Снощи, преди В’лане да си тръгне, го помолих да я намери тази сутрин и да ù каже, че Баронс никога не е бил мъртъв, че съм била под прикритие и че съжалявам за измамата. Но извинение чрез пълномощник нямаше да свърши работа. Тя трябваше да го чуе от мен. И аз имах нужда да го кажа.

– Съжалявам, Дани! Чувствах се отвратително от това, че трябва да те нараня.

– Пич, стегни се! Не си ме наранила. Мога да поема много повече. Реших, че си в ПМС. Голяма работа. Просто исках да чуя как казваш, че си тъпачка.

– Бях тъпачка. И това може да не е тормозило теб, но мен ме побърка. Прощаваш ли ми?

Тя трепна и ме изгледа неловко. Рано развитата надарена тинейджърка е била третирана единствено по два начина – било ù е нареждано или е била пренебрегвана. Съмнявах се някой да си е дал труда някога да ù се извини за нещо.

– Да кажеш, че си постъпила като тъпачка, беше достатъчно. Боже! Ставам обидчива и чувствителна като възрастна! Ъгх! – тя обиколи останките от щанда и се опита да ми пусне усмивка, но излезе крива. – Е, какво? Миниторнадо ли е вилняло тук?

– Съблечи си палтото! – измъкнах се. Едва ли можех да кажа: „След като убих Баронс, той ми беше толкова ядосан, че разби книжарницата“.

– Да. Забравих.

Тя се измъкна от него и го остави като локва черна кожа на пода. Под него носеше опънати дънки с ниска талия, прилепнал пуловер и черни кецове. Зелените ù очи искряха.

– След като Книгата си намира превоз и се крие в хората, предполагам, че всички ще се обличаме като пачаври, а? Много тесни дрехи или кожа. Пич, всичко на всички ще виси навън, а някои от дебелите мацки в манастира ще ме докарат до идеята да си избода очите. Тесто нагоре и камилски пръсти. Гадост!

Прехапвам устна, опитвайки се да не се разсмея. Това е Дани. Нито грам такт. Както и светът около нея, тя беше такава, каквото беше и не спазваше никакви правила.

– Не всички имат супербърз метаболизъм – казвам сухо. И какво ли не бих дала за него! Бих яла шоколад на закуска, пасти за обяд и пай за вечеря.

Тя довърши ябълката и я хвърли в купчината.

– Нямам търпение да видя Баронс обаче – каза тя ентусиазирано. – А ти? Не, сигурно не ти пука. Гледала си го гол, колко? Месеци, нали?

Имаше време, когато сериозно ми се искаше да спазва някакви правила. Внезапно се бях озовала отново в мазето, гледах как Баронс върви гол из стаята и му казвах, че е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

Смених темата набързо.

– Какво става в манастира? Знам, че се махна, но как бяха нещата, преди да го направиш?

Лицето ù помръкна.

– Лоши, Мак. Наистина лоши. Защо? Мислиш да се върнеш обратно ли? Трябва да ти кажа, че не е добра идея според мен.

Добра или не, нямах избор. Според Нана, когато Шинсар Дъб избягала от манастира преди двайсет и няколко години, майка ми е била Повелителка на Убежището. Според Риодан цялото Убежище е било заличено същата нощ, с изключение на майка ми.

Нана ме беше нарекла Алина.

Според Риодан Алина беше единственото дете, което Айла е имала. Разпитът на Риодан беше упражнение по безполезност, като се има предвид колко неща останаха неизказани, а отгоре на всичко сега той беше мъртъв и нямах представа за колко време.

Това оставяше две възможности – Нана или манастира.

Манастирът беше по-близо, а обитателите му не бяха на почти един век и склонни да задрямват по средата на изречение.

Може всички членове на Убежището да са мъртви, но някои от равните на мама трябва да са още живи, дори след скорошното масово клане на Книгата. И други, освен Роуина, са познавали майка ми. И са знаели нещо, дори само слухове, за станалото в онази нощ.

А там бяха и онези библиотеки, в които трябваше да вляза. Крилото, в което не успях да проникна и в което дори В’лане получи пристъп. Като говорим за това, сетих се, че забравих да го питам какво му се е случило, когато го призовах в манастира. Отбелязах си наум да разбера.

