Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Баронс сграбчи ръкава на палтото ми, ръкавът се разпра, когато се дръпнах.

– Трябва да поговорим за това. Мак!

Втурнах се по коридора, тичах след нея като куче, което преследва собствената си опашка.

Бялата половина от будоара, която беше на наложницата, беше застлана с росни венчелистчета и осветена от хиляди свещи. Примигващите диаманти, които се носеха във въздуха, бяха малки огнени звезди. Няколкото, които преминаха през огромното огледало към тъмната половина на краля, бяха моментално угасени, сякаш там нямаше достатъчно кислород, който да подхранва огъня, или мракът беше твърде плътен, за да позволи светлина.

Наложницата се просна гола върху купчина белоснежни хермелини пред бялата камина.

В сенките в далечния край на стаята мракът се размърда. Кралят я гледаше през огледалото. Можех да го усетя там – огромен, древен, сексуален. Тя знаеше, че той гледа. Протегна се бавно, плъзна ръце по тялото си към косата и изви гръб.

Бях очаквала да намеря другия край на ластика тук, свършващ с наложницата, но той все още ме дърпаше. Разтягаше се невидимо през огромното черно Сребро, което разделяше тяхната спалня надве.

Исках да мина през него и да се присъединя към огромната древност.

Не исках никога да стъпвам по-близо до тези сенки.

Самият крал ли ме призоваваше? Или част от краля стоеше зад мен дори сега? Трябваше да знам. Бях нарекла Джерико страхливец, но лесно можех да бъда обвинена в същото.

Нуждая се... – призова гласът.

Разбирах го. Аз също. Секс. Отговори. Край на страховете ми по един или друг начин.

Но гласът не беше дошъл от жената на килима.

Беше дошъл от тъмната страна на будоара, която беше цялата легло, защото той се нуждаеше от огромно легло. Беше заповед, която не можех да откажа. Щях да се плъзна през огледалото, а Баронс щеше да ме положи на леглото на Ънсийли краля и да ме покрие с похот и мрак. И щяхме да знаем кои сме. Всичко щеше да е наред. Най-после всичко щеше да е разкрито.

Докато се взирах в Среброто, за което знаех, че убива всеки, с изключение на краля или наложницата, внезапно отново бях на пет. В съзнанието ми се разбиха още подробности от съня ми за Студеното място и осъзнах, че има много други, които не си спомням.

Винаги трябваше първо да мина през стаята – половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта... О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот – мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

– Мак! – Джерико ме разтърсваше. – Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?

– Мак! Съсредоточи се върху мен! Погледни ме, говори с мен!

Но не можех да погледна. Не можех да се съсредоточа, защото това, което беше зад огледалото, ме зовеше цял живот.

Знаех, че Среброто няма да ме убие. Знаех го без капка съмнение.

– Съжалявам! Трябва да вървя.

Ръцете му се стегнаха върху раменете ми и се опитаха да ме обърнат.

– Махни се от него, Мак! Остави го! Някои неща няма нужда да се знаят. Животът ти не е ли достатъчен такъв, какъвто е?

Засмях се. Мъжът, който винаги настояваше да виждам нещата такива, каквито са, сега настояваше да се скрия? На килима зад него наложницата също се засмя. Главата ù се изви, брадичката ù се повдигна, сякаш я целуваше невидим любовник.

Той трябваше да е кралят. Плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

– Ела с мен! – казах и затичах към Среброто.

Изненадах се от лекотата, с която се плъзнах през черната мембрана. Бях зашеметена от студа, който ме преряза.

Мозъкът ми издаде заповед да вдишам. Тялото ми не успя да се подчини. Бях заледена от глава до пети с тънък лист блестящ лед. Той се напука, когато пристъпих, иззвънтя в краката ми и моментално отново бях заледена.

Как трябваше да дишам тук? Как е дишала наложницата?

Ледът покри вътрешната част на носа ми, устата, езика и зъбите ми, стигна чак до дробовете, сякаш всички части, които ми трябваха, за да обработват въздух, бяха обвити с непробиваем слой. Препънах се назад, търсейки другата страна на огледалото, където беше бяло и светло и имаше кислород.

Толкова ми беше студено, че едва можех да мърдам. За миг не бях сигурна, че ще успея да се върна през Среброто. Боях се, че ще умра в спалнята на Ънсийли краля, че щях да повторя историята, само че този път не бях оставила бележка.

Когато най-после се плъзнах през тъмната мембрана, топлината ме удари като от пещ, аз се препънах, полетях през стаята и се забих в стената. Наложницата, изтегната на килима, не ми обръщаше внимание. Поех въздух алчно.

Къде беше Джерико? Той можеше ли да диша от другата страна? Той имаше ли нужда да диша, или това беше естествената му среда? Погледнах обратно към огледалото, очаквайки да го видя да се движи мрачно от другата страна и да ми се мръщи, задето съм го принудила да разкрие истинската си самоличност.

Олюлях се и едва не паднах.

Бях толкова сигурна, че съм права.

Баронс се беше сринал на пода, на границата между светлина и мрак, от бялата страна на стаята.

Само двама в цялото съществуване могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и наложницата му – ми беше казал Даррок. – Всеки друг, който го докосне, моментално бива убит. Дори Фае.

– Джерико! – изтичах при него, издърпах го от огледалото и се отпуснах на пода до него. Обърнах го. Той не дишаше. Беше мъртъв. Отново.

Загледах се в него.

Загледах се в мрака на огледалото.

