– Казвам, че е време за абсолютната истина, Велика повелителко – каза Джо. – Останали сме само триста петдесет и осем. Омръзнало ни е да губим сестрите си.

– Губим нещо повече от сестрите си – добави Мери. – Губим вяра.

– Съгласна съм – каза Клер.

– Да – замърмориха Джоузи и останалите.

Кат кимна.

– Кажи ни какво е вярвал Даррок за произхода на нашия орден, Мак!

Роуина ме загледа свирепо над носа си.

– Да не си посмяла!

Тогава го почувствах – лек натиск върху ума ми. Зачудих се дали го е използвала върху мен, когато бях около нея от нощта, в която се срещнахме. Въпреки всичко не беше заплаха за мен сега. Бях се научила да устоявам на Гласа и натиска, идващ от нея, изобщо не можеше да се сравнява с това. Бях стояла на колене и бях се рязала сама с Баронс. Бях имала адски учител.

Пренебрегнах Роуина и се обърнах към шийте зрящите.

– Даррок е вярвал, че не Сийли кралицата е донесла Шинсар Дъб в манастира, за да бъде заровена преди толкова много време...

Роуина поклати глава.

– Не прави това! Те се нуждаят от вяра. Малко други неща имат. Нямаш право да им я отнемаш. Нямаш доказателства за твърденията му.

Усетих как лекият натиск става по-силен, докато се опитваше да ме обуздае.

– Знаела си! Винаги си знаела. И както толкова много други неща никога не си им казвала.

– Ако вярваш, че семето на злото съществува в теб, то може да те погълне – тя огледа лицето ми. – О, ти със сигурност разбираш това.

– Някой може също така да спори, че ако вярваш, че в теб съществува семе на злото, имаш възможността да се научиш да го контролираш – възразих аз.

– Някой може също да спори, че незнанието е сигурност.

– Сигурността е ограда, а оградите са за овцете. Предпочитам да умра на двайсет и две, но да знам истината, вместо да живея в клетка от лъжи сто години.

– Изглеждаш много уверена в това. Чудя се, ако си подложена на изпитание, на чия страна ще застанеш.

– Илюзията не е заместител за живота – казах.

– Позволи им тяхната свещена история – каза Роуина.

– Кажи ни! – настоя Клер. – Имаме право да знаем.

Роуина извърна глава и ме погледна отстрани над носа си, сякаш бях твърде отблъскваща, за да ме гледа директно.

– Знаех от мига, в който те видях, че ще се опиташ да ни унищожиш, МакКайла или която си. Трябваше да те приспя тогава.

Кат вдиша рязко.

– Тя е личност, не животно, Роуина. Ние не приспиваме хора.

– Да, Ро – каза Дани сковано, – ние не приспиваме хора.

Погледнах към Дани. Тя се взираше в Роуина с присвити, изпълнени с омраза очи. О, да. Беше крайно време за истината между тези стени, независимо дали ни харесваха, или не. Може би Даррок грешеше. Може би написаното от него беше просто догадка. Но не можехме да оспорваме нещо, което отказвахме да приемем. А неоспорваните подозрения имат гадната склонност да растат. Аз ли не знаех! Едно растеше значително в главата ми, в сърцето ми, дори сега.

– Роуина има право – признах аз. – Не знам дали Даррок е бил прав, или не. Но трябва да знаете, че и Баронс го подозира.

– Кажи ни! – настоя Кат.

Поех дълбоко дъх. Знаех как се беше отразило на мен това, а аз не бях прекарала целия си живот с втълпявано кредо на шийте зрящ. Бях прегледала бележките на Даррок отново, преди да ги донеса. По-нататък по страниците беше написал не като хипотеза, а като факт: „Ънсийли кралят е създал шийте зрящите“.

– Даррок е вярвал, че самият Ънсийли крал е заловил Шинсар Дъб и е създал затвор за нея тук, на нашия свят. Той е вярвал, че кралят също е създал пазачи на затвора – поколебах се, после добавих мрачно: – Шийте зрящи. Според Даррок това е било последната каста Ънсийли, която мрачният крал създал.

Можеше да се чуе и падането на карфица. Никой не каза нищо. Никой не помръдна.

Сега, след като това беше казано, обърнах вниманието си към Роуина. Не се съмнявах, че знае това, което исках да разбера.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина!

Тя изсумтя и се обърна.

– Можем да го направим по лесния начин или по трудния начин.

