Тя убива всички, които имат контакт с мен. Но не и мен. Наранява ме, но винаги ме оставя жива. Защо?

Бях настояла Лор да премести мама и тате извън Дъблин. Той отказа дори да го обмисли. Каза, че никой от тях няма да си мръдне пръста, ако Баронс не им каже. Дотук с настояванията им за главата ми. Очевидно Баронс имаше последната дума за всичко.

Винаги можех да принудя В’лане да се пресее вътре, да ги вземе и да ги прехвърли някъде на сигурно място, само че... Е, може би е само кръвта ми на шийте зрящ, но просто не мога да поверя родителите си на Фае.

– Не съм глупак, МакКайла. Ти разиграваше Даррок. Единственият ми въпрос е защо.

Сякаш тежест падна от раменете ми. Крайно време беше някой да ми повярва. Мислех, че ще е В’лане.

– Благодаря! – казах просто.

Обърнах се и очите ми се разшириха одобрително. В’лане винаги е видение. Беше се заглушил, беше навлякъл „човешката“ си форма, но това слабо намаляваше неземната му съблазън. В черни панталони, ботуши и черен кашмирен пуловер, с дълга коса, разливаща се по гърба му, и кадифена кожа, поръсена със злато, той изглеждаше като паднал архангел.

Тази нощ беше дори още по-величествен. Чудех се дали това, че води армията на Сийли, му е дало цел, която му е липсвала, дали вече не е просто безсмъртен, обзет от скука и дребнави желания, а се превръща в истински водач на народа си. Щеше да е доста зает да се опитва да води Сийли двора. Може би ако Джейни и Бранителите бяха отстреляли и вкарали в клетка достатъчно от тях, щяха да си извадят главите от пясъка. Малко трудности и страдания биха направили услуга на Сийли.

– Никога не си се съмнявал в мен? Дори когато стоях на улицата с армията Ънсийли?

– Познавам жената, която си, МакКайла. Ако беше Фае, щеше да принадлежиш на моя двор – той ме проучи с древните си пъстри очи. – Армията ми не е толкова прозорлива, колкото съм аз. Те вярват, че си негов съюзник. Ще ги убедим в противното – усмивка докосна ъгълчетата на устните му. – Ако не друго, то твърдението ти, че Баронс е мъртъв, те издаде. Видях го тази вечер в „Честър“ – той замълча. – Не съм сигурен, как си успяла да заблудиш Ънсийли принцовете. Те бяха убедени, че е мъртъв.

Той го заяви толкова невъзмутимо, че почти пропуснах въпроса и заплахата. В копринените му думи имаше стомана. Под игривостта си В’лане беше в опасно настроение. Но защо? Знаех, че е бил в „Честър“. Нещо беше ли се случило, след като Лор ме беше отпратил и ме беше изхвърлил във Вайпъра? Дали знаеше, че и Шинсар Дъб също е била там?

– Просто малък номер, който научих – измъкнах се аз.

– Баронс никога не е бил мъртъв? Беше ли той... изваден от строя за известно време?

В’лане и Баронс се мразят. Има нещо общо с това, че Баронс е убил принцесата на В’лане преди много време. Инстинкт, много по-дълбок, отколкото бих могла да проумея, ме накара да излъжа.

– Шегуваш се, нали? Баронс е неубиваем.

– Бих искал да знам как си заблудила Ънсийли принцовете, МакКайла – отново имаше стомана в коприната. Не беше въпрос. Беше заповед.

Той се премести в свода с мен и опияняващия аромат на Фае двора, на жасмин и сандалово дърво, парфюмира деликатния аромат на пурпурни венчелистчета, смазани под ботушите му. Опасността пристъпи с него.

Килнах глава, изучавайки го. Внезапно разбрах откъде идва гневът му. Той беше докаран опасно близо до ръба не защото мислеше, че съм успяла да заблудя мрачните принцове, а защото се безпокоеше, че те са знаели, че Баронс не е мъртъв и някак са успели да заблудят него.

В’лане беше член на Висшия съвет на кралицата. Бил е подбран от водача на тяхната раса да открие истината сред придворните интриги. А се е провалил. Неспособността му да различи истина от лъжа, най-малкото от Ънсъйли, беше го разтърсила. Разбирах това. Ужасно е да осъзнаеш, че не можеш да се довериш на преценката си.

Но в този случай не грешеше. Баронс наистина беше мъртъв, а Ънсийли принцовете не бяха заблудили В’лане. Но нямах намерение да му го казвам. Не само че Баронс беше настоял да лъжа В’лане, но, изглежда, аз бях програмирана с непоколебимата повеля да пазя тайната на Баронс.

