш със затворени очи. Ще ме виждаш в кошмарите си. Ще прогоря образа си върху клепачите ти. Престани да ме критикуваш! Не съм жената, която бях. Ако искаш война с мен, ще я имаш. Само опитай! Просто ми дай извинение да отида да си играя в онова тъмно място в главата ми!

– Тъмно място? – измърмори Баронс.

– Сякаш ти нямаш такова! – сопнах се. – Твоята пещера кара моята да изглежда като бял плаж в слънчев ден – избутах ги и тръгнах към стълбите. Стори ми се, че чувам тътен на смях зад мен и погледнах през рамо. Тримата мъже се взираха в мен с мъртви, безчувствени погледи на екзекутори.

Но, хей! Те всички гледаха.

Следващият етаж се простираше зад хромиран парапет. Арки с гладки тъмни стъклени стени без врати или дръжки.

Нямах представа колко стаи има там горе. От размера на помещението долу съдех, че можеше да са петдесет или повече.

Вървяхме покрай стъклените стени, докато някакъв малък детайл, който не можех да различа, показа вход. Баронс притисна длани до стъкления панел, който се плъзна настрани, после ме бутна в стаята. Той не влезе след мен, а продължи по тъмния коридор в друга посока.

Панелът се плъзна и се затвори зад мен, оставяйки ме сама с Риодан в стаята, която беше сърцето на „Честър“. Беше направена изцяло от стъкло – стени, под, таван. Можех да виждам навън, но никой не можеше да види вътре.

По обиколката на тавана бяха наредени десетки малки монитори, захранвани от камери, обхващащи всяко помещение в клуба, сякаш не можеше да се види достатъчно какво става просто като погледнеш под краката си. Останах там, където бях. Всяка стъпка по стъкления под е като скок на доверие, когато единствената сигурна повърхност, която можеш да видиш, е на дванайсет метра под теб.

– Мак – каза Риодан.

Стоеше зад бюро, наведен в сянка. Голям мъж, тъмен в бялата риза. Единствената светлина в стаята идваше от мониторите над главите ни. Исках да скоча през стаята и да го нападна, да издера очите му, да го хапя, да го удрям, да го намушкам с копието ми. Бях удивена от дълбочината на враждебността, която изпитвах.

Той ме беше накарал да убия Баронс.

Високо на скалата двамата бяхме били, рязали и мушкали мъжа, който ме беше пазил жива почти от деня, в който пристигнах в Дъблин. И се бях чудила с дни, които изглеждаха като години, дали Риодан иска Баронс мъртъв.

– Мислех, че си ме подмамил да го убия. Мислех, че си го предал.