Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

– Но защо да призовава мен? Какво общо имам аз с всичко това?

– Моите чичовци казват, че тя се е смесвала с нашия клан хиляди години, за да ни подготви за момента на най-силна нужда. Чичо Киън я е видял преди четири или пет години да стои зад балюстрадата на нашата главна зала и да ни наблюдава. Той каза, че тя дошла при него по-късно в съня му и му казала, че ще бъде убита в не много далечното бъдеще и ще има нужда ние да изпълним определени задачи, за да предотвратим смъртта ù, както и за да избегнем разрушението на нашия свят. Тя предсказала, че стените ще паднат. Ние направихме всичко по силите си, за да ги задържим. Той каза, че дори във Фантазия тя изглежда преследвана и слаба. Подозирам, че по някакъв начин тя е успявала да се проектира от гроба тук, в този затвор. Тя обещала на чичо ми, че ще се върне, за да му каже подробностите, но така и не дойде повече. Изглежда, се е смесила и с твоя клан.

Тя ме е използвала. Кралицата на Фае е открила коя съм аз и ме е използвала, а аз се почувствах засегната. Знаех, че тя е далечен наследник и не е истинската кралица, която е отказала да направи мен (наложницата, допълних) Фае и да изпълни желанието на краля. И въпреки че тя не беше точно кучката, която бе посяла омраза и отмъщение, когато беше могла да използва своята невероятна власт за добро, как беше възможно кралицата на Сийли да се осмели да ме използва, за да я спася? Мен – наложницата! Мразех я без дори да съм я виждала.

Щеше ли това да свърши някога? Щеше ли в крайна сметка да се окаже, че съм просто пионка на тяхната дъска? Щях ли да продължавам да се прераждам, или да бъда принуждавана да пия от Котела, или каквото там ми се беше случило, за да прецака спомените ми и да бъда използвана отново и отново?

Извърнах се настрани с нарастващо раздразнение.

– Важното сега е да я изведем оттук. Не мога да се върна по пътя, по който дойдох. Среброто, което ме изхвърли, е два етажа по-високо откъм страната на скалите. Бях зашеметен от падането и не бих могъл да намеря проклетото нещо отново. Откъде дойде ти, момиче?

Извърнах погледа си от ковчега към него. Начинът, по който бих могла да го измъкна оттук, беше изцяло нов проблем, за който дори не бях помисляла.

– Е, със сигурност не можеш да излезеш по пътя, по който дойдох – промърморих.

– И защо да не мога, по дяволите?

Чудех се колко от знанията на Фае е успял да научи на това място. Може би моите източници грешат, а Баронс е умрял от някаква друга случайна причина, която няма никаква връзка с огледалата. Може би Крисчън ще чуе отговора ми, ще ми се изсмее и ще ми каже, че моята версия е пълна глупост и че повечето хора и Фае могат да използват това огледало или че проклятието на Крус е променило и това.

– Защото дойдох през Среброто в стаята на краля.

Той помълча за момент.

– Не е смешно, момиче.

Аз не казах нищо, само го погледнах.

– А също така е невъзможно – каза той равно.

Напъхах ръце в джобовете си и зачаках да осмисли казаното.

– Тази легенда е известна във всеки свят, в който съм бил. Има само двама, които биха могли да преминат през кралското Сребро – каза той.

– Може би проклятието на Крус е променило и това.

– Среброто в стаята на краля е първото, което той е направил и е с напълно различен състав. То е останало незасегнато. Продължили са да го използват като метод за екзекуции дълго след времето на Крус.

По дяволите! Надявах се, че той няма да каже това. Обърнах му гръб и тръгнах към ковчега. Кралицата на Фае щеше да ме накара да запищя. Чудех се защо. Вече ми беше писнало от неизвестни. Време беше за истината.

Зад мен Крисчън продължаваше да говори.

– И, хм, ти не си нито един от двамата.

– Не ми хъмкай, момче! – изимитирах нещо, което той ми беше казал веднъж, осланяйки се на шегата преди животът ми да се преобърне тотално от това, което щях да открия.

Притиснах ръцете си върху руните десет и две. Нещо прищрака. Чу се меко съскане на въздух и капакът под ръцете ми се освободи. Можех да почувствам как се повдига. Всичко, което трябваше да направя, беше да го избутам настрани.