Доколкото го познавах, сигурно го беше татуирал някъде по мен.

Но все пак можех да дам на В’лане част от истината.

– Помниш ли, когато каза, че едва съм започнала да откривам какво съм?

Погледът му си изостри и той кимна. Докосна косата ми.

– Доволен съм, че я възстанови, МакКайла. Чудесна е.

Да, така е, но Баронс, изглежда, беше на друго мнение.

– Ти беше прав. Наскоро разбрах, че има едно място в мен и в него има познание, което не мога да обясня. Намирам неща, които не разбирам.

Той наклони глава, изчаквайки.

– Открих руни, които принцовете не харесваха. Използвах ги в комбинация с други, за да създам илюзия, че Баронс е мъртъв – излъгах.

Той обмисли думите ми. Ънсийли принцовете не го бяха измамили. Аз бях измамила Ънсийли. Леките линии на напрежение на лицето му се отпуснаха.

– Убедила си Даррок и принцовете, че Баронс е мъртъв, за да повярва Даррок, че ти искрено търсиш съюз с него?

– Точно.

– Защо?

Поколебах се.

– МакКайла, не може ли вече да се доверим един на друг? – каза той меко. – Какво да направя, за да те убедя? Заповядай ми, аз съм твой!

Бях толкова уморена да лъжа и да бъда лъгана, да не се доверявам и да не ми вярват.

– Той знаеше пряк път към контрола върху Шинсар Дъб. Затова Книгата го уби.

– Значи е вярно това, което чухме – прошепна той. – Не е бил Ловец все пак.

Кимнах.

– И какъв е този пряк път?

– Не можах да го измъкна от него, преди да умре.

Той ме огледа.

– Да заблудиш принцовете толкова цялостно би изисквало невероятна сила – той започна да казва нещо, после, изглежда, размисли и спря. След малко каза внимателно: – Тези руни, които си използвала, какъв цвят бяха?

– Кървавочервени.

Той остана неподвижен и ме наблюдаваше, сякаш не беше съвсем сигурен какво гледа. Почувствах се изключително неудобно. После каза:

– Те туптят ли като малки човешки сърца?

– Да.

– Невъзможно!

– Искаш ли да ги призова сега?

– Можеш да го направиш толкова лесно?

Кимнах.

– Няма да е необходимо. Приемам думата ти, МакКайла.

– Какви са те? Даррок не ми каза.

– Представям си, че е бил още по-заинтригуван от теб, след като ги е видял. Огромна сила, МакКайла. Паразити. Те се впиват във всичко, което докоснат, растат и се разпространяват като човешка болест.

Супер! Спомних си как изглеждаха по-големи в спалнята ми в апартамента на Даррок. Дали по невнимание не бях освободила друго Ънсийли зло в света?

– Използвани с Песента на Сътворението, могат да оформят непробиваема клетка – каза той. – Никога не съм ги виждал лично, но историите ни разказват, че са били използвани от първата Сийли кралица за наказание и са една от съставките, използвана в стените на Ънсийли затвора.

Трепнах.

– Как бих могла да знам нещо за руните, използвани за изграждането на стените на Ънсийли затвора?

– Точно това бих искал да знам.

Въздъхнах и разтрих очи. Още въпроси. Започваха да гризат здравия ми разум.

– Уморена си – каза той тихо. – В тази нощ на любовниците, къде ще спиш ти, МакКайла? В копринен хамак, вързан между палмови дървета, полюшващ се над тропическия бряг, с отдаден Фае любовник, който да задоволява всяко твое желание? Би ли споделила будоара на един Фае принц? Или би се качила по стълбите в разрушена книжарница, за да спиш сама в сградата на мъж, който никога не ти е вярвал и никога няма да ти се довери?

Ох!

Той докосна челюстта ми, плъзна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми.

– Каква прекрасна жена си станала! Вече не си детето, което пристигна тук преди месеци. Била си закалена. Показваш сила и решителност, съзнание и цел. Но дали си мъдра? Или си водена от сърце, което глупаво си е втълпило грешния мъж? Дали като повечето хора си неспособна на промяна? Промяната изисква признаване на грешка. Вашата раса е посветена да оправдава грешките си, не да ги поправя.

– Сърцето ми не си е втълпило никого.

– Добре. Тогава още може да бъде мое – той склони глава и ме целуна.

