Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

– Стани, стани, стани! – крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани


91 дни ССС

НАПРАВЕТЕ СИ СЕНКОТРЕПАЧИ!!!

ПРОЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА!!!

Да, правилно ме чухте! Шибаняците МОГАТ да бъдат убити! Доставено за вас от „Ежедневникът на Дани“, ваш ЕДИНСТВЕН източник на всички новини ССС (След като стената падна, тъпаци! Няма да ви разяснявам всичко).


Сенкотрепачът на Дани „Мега“ О’Мали

– 1 парче Ънсийли плът.

– Фитил.

– Барут. Използвайте само смес с индустриален стандарт! НЕ използвайте хлорат или сяра! СИЛНО нестабилни. Приемете го на доверие от мен! Знам какво говоря.

Правите малки бомбички. Обграждате с плът. Слагате фитил. Оформяте Ънсийли плътта в кръгла форма, за да се търкаля по-лесно. Сгащвате Сянка, търкулвате СЕНКОТРЕПАЧ и запушвате уши. Кретените са канибали!!! Гледайте как Сянката поглъща закуската и се изпарява, когато бомбата избухне вътре в нея! Ако яде СВЕТЛИНА, умира!


ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!

*Деца под 14 години: НЕ правете това без помощ! За никого няма да е добре, ако си отгърмите ръцете. Трябвате ни в този бой. Бъдете яки! Сега на мода е да си умен.

*Трябва да сте бързи! Ако намерите особено гадно гнездо, напишете адреса му върху „Ежедневникът на Дани“, залепете го на стената вътре в Главна поща, улица О’Конъл, Дъблин, и аз ще се погрижа вместо вас. (Не ме наричат МЕГА току-така!)

*НЕ използвайте СЯРА! Прави сместа УЖАСНО нестабилна. Още ми растат космите по веждите и в носа.

*Понякога бомбичките избухват преди Сянката да я изяде. Някои от тях са достатъчно тъпи, за да изядат следващата, която им хвърлите.


ЮРИДИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ!

„Ежедневникът на Дани“ (ЕНД ООД) и съдружници НЕ са отговорни за странични щети от взрив или за наранявания!


Две


Странно какви неща казват хората, когато някой умре.

„Той е на по-добро място.“

Откъде знаят това?

„Животът продължава.“

И това трябва да ме утеши? Аз съм мъчително наясно, че животът продължава. Боли ме всяка проклета секунда. Колко прекрасно е да знам, че ще продължи така. Благодаря, че ми напомнихте.

Времето лекува.

Не, не лекува. В най-добрия случай времето е великият изравнител, който помита всички ни в ковчези. Ние намираме начини да се разсейваме от болката. Времето не е нито скалпел, нито бинт. То е равнодушно. Новата тъкан не е нещо добро. Просто е другото лице на раната.

Живея с призрака на Алина всеки ден. Сега ще живея и с духа на Баронс. Ще вървя между тях – един от ляво, един от дясно. Те ще ми говорят непрестанно. Никога няма да мога да избягам, притисната между най-големите ми провали.

Денят вече захладнява, когато успявам да се принудя да се раздвижа. Знам какво значи това. Че нощта ще се затръшне върху мен с безвъзвратността на стоманени капаци върху стъклената фасада на луксозен магазин в занемарен квартал. Опитвам се да се отделя от него. Не искам. Нужни са половин дузина опити, за да се накарам да седна. Главата ме боли от плач, гърлото ми гори от писъци. Когато сядам, единствено черупката на тялото ми помръдва. Сърцето ми все още лежи на земята до Джерико Баронс. Тупва още веднъж, после спира.

Покой, най-после.

Кръстосвам крака под мен и сковано се изправям. Стоя като стогодишна – всяка кост скърца.

Ако лорд Господар ме търси, съм седяла на ръба на скалата опасно дълго време.

Лорд Господар, Даррок, водач на мрачните Фае, копелето, което разкъса стените на Хелоуин и пусна на свобода ордите Ънсийли в моя свят.

Кучият син, който започна всичко. Който прелъсти и, или, уби Алина, или нареди да я убият. Който уреди да бъда изнасилена от Ънсийли принцовете, да бъда превърната в безмозъчна, безпомощна робиня. Който отвлече родителите ми и ме прати в Сребрата. Който ме докара до ръба на тази скала, на която убих Баронс.

Ако не беше настървението на едно бившо Фае да си възвърне изгубеното благоволение и желанието му за възмездие, нищо от това нямаше да се е случило.

Отмъщението никога нямаше да е достатъчно. Отмъщението щеше да приключи твърде бързо. То никога нямаше да задоволи сложните нужди на създанието, което станах, докато лежах тук и прегръщах Баронс.

