Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Биологичната ми майка е Айла О’Конър, водач на Убежището на шийте зрящите – информирах го студено.

– Нима? Защото поразрових, когато Баронс ми каза какво е казала старата О’Райли, и се оказва, че Айла е имала само едно дете, не две. Името ù е Алина. А тя е мъртва.

– Очевидно не си разровил достатъчно дълбоко – отвърнах. Но внезапно се почувствах неспокойна. Значи затова Нана ме беше нарекла Алина. – Сигурно ме е родила по-късно. Нана просто не е знаела.

– Айла е била единственият член на Убежището, оцелял след нощта, в която Шинсар Дъб се е освободила от затвора си.

– Откъде намираш информация? – настоях аз.

– И не е имало „по-късно“ за нея.

– Откъде знаеш това? Какво знаеш за майка ми, Риодан?

Риодан обърна очи към Баронс. В погледа, който си размениха, се четяха томове, но за съжаление нямах представа на какъв език.

Изгледах свирепо Баронс.

– А се чудиш защо не ти се доверявам? Ти не ми казваш нищо!

– Остави! Аз ще се оправя с това – каза Баронс на Риодан.

– Предлагам да свършиш по-добра работа!

– А аз предлагам да си го начукаш!

– Тя не ти е казала, че Книгата я е посетила онази нощ при Даррок. Рови в ума ù, вади мислите ù.

– Мисля, че избира само тези на повърхността – казах бързо. – Не всичко.

– Убила е Даррок, защото е научила от нея, че той знае пряк път. Чудя се какво още е научила.

Баронс завъртя глава към мен и ме загледа втренчено.

Не си ми казала нищо за това?

Ти не си ми казал нищо за майка ми? Какво знаеш за нея? За мен?

Тъмните му очи обещаваха наказание за пропуска ми.

Моите също.

Мразех това. С Баронс бяхме врагове. Това объркваше ума ми и нараняваше сърцето ми. Бях скърбяла за него, сякаш бях изгубила единствената личност, която имаше значение за мен, а сега ето ни тук – отново противници. Беше ли ни отредено да бъдем вечни врагове?

Един от нас трябва да се довери на другия – казах му.

Ти първа, госпожице Лейн!

Това беше целият проблем. Никой от нас нямаше да рискува. Аз имах дълъг списък с причини защо да не го правя и те бяха солидни. Татко би могъл да отнесе случая чак до Върховния съд, защитавайки моята страна. Баронс не вдъхваше доверие. Дори не си даваше труда да опита.

Когато адът замръзне, Баронс.

Същата скапана страница, госпожице Лейн. Същата скапана...

Преместих погледа си на средата на изречението му – очният еквивалент на размахан среден пръст.

Риодан ни гледаше строго.

– Разкарай се! – предупредих го. – Това е между него и мен. Ти трябва само да държиш родителите ми в безопасност и...

– Малко е трудно, когато си толкова шибано непредвидима.

Вратата се отвори с трясък и Лор и двама други се вмъкнаха вътре. От тях се излъчваше толкова плътно напрежение, сякаш изсмукваше кислорода от стаята.

Фейд вървеше след тях, носеше куп чаршафи и тиксо.

– Никога няма да познаеш какво влезе току-що в клуба! – каза Лор на Риодан. – Кажи ми да се променя! Кажи думата!

Очите ми се присвиха. Лор се нуждаше от разрешението на Риодан? Или беше учтивост в неговия клуб?

– Шинсар Дъб, нали? – Риодан изгледа Баронс многозначително. – Защото е ровила в ума на Мак и сега знае къде да ни намери.

– Толкова си шибано параноичен, Риодан! Защо изобщо да иска да ви намери? – попитах.

– Може би – каза един от мъжете – бихме били проклето добър превоз за нея, а не обичаме да ни използват.

– Нищо ли не си я научил за стратегия? – изстреля Риодан към Баронс.

– Не съм имал толкова много време – каза Баронс.

– Сийли. Шибан принц – каза Лор. – Има още няколко- стотин Сийли от дузина различни касти, които чакат отвън. Заплашва с война. Настоява да затвориш мястото, да спреш да храниш Ънсийли.

Ахнах.

– В’лане?

– Ти си му казала да дойде! – обвини ме Риодан.

– Тя го познава? – избухна Лор.

– Това е другото ù гадже – каза Риодан.

– Освен Даррок? – попита един от другите.

Лор погледна свирепо Баронс.

– Кога ще помъдрееш и ще затвориш устата на тази кучка завинаги?

