Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.

– Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? – какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?

– Не би могла да разбереш.

– Опитай! – ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.

– Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?

Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.

– Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Това ли е твоят начин да го кажеш?

– Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!

Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.

– Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен.

Нещата, които правихме заедно... – хвърлих му живописно напомняне с очи.

О, значи най-после си готова да говориш за тях? – присмя се тъмният му поглед. – Може би аз не искам сега.

Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.

Мушнах пръст в гърдите му.

– Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!

Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.

Той отблъсна пръста ми.

– Мислиш ли, че за мен беше забавно?

– За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!

– За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.

– Аз скърбях! – извиках. – Чувствах се виновна...

– Вината не е скръб – отряза ме той.

– И изгубена...

– Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.

– И... и... и... – гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.

– И какво? Какво изпита?

– Вина – извиках. Ударих го силно.

Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.

Блъснах го обратно.

– И изгубена.

– Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече – погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?

– Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.

– И е трябвало да се чувстваш виновна.

– Ти също!

– Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!

– О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.

– С врага.

– Пука ли ти как съм продължила, след като съм го направила? Не беше ли това урокът, на който се опитваше да ме научиш? Че приспособимостта е начин за оцеляване? Не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно да легна и да се откажа, след като мислех, че си мъртъв? Но не го направих. Знаеш ли защо? Защото един непоносим идиот ме научи, че начинът, по който продължаваш, е от значение.

– Думата, която трябваше да е подчертана, беше начинът. Като в почтено.

– Какво място има честта в лицето на смъртта? И моля те, ти почтено ли уби онази жена, която изнесе от Среброто в кабинета си?

– Не би могла да разбереш и това.

– Това е отговорът ти за всичко, нали? Не бих могла да разбера, затова ти не си даваш труда да ми кажеш. Знаеш ли какво мисля, Джерико? Ти си страхливец. Не използваш думи, защото не искаш никой да те държи отговорен – обвиних го аз. – Няма да кажеш истината, защото тогава някой може да те съди и да не дава...

– ...няма нищо общо с това и...

– ...Господ наистина да станеш близък с мен...

– ...не давам пукната пара дали ще бъда съден...

– ...и нямам предвид да се опиташ да правиш секс с мен...

– ...не съм се опитвал да правя секс с теб...

– ...нямам предвид точно в този момент. Имам предвид...

– ...щеше да е невъзможно и без това, защото тичахме. Нямам никаква скапана идея защо тичахме – каза той раздразнено, – но ти си тази, която започна, и ти си тази, която спря.

– ...да събориш няколко стени между нас и да видиш какво ще стане. Не, ти си такъв страхливец, че ме наричаш по име единствено когато си сигурен, че умирам, или мислиш, че толкова не съм на себе си, че няма да забележа. Издигнал си доста голяма стена между себе си и някой, когото не харесваш.

– Не е стена. Аз просто полагам усилия да ти помогна да държиш границите ни ясни. И не съм казал, че не те харесвам. „Харесвам“ е толкова детинска дума. Посредствените хора харесват неща. Единственият въпрос с някакво важно емоционално съдържание е: „Можеш ли да живееш без нея“?

Знаех отговора на този въпрос, доколкото засягаше него, и не ми харесваше изобщо.

– Мислиш, че аз се нуждая от помощ, за да разбера къде са границите помежду ни? Ти разбираш ли къде са те? Защото на мен ми изглеждат доста проклето тайнствени и подвижни.

– Ти си тази, която спори за имената, с които се наричаме.

– Как наричаше Фиона? Фио! Колко очарователно! О, ами онази глупачка в Каза Бланк, която срещнахме в нощта, когато се запознах с онзи странен мъж МакКейб? Мерилин!

– Не мога да повярвам, че помниш името ù! – измърмори той.

– Нарече я с пълното ù първо име, а дори не я харесваше. Но не и мен. О, не. Аз съм госпожица Лейн. От цяла скапана шибана вечност.

– Нямах представа, че имаш такава мания за името си, Мак – озъби се той.

– Джерико – озъбих се в отговор и го блъснах.

Той стисна и двете ми китки с една ръка, за да не мога отново да го ударя. Това ме разгневи. Ударих му една глава.

– Мислех, че си умрял заради мен!

Той ме блъсна до стената и притисна врата ми с ръка, за да не мога отново да го ударя с глава.

– Мамка му, затова ли е всичко?

– Ти не умря. Ти ме излъга. Подремнал си малко и ме остави на онази скала да мисля, че съм те убила!

Той огледа лицето ми с присвити очи.

– А, разбирам. Мислела си, че това, че умрях за теб означава нещо. Да не го уви в романтика? Композира ли сонети, с които да увековечиш великата ми саможертва? Накара ли те да ме харесваш повече? Трябва ли да съм мъртъв, за да те накарам да ме видиш? Събуди се, мамка му, госпожице Лейн! Умирането е надценено. Човешката сантименталност го е изкривила до последния акт на любов. Най-голямата глупост на света. Да умреш за някого не е трудно. Мъжът, който умира, бяга. Чисто и просто. Край на играта. Край на болката. Алина беше късметлийката. Опитай се да живееш за някого! Във всичко – добро, лошо, трудно, лесно, радост, страдание. Това е трудно.