– Глупости, дете! Няма да го правим изобщо.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина! – казах отново и този път използвах Гласа, за да ù заповядам. Той резонира, отекна обратно към мен от каменните стени на манастира. Шийте зрящите започнаха да шумят и да мърморят.

С изпъкнали очи и свити в юмруци ръце Роуина започна да плюе думи на език, който не разбирах.

Щях да ù заповядам да говори на английски, когато Кат прочисти гърлото си и излезе напред. Лицето ù беше бледо, но гласът ù беше спокоен и решителен, когато каза:

– Не прави това, Мак! Няма нужда да я принуждаваш. Намерихме книгата, която съдържа пророчествата, в Забранената библиотека, която ти отвори. Можем да ти кажем всичко, което искаш да знаеш – тя протегна ръка за документите, които бях донесла. – Може ли?

Дадох ù ги.

Тя се взря в очите ми.

– Вярваш ли, че Даррок е бил прав?

– Не знам. Бих могла да използвам Гласа върху Роуина и да видя какво знае тя. Бих могла да я разпитам цялостно.

Кат погледна отново към Роуина, която още говореше.

– Това е стар ирландски галски – каза ми тя. – Отне малко време, но го преведохме. Ела с нас! Но я накарай да млъкне, моля те! – тя потрепери. – Това не е правилно, Мак. Както и това, което направи на Нана. Нашата воля трябва да си е наша.

– И го казваш, знаейки, че вероятно е използвала принуда над всички вас от години?

– Силата ù изобщо не може да се сравнява с твоята. Има прелъстяване и изнасилване. Някои от нас подозираха, че тя има... непреодолими лидерски способности. Но все пак взимаше мъдри и честни решения.

– Тя ви лъже – казах. Кат беше много по-прощаваща от мен.

– Премълчавания. Малка, но важна разлика, Мак. Тя беше права за вярата. Ако ни беше казано като деца, че може да сме Ънсийли, можеше да тръгнем по много различен път. Освободи я! Моля те!

Гледах Кат дълго. Чудех се дали притежава нещо, освен емоционалната телепатия, някакъв емоционален балсам, който можеше да приложи, ако иска. Докато я гледах в очите, моят гняв към Роуина, изглежда, намаля. И можех да видя зрънце истина в думите на Кат. Алина и Крисчън ги бяха нарекли необходими лъжи. Чудех се, ако някой ми беше казал, когато бях на девет или десет, дали щях да си помисля, че съм обречена да бъда лоша и никога да не се опитам да бъда добра. Щях ли да си помисля: „Какъв е смисълът?“.

Въздъхнах. Животът беше толкова сложен.

– Забрави пророчеството, Роуина – заповядах.

Тя спря да говори незабавно.

Кат вдигна вежда и изглеждаше развеселена.

– Това ли наистина искаше да направи?

Трепнах.

– Не го забравяй! Просто спри да говориш за него!

Но беше твърде късно. Бях я накарала с Гласа да го забрави и можех да позная по презрителния поглед на старата жена, че всяка дума от него е била изтрита от ума ù.

– Ти си опасност за всички нас – каза тя надменно.

Прокарах ръце през косата си. Гласът беше труден.

– Дъщерите ми ще ти кажат за пророчеството, което вече не си спомням, благодарение на неумението ти в друидските изкуства. Те ще ти разкажат свободно, без принуда. Но ти ще се съгласиш с моите условия: Ще работиш с нашия орден и с никой друг! Ако си спомням формата му, знаем какво ни трябва. Ти ще я проследиш. Ние ще направим останалото с... – тя замълча и разтри чело.

– Петимата друиди и камъните – добави Кат.

– Намерили сте пророчеството и то ни казва какво да правим? – попитах.

Кат кимна.

– Искам да го видя.

Събрахме се в Забранената библиотека – малка стая без прозорци, която не беше успяла да ме впечатли, когато я бях открила. Бях разглезена в „Книги и дреболии Баронс“. Десетки лампи бяха поставени в каменната стая с нисък таван, които я къпеха в мек кехлибарен блясък, достатъчно ярък, за да държи настрана Сенките, но и достатъчно разсеян, за да ограничи щетите върху древните избледняващи страници.

Сега, когато се огледах наоколо, тя ми въздейства различно от първия път. В мое отсъствие шийте зрящите бяха организирали прашния хаос, бяха изровили старите томове от сандъците, бяха внесли шкафове и подредили книгите за лесен достъп и каталогизиране.