– Само Ънсийли кралят и неговата наложница могат да използват това огледало – Крисчън продължаваше да говори.

Аз избутах капака и погледнах надолу.

Притихнах за един дълъг момент, докато осмисля видяното.

И тогава запищях.

Прави ми чест, че не пищях дълго.

Но и краткият вик на техния адски език беше достатъчно да смути недостатъчно утъпканите сняг и лед. Моят звънтящ писък отекна от отвесните скали. За разлика от нормалното ехо, той ставаше все по-силен и по-силен, рикоширайки във всяка следваща урва и аз чух тътен, който би могъл да предсказва само едно нещо – лавина.

Завъртях глава.

– Вземи я!

Крисчън се извърна, проклинайки.

– За Бога, ти отвори торбичката с камъните, нахрани ме с Ънсийли. Запищя. Ти си ходещо бед...

– Вземи я и тичай! Бързо!

Той се втурна към ковчега, после спря колебливо.

– Какво ти става? Вдигни я!

– Това е кралицата на Фае – благоговение обагри гласа му. – Забранено е да докосваш кралицата.

– Добре, тогава остани тук с нея и ще бъдете погребани живи – изплющях в отговор.

Той я измъкна.

Тя беше толкова крехка, толкова изтощена от... каквото изтощава феите, че дори и аз можех да я нося, но нямах никакво желание да я докосвам. Никога. Което, ако трябваше да се замисля, беше наистина доста смешно по един мрачен и обезпокоителен начин и затова не се замислих.

Ледът се разпука и затътна високо горе, разпръсвайки кристали над подиума.

Нямахме нужда от подканяне. Плъзнахме се надолу от замръзналия хребет и побягнахме по пътя, по който дойдох, към тесния процеп между скалите. Очертаваше се рискована надпревара с товара в ръцете на Крисчън и с лавината по петите ни.

– Какво те накара да изпищиш? – провикна се той над тътена.

– Тя ме стресна. Това е – извиках в отговор.

– Колко хубаво! Следващия път захапи чифт чорапи, става ли?

След това никой от нас не проговори. Опитвахме се да надбягаме възможността да бъдем погребани живи под снега. Подскачах между скалните стени като топче за пинг-понг. Два пъти загубвах опора и пропадах. Крисчън буквално прелиташе над мен и някак си успяваше да предпази крехката кралица. Лавината ни преследваше, тътнейки като тъмна мълния, сгромолясвайки се в дефилето, запълвайки дълбоките цепнатини със сняг.

Най-накрая стигнахме клаустрофобичния път през скалите, плъзнахме се по задници надолу по стръмния хълм, а след това хукнахме през дефилето към издигащата се крепост от черен лед.

– Замъкът на Ънсийли краля! – отбеляза с изненада Крисчън, след като се вмъкнахме през високите порти. Той погледна нагоре, надолу и встрани. – Израснах с приказки за това място, но никога не съм си представял, че ще го видя. Мислех си, че най-близкото разстояние, от което ще видя някой от легендарните Туата де, ще бъде разстоянието от мен до някой портрет. А ето ме сега. Държа кралицата на Сийли в крепостта на краля на Ънсийли – той се засмя горчиво. – И се превръщам в един от тях.

Прошепнах същата мека заповед, която отвори високите врати, и си поех дъх с облекчение, когато те се затвориха тихо пред громолящата вихрушка на снега отвън. Щеше ли лавината, която отприщих, да достигне замъка? Щеше ли да засипе вратите отвън и да ни запечати вътре по-сигурно от всеки затвор? Очаквах Крисчън да попита как съм ги затворила, но той беше толкова погълнат от гледката наоколо, че дори не обърна внимание на това.

– Сега какво? – очарованият му поглед се плъзгаше между крехката жена в ръцете му и вътрешността на черната крепост.

– Сега ще се отправим към Среброто в будоара на краля – казах аз.

– Защо? Аз не мога да мина през него, нито пък тя.

– Аз мога. И мога да доведа помощ. Мога да доведа до огледалото някой, който да поговори с теб. Ще измислим начин да те извадим оттук и ще решим как и къде да се срещнем.

Той наклони глава и се вгледа в мен за момент.

– Има нещо, което трябва да знаеш, момиче. Моят усет работи съвсем добре тук в затвора на Ънсийли.