Искам всичко обратно.

Всичко, което ми беше отнето.

Гейзер от гняв избухва в мен, просмуква се във всяко кътче, което скръбта ми заема. Приветствам го, насърчавам го, коленича пред новия ми бог. Кръщавам се в неговата вдигаща пара, съскаща ярост. Отдавам се. „Изискай ме, вземи ме, притежавай ме, аз съм твоя!“

Шийте зрящ е само с няколко букви по-различно от банши[2] – предвестничката на смъртта в родната ми страна, това пищящо митично създание, движено от ярост.

Търся тъмното, гладко като стъкло езеро в ума си. Заставам на покрития с черни камъчета бряг. По лъскавата абаносова повърхност се носят руни и светят със сила.

Навеждам се, плъзгам пръсти по черната вода, сграбчвам две шепи и предлагам на бездънното езеро дълбок благодарствен поклон.

То е мой приятел. Сега знам това. Винаги е било.

Яростта ми е твърде огромна за кътчета.

Не се опитвам да я сдържам. Оставям я да укрепне в опасна мрачна мелодия. Отмятам назад глава и правя място за нея, докато се издига. Тя се издува, изригва в гърлото ми, изпълва бузите ми. Когато избликва от устните ми, тя е нечовешки вик, който се понася над дърветата, разкъсва въздуха и разбива спокойствието на гората.

Вълците се стряскат, будят се в бърлогите си и вият в скръбен хор. Глиганите квичат. Създания, които не мога да назова, пищят. Концертът ни е оглушителен.

Температурата пада и гората около мен внезапно се покрива с плътен сребрист слой лед, от най-малкото стръкче трева до най-високия клон.

Птици замръзват и умират с разтворени човки, докато хранят малките си.

Катерици се вкочаняват насред скок и падат като камъни на земята, където се пръсват.

Поглеждам ръцете си. Те са оцапани в черно, дланите ми стискат сребристи руни. Вече знам къде свършва Баронс и къде започвам аз.

Когато Баронс свърши, започнах аз.

Аз.

Мак О’Конър.

Шийте зряща, за която един определен Сийли принц твърди, че светът трябва да се страхува от нея.

Коленича и целувам Баронс за последен път.

Не го покривам, нито изпълнявам някакъв ритуал. Това би било за мен, не за него. Остава само още едно нещо, което ще направя за себе си. Бездруго скоро нищо от това няма да има значение.

Трябваше да бъда разцепена наполовина, за да спра да се чувствам толкова раздвоена. Разделена, без да знам на кого да се доверя.

Вече съм жена с една-единствена амбиция.

Знам точно какво ще направя.

И знам как ще го направя.


Три


След като оставям тялото на Баронс, тръгвам в посоката, в която ме подкарваше моят демон-пазител. Вярвам, че е искал да отида в тази посока по някаква причина.

Доверявам му се в смъртта така, както никога не съм му се доверявала в живота.

Какво нещо съм!

Следвам реката с километри. Той остава все по-далеч зад мен, а аз изчезвам. С всяка стъпка, която правя, откъсвам още едно парче от себе си. Слабите части. Частите, които няма да ми помогнат да постигна целите си. И ако това са така наречените човешки части, е какво пък! Не мога едновременно да чувствам и да оцелея в това, през което трябва да мина.

Когато съм сигурна, че съм готова, спирам и чакам врага си.

Той не ме разочарова.

– Мислех, че никога няма да стигнеш до тук – казвам, а гласът ми е дрезгав от писъците. Болезнено е да говоря. Наслаждавам се на болката. Заслужавам я.

ЛГ все още е на разстояние, скрит в гората, но аз виждам сенките, които се движат твърде криволичещо, за да бъдат хвърляни от някое дърво.

– Излез! – облягам се на някакво дърво с едната ръка в джоба на подпрения ми хълбок, а другата на кръста. – Аз съм това, което искаш, нали? Това, за което си дошъл. За което е всичко. Защо се колебаеш сега?

Копието е в кобура под мишницата ми, кинжалът в колана на панталона. Кожената торбичка, покрита с руни, с трите камъка, които иска ЛГ (три четвърти от това, което всички се надяваме да формира нещо като клетка за Шинсар Дъб), са затъкнати на сигурно място в раницата ми, която виси през рамото ми.

В мрака се плъзгат сенки – ЛГ и последните двама Ънсийли принцове.

Джак и Рейни Лейн не са с тях.

Това би ме обезпокоило, но онази част от Мак, която обича родителите си, остана назад при тялото на Баронс. Баронс е мъртъв. Вината е моя. Нямам родители. Нямам любов. Нямам слабости. Няма дори един лъч светлина в моята душа.