– Не спирах да ти казвам да се махнеш. Не го направи. Не трябваше да виждаш какво е той.

– Искаш да кажеш какво сте всички вие – поправих го. – Всички вие деветимата.

– Внимавай, Мак! За някои неща не се говори. Никога.

Посегнах за копието си. Той можеше да ми каже истината на скалата, но също като Баронс ме беше оставил да страдам. Колкото повече мислех как те двамата са премълчали истината, която можеше да ми спести толкова много агония, толкова повече се ядосвах.

– Просто искам да съм сигурна, че когато те намушкам, ще се върнеш, за да мога да го направя отново.

Копието беше в ръката ми, но внезапно тя се озова в огромен юмрук, а върхът на копието беше насочен към собственото ми гърло.

Риодан можеше да се движи като Дани, като Баронс и останалите. Толкова бързо, че не можех да се защитя. Стоеше зад мен, увил ръка около кръста ми.

– Никога не отправяй тази заплаха! Пусни го, Мак! Или ще ти го отнема завинаги – той ме мушна с върха на копието предупредително.

– Баронс не би ти позволил да го направиш.

– Може да се изненадаш какво би ми позволил да направя Баронс.

– Защото смята, че съм предател.

– Сам те видях с Даррок. Чух те в уличката онази нощ. Когато дела и думи са на една страна, истината е ясна.

– Вярвах, че и двамата сте мъртви. Какво очакваше? Същият инстинкт за оцеляване, на който се възхищавате, когато става за вас, ви обижда, когато се проявява у мен. Мисля, че това те тревожи. Прави ме по-непредвидима, отколкото ти харесва.

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

– „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

– Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс – жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно – това ме плаши до смърт.

– Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! – каза той тихо в ухото ми. – Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

– Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

– Ако обувката пасва.

– Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

– Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

– Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването ù и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

– Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

– Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя... чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

– Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

– Каза ли на Баронс това?

– Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

– Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

– Това значи, че тя знае за нас – каза той сковано.

– Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.

– Убивал съм и за по-малко.

В това не се съмнявах. Риодан беше студен като камък и не страдаше от вътрешни конфликти.

– Ако изобщо си е дала труда да обере информация за вас, единственото, което знае, е, че вие двамата сте мъртви, а не сте.

– Не е вярно. Знаеш много повече, а това, че книгата може изобщо да знае за нас, трябваше да е първото нещо, което си казала на Баронс в мига, в който се промени и ти разбра, че е жив.

– Е, прости ми, по дяволите, че бях шокирана, когато осъзнах, че не е мъртъв! Защо не ми каза, че той е звярът, Риодан? Защо трябваше да го убием? Знам, че не е защото не може да се контролира, когато е звяр. Той се контролираше снощи, когато ме спаси от Книгата. Може да се променя, когато пожелае, нали? Какво стана в Сребрата? Мястото ли оказва някакъв ефект върху вас? Може би ви прави неконтролируеми?

Едва не се плеснах по челото. Баронс ми беше казал, че се татуира с черни и червени защитни руни, защото използването на черна магия си има цена, освен ако не вземеш мерки да се защитиш срещу отката. Дали използването на АУ е изисквало най-черния вид магия, за да подейства? Дали би изпълнило искането му магически да го транспортира до мен, независимо къде съм, но да го прехвърли в най-мрачната му, най-дивата му версия като цена?

– Заради начина, по който той стигна там, нали? – казах. – Магията, която двамата сте създали, го е пратила при мен, както е трябвало, но цената е била да се превърне в най-малкия общ знаменател от самия него. Ненормална машина за убиване. Което той е сметнал за приемливо, защото ако умирам, вероятно ще ми трябва машина за убиване. Защитник, който да се появи и да покоси всички мои врагове. Това е, нали? – Риодан беше напълно неподвижен. Дори и мускул не трепваше по лицето му. Не бях сигурна дали диша.

– Знаел е какво ще стане, ако натисна АУ и сте направили планове как да се справите – това беше Баронс. Винаги мисли, винаги оценява рисковете, когато съм замесена аз. – Татуирал ме е, за да надуши белега си на мен и да не ме убие. А ти е трябвало да го проследиш. Затова двамата носите тези гривни. За да можете да се намирате. И да го убиеш, за да може да се върне в човешката си форма, а аз никога да не разбера. Аз съм спасена и нямам никаква идея, че Баронс го е направил или че понякога се превръща в звяр. Но ти се издъни. И затова той ти беше бесен сутринта по телефона. Твоят провал да го убиеш е пуснал котката от чувала.

Един малък мускул заигра на челюстта му. Беше вбесен. Определено бях права.

– Той винаги може да надхитри цената на черната магия – възхитих се аз. – Когато го убиеш, той се връща точно същият, какъвто е бил преди, нали? Може да татуира цялото си тяло със защитни руни, а когато му свърши кожата, се самоубива, за да може да се върне чист и да започне отначало – затова татуировките му не бяха винаги едни и също. – Говорим за истинска карта „измъкни се от затвора“! И ако ти не беше оплескал плана, никога нямаше да разбера. Твоя е вината, че знам, Риодан. Това, мисля, означава, че не трябва да убиваш мен, а себе си. О, не, чакай! – казах саркастично – Това не би подействало, нали?