Занимаваше ме също идеята да се изправя пред Роуина и да се опитам да изтръгна истината от нея. Чудех се дали силата на умствената принуда, която Даррок вярваше, че старата жена притежава, беше подобна на силата, която наскоро бях открила у себе си. Едно от нещата, които ме задържаха да я изпробвам, беше съзнанието, че ако го направя, не само ще изгоря моста, а ще изпепеля земята, на която стоя, с всички шийте зрящи. Независимо дали бяха съгласни с решенията на Роуина, голяма част от шийте зрящите ù бяха крайно верни. Другото, което ме задържаше, беше, че не бях сигурна откъде идва тази сила, а нямах желание да издавам нещо, което Великата повелителка можеше да използва срещу мен. Освен това, какво щеше да стане, ако всичките руни, които имах, бяха някакви паразити и можеха да нанесат още по-голяма щета на нашия свят?

Все пак имаше още едно оръжие на мое разположение, което можех да изпробвам. Бях станала веща в Гласа и можех лесно да го обясня с друидско изкуство, на което Баронс ме е научил.

– Нуждая се от отговори, Дани. С мен ли си?

– Ро ще избие нитовете, ако ни пипне – предупреди тя. Очите ù блестяха и тя започваше да се замъглява от вълнение.

Усмихнах се. Обичах това хлапе. Отново се разбирахме. Още една болка в сърцето ми си отиде.

– О, тя определено ще ни хване. Възнамерявам да разменя няколко думи с дъртата – ако нещата тръгнеха накриво, щях да обуздая силата си и да оставя Дани да ни изведе или щях да призова В’лане. – Искаш ли да дойдеш?

– Майтапиш се, нали? Не бих пропуснала това за нищо на света!


Двадесет и две


Дори със суперскоростта на Дани ни откриха в южното крило за по-малко от три минути.

Ро сигурно беше поставила нови защити, за да ни усетят и да я известят, ако влезем в манастира. Чудех се как го е направила. Дали беше нещо като вещерство и изискваше стиска коса, кръв или нокът. Лесно можех да си представя старата жена да стои над бълбукащ котел, да пуска разни неща в него, да го разбърква и да се кикоти от удоволствие.

Както и да го беше постигнала, група шийте зрящи, водена от Кат, ни пресрещна на пресечката на два коридора, преди дори да сме на половината път към Забранената библиотека, в която бях влязла предишния път. Тогава бях оставила група да я претърсва, докато се опитвах да премина покрай холографския пазител към още един, както изглеждаше „задънен коридор“ на манастира.

И те като нас носеха прилепнали дрехи, в които никоя Книга не можеше да се скрие. Представях си, че след случилото се със Сенките и посещението на Шинсар Дъб, обстановката в манастира е много напрегната.

– Какво има в торбата? – попита Кат.

Отворих прозрачната найлонова торбичка, която бях донесла, и ù показах, че няма Книга в нея. След като се увериха, че не нося нищо скрито, те минаха право на въпроса.

– Великата повелителка каза, че си мъртва, каза го – каза Джо.

– После каза, че не си, но да мислим за теб като за умряла, защото си заела страната на лорд Господар, точно като Алина – обвини Клер.

– Но ти не си сестра на Алина изобщо, нали? – настоя Мери.

– След като посетихме Нана О’Райли – каза Кат, – говорих с Роуина и тя потвърди казаното от Нана за това, че Повелителката на Убежището е била О’Конър. Но каза, че Айла е умряла няколко нощи след като Книгата е избягала и са смятали, че Алина също е умряла, въпреки че тялото на момичето не било открито. Въпреки всичко, Алина е била единственото ù дете. Така че, Мак, коя си ти?

Десетки шийте зрящи се взираха в мен, чакаха моя отговор.

– Тя няма защо да ти отговаря – каза Дани войнствено. – Вие сте стадо овце, които не могат да видят какво има пред собствените им носове.

– Със сигурност можем. Виждаме шийте зряща, която се предполага, че не съществува. Това доста ме тревожи. И би трябвало – каза Кат. – А ето че ти си твърдо решена да я защитаваш. Защо искаш да го правиш?

Дани стисна устни в тънка черна и скръсти кльощавите си ръце на гърдите. Затупа с крак и се загледа в тавана.

– Само казвам, че нещата не са винаги лоши само защото ти не ги разбираш или не ги харесваш. Това е като да мислиш, че някой, който е по-умен или по-бърз, е опасен само защото има повече акъл и по-бързи крака. Не е честно. Хората не могат да избират как да се раждат.

– Ние стоим тук и чакаме да разберем – Кат обърна спокойния си сив поглед към мен. – Помогни ни, Мак!