Нивото на тестостерон се издигаше заплашително. Внезапно се притесних, че може всички да се превърнат в зверове. Щях да се озова насред глутница ръмжащи чудовища с нокти, зъби и рога, а не мислех изобщо, че белегът на Баронс ще ме защити от останалите петима. Дори не бях сигурна, че ще свърши работа и за него.

– Мислите, че Сийли са тези, от които трябва да се тревожите? – попита Фейд.

– От какво, мамка му, мислиш ти, че трябва да се тревожим? – каза Баронс нетърпеливо.

Фейд завъртя пушката си и изстреля дузина куршума в Баронс, преди някой да успее да помръдне.

– От мен.

Единствената причина да подейства беше, че Фейд го хвана неподготвен. Баронс може да се движи толкова бързо, че да го застреляш не е най-лесният начин да го убиеш.

Но той не очакваше Фейд да го застреля, а Фейд е бърз колкото Баронс.

Не знам какво са Баронс и другите, но докато някой не ми каже нещо различно, ще приемам, че всички са еднакви. Те имат засилени сетива – мирис, зрение и слух. Баронс има силата на десетима мъже, а костите му са изключително издържливи. Предполагам, че трябва да са, за да може да се трансформира така. Виждала съм Баронс да пада от десет метра и да се приземява на краката си, леко като котка.

Фейд изненада всички. Успя да застреля и Риодан, преди другите да го нападнат и да му отнемат оръжието.

Фейд се препъна назад до стената и аз помислих колко е странно, че е изгубил оръжието си, но все още държи чаршафите.

– Какво става, Фейд? – изръмжа Лор. – Отново ли си забрави лекарствата?

Фейд ме погледна.

– Родителите ти са следващите – измърка той. – Ще унищожа всичко, което обичаш, МакКайла.

Поех си дъх ужасена. Риодан не беше параноичен. Беше прав. Шинсар Дъб беше преровила мислите ми, беше взела информация за тях от ума ми и беше действала бързо.

Беше тук – в стаята с мен!

Беше научила за „Честър“ и беше дошла да огледа, да види какво може да се види.

Бях излязла от Сребрата преди три дни и това беше трети пореден ден, в който тя ме намираше!

Наистина ли беше моя вината, че беше отишла в манастира, защото не е могла да ме намери в Дъблин? Дали бях непряко отговорна за всички шийте зрящи, които бяха умрели онази нощ? Откога е била тук и е скачала от един на друг, проправяйки си път към мен?

Достатъчно дълго, за да открие родителите ми...

– В чаршафите е! – извиках. – Вземете чаршафите! – съжалих за думите си в мига, в който ги казах. Който и да я докоснеше, също щеше да бъде обладан, а другите все още имаха оръжия. – Не, не пипайте чаршафите! – изпищях.

Фейд се раздвижи и изчезна.

Другите го последваха, оставяйки ме сама.

Хвърлих се към вратата, но тя се затвори преди да стигна до нея, а нямах представа как да я отворя. Притисках длани като обезумяла на десетина места без успех.

Обърнах се и се загледах в другата стая. Ако Шинсар Дъб стигнеше до родителите ми... ако Фейд я вкараше вътре... ако ги убиеше...

Не можех да понеса да мисля за това.

Родителите ми се бяха изправили и гледаха към мен, но знаех, че не могат да ме видят. Просто се взираха в посоката, от която бяха дошли изстрелите.

Вратата изсъска, отвори се и се затвори зад мен.

– Трябва да те измъкна от тук – изръмжа Лор.

Завъртях се с копието в ръка.

– Откъде да знам, че не си Книгата?

– Виж ме! Къде бих могъл да я скрия?

Панталоните и ризата прилепваха към мускулестото му тяло като втора кожа. Проверих обувките му. Ботуши.

– Свали ги!

Той ги изрита.

– Сега ти! Сваляй палтото!

Свалих го.

– Полата също!

– Нямаме време за това – сопнах се. – Родителите ми...

– Фейд напусна клуба. В безопасност са засега.

– Това не е достатъчно.

– Ще вземем мерки. Сега сме нащрек. Някой трябва да я внесе вътре. Никой няма да влиза в горните нива на клуба или в килията на родителите ти с дрехите.

Веждите ми се стрелнаха нагоре. Това щеше да е истински шок за мама.

– Казах да свалиш полата!

– Как би могъл Фейд да ми я е подал?

– Малко вероятно е. Но не поемам рискове.