Затворих очи и се разтопих в тялото му. Беше приятна промяна някой да вярва в мен, да отговаря на въпросите ми, когато ги задавам, просто да бъде мил с мен, а не мога да отрека и еротичната му съблазън. Когато неговото Фае име се освободи в устата ми, дразнещо, предлагащо, чакащо да го поканя да се настани, аз въздъхнах в целувката му, той също въздъхна. Съгласни, които никога няма да съм в състояние да произнеса с гласни, съставени от нежни арии, започнаха да продупчват езика ми, карайки цялото ми тяло да разцъфти от чувствено удоволствие.

Вдишвах аромата на Фае принц и опияняващия мирис на рози. Не беше лоша целувка за Свети Валентин. Никак не беше лоша.

Той отдели време да ми даде името си, позволявайки невъзможните срички да навлязат нежно, бавно в мен, докато накрая те се наместиха и аз избухнах, треперейки, срещу него. Стоях в арката на КДБ и го целувах дълго след като неговото име беше отново мое.

Все още сияех, когато се качих по стълбите и паднах напряко на леглото си.

– Пич, какво е станало тук?

Облегнах метлата на една паднала библиотека, обърнах се и видях Дани, застанала в рамката на отворената врата на КДБ, тъпчеща протеинова закуска в устата си. Очите ù бяха присвити, сякаш попиваше разрушеното. Утринната светлина струеше в свода и обрамчваше кестенявите ù къдрици с ореол от огън. Въпреки че денят беше ясен, почти без вятър (със зашеметяващите шестнайсет градуса след скорошния сняг), не можех да се стопля дори след като включих двете газови камини.

– Затвори вратата, моля те! – казах. Бях сънувала Студеното място цяла нощ. Многократно бях изблъсквана до почти будно състояние от някакаква уплаха (подхлъзване в коварно течение, безименен ужас, който ме преследва), но всеки път кошмарът ме засмукваше обратно.

Бях катерила ледени скали в търсене на красивата тъжна жена, бях викала, сигурна, че ще я намеря точно след следващия хълм. Но на билото на всеки хълм намирах единствено десетки пясъчни часовници с фин черен пясък, който бързо изтичаше в долната половина. Бях тичала от един към друг, неистово ги бях обръщала, но те продължаваха да се изпразват за секунди.

Мигове преди да се събудя за последен път, осъзнах, че не мога да я намеря, защото съм чакала твърде дълго. Времето беше съществено, а аз бях закъсняла твърде много. Тя беше изчезнала. Надеждата, също като фините зрънца процеждащ се черен пясък, беше изчезнала.

Бях се провалила.

Бях се изкъпала и облякла, а провалът тежеше в костите ми. Обзета от отчаяна нужда да постигна някакъв напредък, да видя каквото и да е свършено както трябва, бях нападнала развалините в сринатата книжарница с метла и настървение. Разчиствах с часове. Тупах стърготини и трески от килимите на Баронс, помитах счупените стъкла в спретнати купчини.

Дани влезе наперено и затвори вратата.

– В’лане каза, че си искала да ме видиш. Не знам за какво. И тъй като не съм твърде заета тази сутрин, реших да те чуя. Ще бъде хубаво да е нещо различно от последния път, щот тогава не ми говореше като приятелка – тя се наперчи. – Той ми донесе шоколад. Пич... Сякаш съм му приятелка или нещо такова. Двамата с него си поговорихме. Казах му, че съм почти на четиринайсет и ще му отдам девствеността си някой ден.

Изстенах. Тя наистина ли му е казала това? Преди да го пратя при нея, го накарах да се закълне, че ще изключи смъртоносния еротизъм.

– Ще трябва да обсъдим надълго и нашироко твоята девственост и В’лане, щом нещата се успокоят.

– Новина, Мак! Никога няма да се успокоят. Светът е такъв, какъвто е. Това е животът сега – въпреки нехайната ù напереност и лекомисления тон, очите ù бяха студени. Бдителни.

Тежки думи. Още по-тежка за преглъщане истина. Никога нямаше да мога да я приема.

– Няма да бъде така завинаги, Дани. Няма да го позволим.

– Кво можем да направим? Светът е твърде голям. Освен тва не е толкова лошо. Докато ти не стана цялата нахакана. Мислех, че с теб сме като грахчета в Мега шушулката и че няма други зеленчуци в чинията. После ти играеш, че чукаш лорд Гадняр. Вбеси ме – тя ми хвърли поглед, пълен с думите, които никога нямаше да каже: „Ти ме изостави. Остави ме сама. Аз съм тук, но по-добре да си струва!“ Измъкна ябълка от джоба си и започна да я дъвче.