Чувствам се неизмеримо по-лека, по-силна.

Даррок (вече няма да го наричам ЛГ, дори съкращението на самодоволната му титла намеква превъзходство) е изял голямо количество Ънсийли плът. Силата е плътна във въздуха около нас. Не съм сигурна какво идва от него и какво се излъчва от мен. Чудя се как лакеите му приемат факта, че канибализира собствените им събратя. Може би това, което е мерзост в Светлия двор, е обичаен порок в Мрачния, приемлив риск да бъдеш Ънсийли.

Докато приближава кръга от сребриста светлина, в който стоя, очите му се разширяват едва забележимо.

Смея се – гърлено мъркане. Знам как изглеждам. Измих се след като оставих Баронс и се приготвих грижливо. Сутиенът ми е в раницата. Косата ми е меко накъдрена и дива около лицето ми. Отне ми време да махна черните петна от дланите си. В мен няма нищо, което да не е оръжие, да не е предимство, което да използвам, за да взема, каквото искам, в това число и тялото ми. Научила съм едно-две неща от Баронс. Силата е секси. Тя оформя гръбнака ми, изпълва подканващата ми ръка.

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена.

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб, бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.

Е, стените вече паднаха. Твърде късно е.

Като се има предвид, че всеотдайно търсех тази Книга с месеци, е стряскащо колко малко мисъл съм отделила на съдържанието ù. Преглъщах каквото ми беше казано и послушно я преследвах.

Сега подозирам, че всички ме държаха тясно фокусирана върху целта да я намеря, за да запазим стените цели, така че да нямам възможност да мисля много за други възможни употреби на Шинсар Дъб.

И аз преследвах обект с неизразима сила, заобиколена от хора, които го искаха по собствени причини и нито веднъж не се замислих: „Чакай малко! Какво би могла да направи тя за мен?“.

Даррок ми каза, че с Шинсар Дъб може да върне Алина. Той каза, че я иска, за да си върне същината на Фае и за да получи отмъщение.

В’лане ми каза, че Мрачната книга съдържа цялото знание на Ънсийли краля, до последната пъклена частица от него. Каза, че я иска за Сийли кралицата, за да може тя да я използва за възвръщането на предишната слава на расата им и за повторното пленяване на Ънсийли. Той вярва, че Книгата съдържа фрагменти от Песента на Сътворението, загубена за расата им толкова отдавна, и че кралицата ще бъде в състояние да ги използва, за да пресъздаде древната мелодия. Не знам какво точно е или какво прави Песента на Сътворението, но изглежда, тя е най-голямата Фае сила.

Баронс беше този, който ми каза най-много. Каза, че Шинсар Дъб съдържа заклинания за създаване и унищожаване на светове. Нещо общо с тези фрагменти от Песента. Никога не ми обясни защо я иска. Каза, че колекционира книги. Да бе. А аз съм Ънсийли кралят.

Докато лежах и държах тялото на Баронс, бях размишлявала за възможните употреби на Шинсар Дъб за първи път по съвсем личен начин.

Особено частта за създаване и унищожаване на светове.

Всичко ми беше станало съвършено ясно.

С Шинсар Дъб можеш да създадеш свят с различно минало... и напълно различно бъдеще.

По същество можеш да върнеш времето.

Да изтриеш всичко, което не харесваш.

Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.

Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.

Да намеря Шинсар Дъб. Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя. Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.

– Ела! – усмихвам се. – Присъедини се към мен!

Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.

Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.

Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.

Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?

Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.

Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.

Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.

– Добра работа! – погледът му се стрелка между руните и лицето ми. – Какво са?

– Не ги ли разпознаваш? – контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.

В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.

– Пристъпи извън кръга сега! – нарежда той.

Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините – богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.

Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла... ако успея да му го отнема.

Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен – свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.

Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.

Смея се.

– Хвърли ми амулета сега! – изригва от мен Гласът.

Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.

Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези... неща... тези ледени неестествени отклонения... все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.

Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.

– Пристъпи извън кръга!

Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.

– Хвърли ми амулета!

Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.

През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.

Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!

Той обикаля около мен, а аз се въртя с него. Лека усмивка накъдря устните ми, очите ми светят. Аз съм заредена. Аз съм ободрена. Аз съм напомпана от силата на руните и от моята собствена сила. Ние се изучаваме един друг, сякаш сме се изправили пред нов вид.