Обожавам книгите, те са ми в кръвта. Разхождах се из сухата каменна стая, спирах тук и там, за да прокарам ръка по крехките корици, които жадувах да докосна, но нямах желание да рискувам да повредя.

– Копираме и осъвременяваме всичко – каза Кат. – За цяло хилядолетие само Убежището е имало достъп до тези истории и записи. След още няколко века много от тях щяха да са прах – тя погледна Роуина с лек укор. – Някои от тях вече са.

– О, и ако някой ден понесеш скиптъра на моята позиция, Катрина – каза Роуина упорито, – ще разбереш ограниченията да един живот и трудния избор, който трябва да бъде направен.

– Пророчеството! – казах нетърпеливо.

Кат ни заведе до голяма овална маса. Дръпнахме столове и се настанихме около нея.

– Преведохме го толкова добре, колкото можахме.

– Някои думи не са древен ирландски галски – каза Джо, – а, изглежда, са измислени от личност, която се е обучавала сама.

– Джо е нашият преводач – каза Дани с еднакви дози гордост и презрение. – Смята, че изследванията са забавни. Сякаш нещо толкова шебано може да е забавно!

– Езикът! – сопна се Роуина.

Примигнах към нея. Тя все още ли се връзваше на това? Толкова бях свикнала с „шебан“, че вече не ми изглеждаше като ругатня.

– Той вече не е твой проблем. Ти не си ми шеф – Дани изгледа Роуина твърдо.

– О, а ти си толкова щастлива сама, нали, Даниел О’Мали? Майка ти би се изправила от гроба, ако знаеше, че дъщеря ù е напуснала манастира, дружи с Фае принц и с други със съмнителна кръв и не приема заповеди от никого на крехката възраст от тринайсет.

– Не ми пробутвай глупостите за крехката ми възраст! – изръмжа Дани. – Освен това ще бъда на четиринайсет скоро – тя грейна над масата. – Двайсти февруари, не забравяйте! Обичам шоколадова торта. Не жълта. Мразя плодове в тортата си. Шоколад върху шоколад, колкото повече, толкова по-добре.

– Ако двете не можете да мълчите, напуснете! – казах.

Книгата, която Кат отвори, беше изненадващо малка, тънка, подвързана в сива кожа и завързана с протрита кожена връв.

– Морийна Бийн е живяла сред тези стени преди малко повече от хиляда години.

– Шийте зряща, чийто талант е бил проницателност? – предположих.

Кат поклати глава.

– Не. Перачка в манастира. Наричали са я Лудата Мори за несвързаните приказки, присмивали са ù се за настояването, че сънищата са толкова истински, колкото събитията, които преживяваме. Лудата Мори вярвала, че животът не е нещо, оформено от минало и настояще, а сплитък от възможности. Вярвала е, че всеки момент е нов камък, хвърлен в езеро, създаващ вълнички, които тези „почитани сред жените“, за които се трудела, били твърде замъглени в ума, за да видят. Твърдяла, че вижда цялото езеро, всеки камък. Казвала е, че не е луда, просто претрупана – Кат се усмихна леко. – Повечето от написаното няма смисъл. Ако се е случило, не можем да го свържем със сегашните времена или да разберем знаците ù. Ако всичко, което е написала в тези страници, ще се случва занапред, ние сме едва в началото на предсказанията ù. Едва на двайста страница от началото тя разказва за бягството на Шинсар Дъб.

– Така ли я нарича?

– Нищо тук не е толкова ясно. Тя пише за велико зло, което дреме под манастира, което ще избяга, подпомогнато от „една от най-висшия кръг“.

– Една перачка е знаела за Убежището? – възкликнах.

– Как не, подслушвала е колкото е могла – произнесе Роуина.

Извъртях очи.

– Сноб до дън душа, нали?

Кат извади жълт лист от тефтер, върху който Джо беше надраскала превод, и ми го подаде.

– Има доста бърборене, преди да стигне до същината – каза ми Джо. – Била е перачка около 1000 г. сл. Хр., която никога не е виждала кола, самолет, клетъчен телефон, земетресение и няма думи, с които да опише нещата. Говори надълго и нашироко за „деня на“, в опит да определи кога ще се състои това събитие. Фокусирах се върху превода само на това, което имаше връзка с Шинсар Дъб. Все още работя върху останалите ù предсказания, но върви бавно.