„Алина беше късметлийката.“ Аз също мислех това и ме беше срам, че го мислех. Ударих го толкова силно, че той се препъна по гладкия черен под, и докато политаше надолу, внезапно почувствах ужас да го гледам как се препъва. Никога не съм искала да го видя да се препъва, затова го сграбчих и двамата паднахме на колене на черния под.

– Проклет да си, Джерико!

– Късно е, Момиче-дъга – той сграбчи в юмрук косата ми. – Някой те изпревари – той се засмя и когато отвори уста над моята, зъби на хищник одраскаха моите.

Да, точно от това се нуждаех, от това се бях нуждаела от деня, в който се събудих в онова мазе и напуснах леглото му. Езикът му в устата ми, ръцете му по кожата ми. Огънят на тялото му върху моето. Сграбчих главата му с две ръце и притиснах уста към неговата. Усетих собствената си кръв от върха на зъбите му. Не ми пукаше. Не можех да се доближа достатъчно. Нуждаех се от груб, силен, бърз секс, последван от часове и часове бавно и интимно изчерпателно чукане. Нуждаех се от седмици в леглото с него. Може би ако имах охотен, съзнателен секс с него достатъчно дълго, щях вече да го преживея.

Някак се съмнявах в това.

Той изсъска.

– Шибаното Фае е в устата ти. Ако имаш мен в устата си, няма да имаш никой друг! Или не получаваш мен – той засмука езика ми здраво и усетих как името на В’лане се разплита от центъра му. Той го изплю като незатегната обеца на пиърсинг. Не ми пукаше. И без това нямаше достатъчно място за двамата в устата им. Притиснах се към тялото му, триейки се отчаяно в него. Колко време беше минало, откакто беше в мен? Твърде дълго. Сграбчих краищата на ризата му и я разпрах, а копчетата се разхвърчаха. Нуждаех се от усещането на кожата му, която допира моята.

– Още една от любимите ми ризи. Какво не ти харесва в гардероба ми? – той пъхна ръце под моята риза и разкопча сутиена ми. Когато ръцете му подразниха зърната ми, трепнах.

Ела, трябва да побързаш...

Млъкни! – озъбих се тихо. Бях оставила този глас в Дъблин, където ме измъчваше в стаята ми.

Всичко ще бъде изгубено... Трябва да си ти... Ела!

Изръмжах. Не можеше ли да ме остави на мира? Не беше говорила в главата ми от четиридесет и пет минути. Защо сега? Не бях заспала. Бях будна, съвсем будна и се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Върви си! – пожелах си.

– Моля те! – изстенах.

– Моля те какво, Мак? Ще трябва да си го поискаш този път, да го опишеш в подробности. Няма вече да ти давам всичко, което поискаш, без да те накарам да се помолиш за него.

– Да. Думите не значат нищо за теб, но сега настояваш за тях – казах до устата му. – Такъв си лицемер!

– А ти си биполярна. Искаш ме. Винаги си ме искала. Мислиш, че не мога да го подуша?

– Не съм биполярна – понякога той удря твърде близо до целта. Откопчах копчето на панталона му, свалих ципа и мушнах ръце вътре. Той беше твърд като скала. Боже, колко беше хубаво!

Той се вцепени, въздухът свистеше през стиснатите му зъби.

Побързай... Той идва...

– Остави ме на мира! – сопнах се.

– Само през трупа ми – каза той грубо. – Държиш пениса ми в ръце – после той ми каза къде ще бъде след това и костите ми се втечниха, опитаха се да разлеят тялото ми по пода и да го оставят да прави каквото иска с мен.

– Не ти. Тя.

– Тя коя?

Една ръка дръпна ръкава на якето ми и без да гледам разбрах, че не е неговата.

– Целуни ме и тя ще си отиде! – исках го вътре в мен толкова силно, че болеше. Бях възбудена и мокра и нищо нямаше значение, освен този момент, този мъж.

– Коя?

– Целуни ме!

Но не ме целуна. Отдръпна се и погледна покрай мен и от изражението по лицето му разбрах, че не бях единствената, която я виждаше.

– Мисля, че аз и тя сме едно и също – прошепнах.

Той погледна мен, после нея, после пак мен.

– Това шега ли е?

– Познавам тази къща. Познавам това място. Не знам как иначе да го обясня.

– Невъзможно.

Вече е почти твърде късно. Ела СЕГА!

Вече не беше прошепната молба. Беше заповед, а ръката на рамото ми беше неумолима. Не можех да не се подчиня, независимо колко силно исках да остана тук и да се изгубя в секс, независимо колко отчаяно се нуждаех той да е отново в мен, колко важно беше да усетя, че сме свързани по най-първичен начин, че бях в ръцете на Джерико, в устата му и под кожата му.

И Боже, каква необходимост имах от това! Толкова, че негодувах срещу него. Никога не съм искала да искам мъж толкова. Толкова много, че ако не го получа, да изпитвам физическа болка. Никога не съм искала да чувствам, че някой мъж има такъв контрол над мен и над живота ми.

Избутах се от коленете си и минах покрай него.