Среброто не беше убило мен. Но беше убило него. Значението на случилото се не ми харесваше. Никак.

Това означаваше, че аз наистина бях наложницата.

Също така значеше, че Джерико не е моят крал.

СЕГА!

Заповедта беше мощна, неудържима, Глас на ента степен. Исках да остана с Джерико. Но не можех да остана, дори животът ми да зависеше от това. А бях съвсем сигурна, че зависи.

– Не мога да дишам там.

Ти не живееш от тази страна на Среброто. Промени очакванията си! Откажи се да дишаш! Спира те страхът, а не невъзможността.

Беше ли възможно? Не вярвах. Но очевидно нямаше значение дали вярвам, защото ръцете ми ме отблъскваха нагоре, а краката ми се упътиха право към тъмното Сребро.

– Джерико! – извиках, докато сякаш бях избутвана напред.

Мразех да става така. Ненавиждах начина, по който се случваше всичко. Аз бях наложницата, но Джерико не беше кралят и това беше нещо, с което не можех да се справя. Не че бях сигурна, че бих могла да се справя, ако той наистина беше кралят. Сега бях призована на място, на което не можех да дишам и на което не живеех наистина, според безтелесния ми мъчител, а нямах друг избор, освен да зарежа Баронс, отново мъртъв, отново сам.

Внезапно вече нямах желание да науча нищо повече за себе си. Това беше достатъчно. Съжалявах, че в началото бях толкова настървена да знам. Той беше прав. Не беше ли винаги прав? Някои неща просто не трябва да бъдат узнати.

– Няма да направя това. Няма да играя глупавите ти игри, каквито и да са, който и да си ти. Връщам се към моя живот сега. Това е животът на Мак – изясних. Нямаше отговор. Само неумолимо придърпване в мрака.

Отново бях кукла на конци на невидим кукловод. Нямах избор. Бях притеглена и не можех да направя нищо.

Борех се, стиснала зъби, опитвах се да устоя на всяка крачка по пътя, но прекрачих тялото на Джерико и влезнах обратно в Среброто.

Борех се за въздух само по инстинкт.

Отново бях скована в лед в мига, в който се плъзнах в Среброто.

Преминаването през тъмното огледало вдигна някаква завеса и разкри още забравени детски спомени. Внезапно си спомних как когато бях на четири, пет, шест, се озовавах на това чуждо място нощем. Още щом кажех молитвите си, затворех очи и се унесях, една беззвучна заповед проникваше в съня ми.

Спомних си как се будех от тези кошмари, дишах тежко и треперех, и тичах при тате, плачейки, че замръзвам и се задушавам.

Чудех се какво ли е мислил за това младият Джак Лейн – осиновената му дъщеря, на която било забранено да се връща в родната си страна, била тормозена от ужасяващ студ и кошмари за задушавае. Какви ли ужаси е решил, че трябва да съм изстрадала, за да бъда уплашена по този начин?

Обичах го с цялото си сърце за детството, което ми беше дал. Беше ме закотвял с ежедневната рутина на простия живот, натъпкан със слънце и велосипеди, уроци по музика и готвене с мама в нашата светла и топла кухня. Може би ме беше оставил да бъда твърде повърхностна, в опит да противодейства на болката от тези кошмари. Но не можех да кажа, че аз бих направила нещо по-различно като родител.

Неспособността да дишам беше само едно от многото неща, които детският ум беше намирал за безкрайно ужасяващи. Докато растях, укрепена от пашкула на родителската любов, се бях научила да подтискам нощните картини и безрадостните емоции, които Студеното място предизвикваше. В тинейджърските ми години повтарящите се кошмари бяха заровени в подсъзнанието ми, оставяйки ме със силна неприязън към студа и с неясно чувство за двуполюсност, която най-после започвах да разбирам. Ако понякога картини, на които не намирах обяснение, се промъкваха през някоя пукнатина, ги приписвах на някой филм на ужасите, който бях превъртяла по телевизията.

Не се плаши! Избрах теб, защото ти можеш.

Спомних си и това. Гласът, който беше настоявал да дойда, се беше опитал да ме утеши и беше обещал, че ще бъда способна да се справя със задачата, каквато и да беше.

Никога не му бях вярвала. Ако бях способна, нямаше да се ужасявам толкова.

Разтърсих се силно, разпуквайки леда. Той падна, но моментално бях заледена отново.

Повторих отърсването, последва заледяване. Направих го още четири или пет пъти, ужасена през цялото време, че ако не продължа да го разпуквам, той ще стане толкова плътен, че накрая ще остана да стоя тук завинаги, като статуя на жена, замръзнала и забравена в покоите на Ънсийли краля.

Когато Баронс се върнеше към живот, щеше да застане от другата страна на огледалото, да се взира в мен и да се опитва да върне с рев разума ми и да ме накара да се раздвижа, но аз ще бъда там – точно пред очите му, завинаги извън досега му, защото никой, освен мен и тайнственият създател на Ънсийли расата не можеше да влезе в кралския будоар. А кой знаеше къде е кралят?

Което водеше до въпроса кой знаеше кой е кралят?

Аз наистина исках да знам, което значеше, че трябваше да намеря начин да се движа в естествената му среда. Бях го правила преди, много отдавна, в друг живот, като негова любовница, затова със сигурност можех да разбера как да го направя отново. Изглежда, си бях оставила следи.

Спира те страхът, не невъзможността.

Предполагаше се да променя очакванията си и да се справям без да дишам.