Въздъхнах, разкопчах полата и я пуснах. Пуловерът ми беше прилепнал. Носех черни прашки. Ботушите ми бяха плътно по краката ми. Нямаше къде да скрия книга.

– Щастлив ли си?

– Едва ли.

Докато закопчавах полата, хвърлих последен, жаден поглед към родителите си и се обърнах. Трепнах силно, докато той минаваше през рухналото тяло на Баронс.

Ето го мъртъв. Отново.

Знаех, че не е наистина мъртъв или поне нямаше да бъде задълго, но скръбта ми беше твърде прясна, а емоциите ми твърде усложнени.

– Колко време, докато той... – не успях да довърша, ужасена от частицата плач в гласа ми.

– Какво ти пука?

– Не ми. Имам предвид... Аз просто... Мамка му! – обърнах се и ударих стената с юмрук. Не ми пукаше, че родителите ми може да чуят глухото тупване или че стената потръпваше от ударите ми. Не ми пукаше какво мисли Лор за мен. Мразех Баронс да е мъртъв. Мразех го. Без причина. Без да го разбирам.

Удрях, докато Лор не хвана окървавения ми юмрук и не ме издърпа.

– Колко? – настоях. – Искам да знам! Отговори ми или мисли му!

Той се ухили леко.

– Какво? Ще ме нахраниш с кървави руни?

Намръщих се.

– Вие всичко ли си разказвате?

– Не всичко. При-я ми звучеше шибано очарователно. Така и не разбрах подробностите.

– Колко? Отговори ми! – използвах Гласа, за да го принудя.

– Не съм сигурен този път. Но няма да е толкова дълго, колкото последния път. И ако някога отново опиташ Гласа върху мен, жено, ще убия родителите ти лично!

− Какво трябва да направи един принц, за да получи целувка за Свети Валентин, МакКайла?

Думите се понесоха в мрака. Сякаш Ерос тичаше по кожата ми и ме бодеше със стотици мънички стрели. Дори с предизвикан от състоянието ми на При-я имунитет, все още тръпна от музикалния, чувствен глас на В’лане. Вече не започвам да се събличам, когато се появи, но дълбоко в мен има едно слънчево момиче, което не спира да го иска, особено когато той е игрив и съблазнителен.

Колко дни на Свети Валентин в живота ми са завършвали с целувка?

Можех да ги преброя на два пръста.

И това бяха прилични целувки, не страхотни. Определено нищо, което да разтърси света на една жена.

Спрях с ръка на бравата на „Книги и дреболии Баронс“. Баронс беше сменил ключалките на гаража и на задната врата, затова трябваше да паркирам Вайпъра в уличката и да обиколя отпред. Беше тежка нощ. И исках тя да свърши. Исках завивки над главата си и дълбок сън без сънища.

Едва преди няколко часа се бях утешавала с мисълта, че дори Баронс да ми е бесен, поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че е жив.

Да. Честит Свети Валентин!

– Вярвам, че човешките мъже подаряват цветя.

Внезапно бях обградена от нежния аромат на рози. Появи се букет, затъкнат в ръката ми. Венчелистчетата гъделичкаха носа ми. Земята под краката ми беше осеяна с тях. Росни, сочни, те изпускаха неземен, остър аромат.

Подпрях чело на черешовата врата. Можех да видя разрушения магазин през прозорците.

– И ти ли си дошъл, за да ме обвиниш, че съм предател? – би било типично за Фае да ме обсипе с подаръци, докато ме заплашва. Нямаше повече да се оправдавам. Да видя безжизнените очи на Баронс едва не ме беше върнало отново на ръба на скалата. Нямах представа защо толкова трудно понасях да го виждам мъртъв, когато знаех, че не е точно мъртъв. Лор ме беше уверил, че ще се върне, въпреки че не можеше да каже кога. Защо не можеше да каже кога? Трябваше ли тялото на Баронс да се излекува и дали определени рани отнемаха повече време от други?

Не можех да изхвърля картината от главата си. Сега имах две видения за Баронс, с които да се измъчвам – изкормен и застрелян. На всичко отгоре бях ужасена за родителите си. Ужасена колко лесно Книгата беше проникнала до най-близките ми. Вече не можех да оспорвам убеждението на Риодан, че Книгата ме намира. Че си играе с мен. Но защо просто не ме убие и не се свърши? Наистина ли мислеше, че аз, както каза Риодан, ще се „обърна“? Нищо у Шинсар Дъб нямаше логика. Понякога ми причиняваше смазващо главоболие и можех да я усетя, че идва от километър. Друг път, като тази вечер, нямах представа, че е в една стая с мен.