Предлагам ръка – покана да стъпи до мен.

Той поглежда надолу към руните.

– Не съм чак толкова голям глупак – гласът му е дълбок, мелодичен. Той е красив. Разбирам защо сестра ми го е искала. Висок, със златна кожа, в него се усеща чуждоземен еротизъм, който превръщането му в смъртен не е премахнало. Белегът на лицето му привлича окото, моли пръстите да го проследят, да научат историята зад него.

Не мога да попитам колко голям глупак, защото бих се издала, че не знам за какво са руните.

– Какво е станало с Баронс – казва той след малко.

– Аз го убих.

Той проучва лицето ми и знам, че се опитва да открие всеки сценарий, който би могъл да обясни начина, по който Баронс беше осакатен и убит. Ако е прегледал тялото, е видял раната от копието и знае, че го нося. Знае, че съм намушкала Баронс поне веднъж.

– Защо?

– Уморих се от непрестанната му грубост – намигам. Нека ме мисли за луда! Аз съм. Във всеки смисъл на думата.

– Не мислех, че може да бъде убит. Фае отдавна се плашат от него.

– Оказа се, че копието е неговата слабост. Ето защо никога не искаше да го докосва.

Той попива думите ми и знам, че се опитва да реши защо оръжие на Фае би убило Джерико Баронс. Аз също бих искала да знам. Копието ли нанесе смъртоносния удар? Щеше ли да умре накрая, независимо дали Риодан му беше прерязал гърлото?

– Той те въоръжи с него. Очакваш да повярвам?

– Точно като теб, той смяташе, че съм само перушина без зъби. Вярваше, че съм твърде глупава и не подлагаше това на съмнение. „Агне на заколение“ – така се изразяваше той. Малкото агне уби лъва. Предполагам, че му показах, а? – намигам отново.

– Изгорих тялото му. Не остана нищо, освен пепел – той наблюдава лицето ми внимателно.

– Добре.

– Ако е имал някакъв начин да се преражда, повече никога няма да го направи. Принцовете пръснаха праха му в стотици измерения – погледът му вече пробива.

– Трябваше да се сетя сама. Благодаря, че го довърши вместо мен! – умът ми е в новия свят, който планирам да създам. Бях се сбогувала с този.

Бакърените очи се присвиват и блестят с презрение.

– Не си убила Баронс. Какво стана? На какво си играеш?

– Той ме предаде – лъжа аз.

– Как?

– Не е твоя работа. Имах си причини.

Гледам го как ме наблюдава. Чуди се дали изнасилването от Ънсийли принцовете и времето, което прекарах в Залата на всички дни, не са ме побъркали. Чуди се дали не съм била достатъчно нестабилна, за да полудея и наистина да убия Баронс, задето ме е вбесил. Когато отново поглежда надолу към руните, знам, че мисли, че съм достатъчно мръднала, за да го направя.

– Излез извън кръга! Държа родителите ти и ще ги убия, ако не ми се подчиниш.

– Не ми пука – присмивам се.

Той зяпва. Чува истината в думите ми.

Не ми пука. Основна част от мен е мъртва. Не я оплаквам. Това вече не е моят свят. Няма значение какво ще стане тук. В тази реалност вече живея време назаем. Ще изградя нов свят или ще умра, докато опитвам.

– Свободна съм, Даррок. Аз съм истински, напълно свободна – свивам рамене, отмятам глава и се смея.

Той вдишва рязко, когато казвам името му, и се засмивам и знам, че съм му напомнила за сестра си. Казвала ли му е тези думи някога? Дали чува радост в смеха ми, както някога е чувал в нейния?

Той прави трети кръг около мен, очите му са присвити.

– Какво се промени? Какво се е случило с теб в дните, след като отвлякох родителите ти?

– Това, което се случи с мен, започна да се случва преди много време. Трябваше да запазиш Алина жива. Мразех те за това.

– А сега?

Оглеждам го отгоре до долу.

– Сега е различно. Нещата са различни. Ние сме различни.

Очите му бързо търсят моите, от лявото към дясното и обратно.

– Какво искаш да кажеш?

– Не виждам причина да не можем да бъдем... приятели.

Той изпробва думата.