– Вярно ли е? – попитах без заобикалки. – Че емоционалната телепатия е твоят талант на шийте зрящ?

Внезапно притеснена, Кат оправи блузата си и приглади косата си.

– Къде чу това?

Извадих бележките на Даррок от плика, пристъпих напред и ù ги предложих, но тя трябваше да ме посрещне, за да ги вземе.

Не бях донесла всичко, което бях натъпкала в раницата си, само достатъчно за жест на добра воля. Не ми пукаше какво мисли Роуина за мен, но исках да се разбирам с шийте зрящите. Част от мен мразеше този манастир, където Роуина така стегнато контролираше силата на шийте зрящите, но се беше провалила в най-голямата отговорност, която имаше. Част от мен все още искаше да му принадлежи. Моята двуполюсност се проявяваше отново.

– Намерих ги, докато бях под прикритие – наблегнах на думата – при Даррок. Претърсих апартамента му. Той имаше бележки за всичко, включително за Ънсийли, които никога не съм чувала или виждала. Мислех, че бихте искали да ги добавите към библиотеките си. Ще бъдат полезни, когато срещнете нови касти. Не знам как се е добрал до ставащото зад тези стени, но сигурно има вътрешен човек. Вероятно още има – Дани ми беше казала, че някой е саботирал защитите пред килията ми, докато бях При-я. – Може да ви се стори интересно, че талантът на Роуина е умствена принуда – казах многозначително.

– Откъде да знаем, че тези хартии не са купчина глупости, които ти си измислила? – настоя Мери.

– Вие решете! Няма вече да се защитавам.

– Не отговори на въпроса ми – каза Кат. – Коя си ти, Мак?

Срещнах ясните ù сиви очи. Кат беше единствената, за която вярвах, че премисля нещата и взима мъдро решение. Стройната брюнетка беше по-корава, отколкото изглеждаше, мислеше ясно, беше спокойна по време на стрес и се надявах някой ден да замени Роуина като Велика повелителка на манастира. Постът не изискваше най-могъщата шийте зряща, както Убежището, а най-мъдрата, жена с дългосрочни цели и визия. Кат излъчваше тиха способност, почти пълна липса на его, бърз ум и чисто сърце. Имаше моя глас със сигурност.

Ако наистина беше емоционален телепат, щеше да усети искреността ми, когато ù кажа толкова от истината, колкото знаех самата аз.

– Не знам коя съм, Кат. Наистина вярвах, че съм сестра на Алина. Все още не съм убедена, че не съм. Нана каза, че съм приличала на Айла. Очевидно достатъчно, за да изглеждам така, както е очаквала да изглежда Алина като порасне. Но точно като вас и аз чух, че Айла не е имала второ дете. Ако мислиш, че това разстройва вас, представи си какво причинява на мен! – усмихнах ù се горчиво. – Първо откривам, че съм осиновена, после разбирам, че не съществувам. Но ето ти истински шок, Кат! Според бележките на Даррок той е знаел произхода на шийте зрящите. Предполага се...

Три остри изсвирвания от свирка раздраха въздуха и шийте зрящите застанаха мирно.

– Достатъчно! – заповяда Роуина, докато плаваше зад тях, облечена в модерен, прилепнал костюм в кралскосиньо, дългата ù бяла коса беше сплетена в кралска корона около главата ù. На ушите и врата ù имаше големи перли, а на верижката, която държеше очилата ù – по-малки. – Това е всичко! Задръжте предателката и я доведете при мен! И Даниел Меган О’Мали, ако мислиш и за един скапан миг да я измъкнеш, помисли два пъти! Бъди много, много внимателна, Даниел! – обръщайки се към Кат, каза: – Дадох заповед. Подчинете се веднага!

Кат погледна към Роуина.

– Тя истината ли казва? Твоят талант наистина ли е умствена принуда?

Веждите на Роуина се събраха над деликатния заострен нос. Сините очи пламтяха.

– Бихте повярвали на лъжите ù за твърденията на бивше Фае пред това, което съм ви казвала? О, а аз мислех, че си мъдра, Кат. Може би най-мъдрата от дъщерите ми. Никога не си ме проваляла. Не ме разочаровай сега!

– Моят талант е емоционална телепатия – каза Кат. – Той е прав за това.

– Добрият лъжец знае да подправи заблудата си с някоя истина, за да придаде вкус на правдоподобност. Не съм принуждавала дъщерите си. Никога няма да го направя.