– Знаеш ли, че докато беше в Сребрата, Книгата посети манастира.

Трепнах.

– Дани ми каза. Колко шийте зрящи уби?

– Няма значение. Защо мислиш, че е отишла в манастира?

Няма значение, друг път! Да си неспособен да умреш (все още ми беше трудно да го възприема и не бях сигурна, че мога да намеря изобретателни начини да го изпробвам) му беше дал високомерието на Фае и презрение към смъртните.

– Нека позная! – казах язвително. – Това някак също е по моя вина?

Риодан натисна бутон на бюрото си и каза в интеркома:

– Кажи на Баронс да ги остави, където са! По-безопасно е там. Ще я доведа при тях. Имаме проблем. Голям – той освободи бутона. – Да – каза на мен, – твоя е. Мисля, че когато не е могла да те намери, е отишла в манастира да те търси, опитала се е да хване следите ти.

– И другите ли вярват в това, или е твоя лична заблуда? Перспектива, Риодан! Намери перспектива!

– Не на мен ми трябва.

– Защо ме мразиш?

– Нямам никакви емоции към теб, Мак. Грижа се за моето. Ти не си моя – той мина край мен, притисна длани към вратата и застана да чака да изляза. – Баронс иска да видиш родителите си, затова помни, че са тук! С мен.

– Чудесно! – измърморих.

– Позволявам да живеят против убеждението ми като услуга към Баронс. А услугите ми свършват. Помни и това!


Деветнадесет


− Сложил си ги в стъклена стая? Не можа ли да им осигуриш малко уединение? – взирах се в родителите си през стената. Въпреки че беше уютно обзаведена с килими, легло, диван, малка маса и два стола, стаята беше направена от същото стъкло, като кабинета на Риодан, само че наопаки. Мама и тате не можеха да виждат навън, но всички останали можеха да виждат вътре.

Погледнах наляво. Душът имаше някаво ограждение, тоалетната нямаше.

– Те знаят ли, че хората могат да ги виждат?

– Аз им пощадявам живота, а ти искаш уединение! Не е заради теб. Или тях. Това е застраховка за мен – каза Риодан.

Баронс се присъедини към нас.

– Казах на Фейд да донесе чаршафи и тиксо.

– За какво? – бях ужасена. Дали щяха да увият родителите ми в чаршафи и да ги облепят с тиксо?

– Могат да залепят чаршафи по стените.

– О! – казах. – Благодаря! – промърморих. За момент замълчах и ги гледах през стъклото. Татко седеше на дивана срещу мама, държеше ръцете ù и говореше тихо. Беше здрав и красив както винаги, а допълнителното сребро в косата му само го правеше да изглежда по-изискан. Мама имаше изцъкления поглед, който добиваше, когато не може да се справи, и знаех, че той вероятно ù говори за нормални, ежедневни неща, за да я върне в реалност, с която можеше да се справи. Не се съмнявах, че я уверява, че всичко ще бъде наред, защото това правеше Джак Лейн. Излъчваше безопасност и сигурност, караше те да вярваш, че може да достави всичко, което е обещал. Това го правеше толкова добър адвокат, толкова чудесен баща. Никое препятствие не изглеждаше твърде голямо, никоя заплаха не беше твърде страшна, щом тате беше наоколо.

– Трябва да говоря с тях.

– Не – каза Риодан.

– Защо? – настоя Баронс.

Поколебах се. Не бях казвала на Баронс, че съм ходила до Ашфорд с В’лане, не бях признала, че съм подслушала разговор между родителите си, в който обсъждаха обстоятелствата около нашето осиновяване, нито че татко беше споменал пророчество за мен – това, в което се твърдеше, че накрая обричам целия свят.

Нана О’Райли – деветдесетгодишна жена, която с Кат посетихме в дома ù до морето, беше споменала две пророчества. Едно, което обещаваше надежда, другото – предупреждение за гибел на Земята. Ако наистина бях част от тях, бях решена да изпълня първото. Исках да знам повече за второто, за да мога да го избегна.

Исках имената на хората, с които татко беше говорил преди всички тези години, когато е отишъл до Ирландия, за да търси медицинското досие на Алина, когато тя беше болна. Исках да знам точно какво са му казали.

Но нямаше начин да попитам за това пред Баронс и Риодан. Ако усетеха дори най-слабия полъх за някакво пророчество, в което се твърди, че обричам света, можеше да ме заключат и да изхвърлят ключа.

– Липсват ми. Трябва да знаят, че съм жива.

– Знаят. Записах как влизаш, а Баронс им показа записа – Риодан направи пауза, после добави: – Джак настоя.

Погледнах рязко Риодан. Това да не беше лека усмивка на лицето му? Той харесваше баща ми. Бях го чула в гласа му, когато го нарече Джак. Той го уважаваше. Засиях вътрешно. Винаги съм се гордяла с баща ми, но когато някой като Риодан го харесва... Въпреки че не можех да понасям собственика на „Честър“, го приех като комплимент.

– Жалко, че не си наистина негова дъщеря. Той има силна кръв.

Хвърлих му поглед, който бях научила от Баронс.

– Никой не е сигурен точно откъде си дошла, нали, Мак?