– И?

– Това, което каза, не беше истина.

– Ще мина през огледалото. Истина ли е? – казах нетърпеливо.

Той кимна.

– Ще отида за помощ и ще доведа някой при теб. Истина ли е?

Той отново кимна.

– Тогава какъв е проблемът, по дяволите? – беше ми се събрало много. Забавянето беше недопустимо. Съзнанието ми спокойно започна да обмисля проблема. Трябваше да продължа да се движа. Нямаше да понеса да гледам дълго жената в ръцете му. Нямаше да понеса това, което тази гледка ме караше да мисля.

Той присви очи. Те отново бяха черни. Имаше време, когато това щеше да ме изнерви, но се съмнявам, че имаше нещо, което можеше да ме изнерви отново. Аз бях надмогнала стреса, бях надмогнала страха.

– Кажи ми, че възнамеряваш да ме спасиш – заповяда той.

Това беше лесно. С всеки минаващ ден разбирах Джерико все по-добре. Хората не задават правилните въпроси. И ако отговаряш на достатъчно от грешните, до момента, в който те успеят да достигнат до правилните, ти би могъл да замаеш главите им и да ги принудиш да замълчат. Колко пъти той го е прилагал върху мен? Започнах да храня ядно уважение към неговата тактика. Особено сега, когато самата аз имах какво да крия.

– Възнамерявам да те спася – казах това и нямах нужда от детектор на истината, за да чуя откровеността в гласа си. – И ще го направя колкото е възможно по-бързо. Най-важната ми задача ще бъде да те измъкна оттук – това беше истина. Имах нужда от него. Дори повече, отколкото можех да проумея.

– Истина.

– Тогава какъв е проблемът?

– Не знам. Имаше нещо – той обърна кралицата в ръцете си.

Тя носеше блестяща бяла роба. Познавах тази дреха. Кой ли я беше избрал за нея? Дали я беше избрала сама? Как и защо? Отказвах да я погледна. Прехвърлих погледа си от роклята към лицето на Крисчън.

– Кажи ми още веднъж защо изпищя – подхвърли той.

Той се беше приближил твърде много, за да бъда спокойна. Но аз познавах тази игра. Баронс ме беше обучил добре.

– Бях стресната.

– Истина. Защо?

– О! За Бога, Крисчън! Вече ти казах. Ще стоим тук цял ден, докато ме разпитваш, или предпочиташ да се махнем оттук? – пред стените на крепостта лавината бумтеше и тътнеше. Този звук нямаше нищо общо с рева, който усещах да се надига в мен. – Тя не беше това, което очаквах, ясно? – това определено беше истина. – Дори след като ти ми каза, че тя е в ковчега, аз очаквах да открия там краля на Ънсийли – подметнах, за да го отклоня от следата.

В думите ми имаше достатъчно честност, която да го успокои. Но не съвсем.

– Ако някак си ме лъжеш... – предупреди той.

Какво щеше да направи? В момента, в който осъзнаеше какво правя, щеше да бъде твърде късно. Освен това, аз не бях човекът, когото някой би искал да заплашва, без значение в какво се превръща или колко могъщ щеше да стане. Бях осъзнала, че съм много по-ужасяваща от всичко, в което той би могъл да се превърне.

– Покоите на краля са в тази посока – казах хладно. – И не ме заплашвай! Писна ми да ме използват и да ме тикат насам-натам.

Крисчън започна да се мотае. Няма по-подходяща дума за поведението му. Той беше очарован от крепостта на Ънсийли краля. Въпреки опасенията, които вероятно изпитваше за това какво щеше да му се случи, той не можеше да пренебрегне факта, че е пазител на познанието на Фае, чиито задължения са му били внушавани още от люлката. Той се опитваше да запомни всичко, което виждаше, за да може да го преразкаже по-късно на клана си. Бях доволна, че няма химикалка или хартия, иначе никога нямаше да успея да го отведа до огледалото.

– Виж това, Мак! Какво означава според теб?

Погледнах с нежелание в посоката, която сочеше. Там имаше врата, много по-малка от останалите. Имаше надпис над арката. Това беше могъща защита. Кралят е пазел тук неща, които не е искал да се загубят по света. Защитата беше счупена отдавна. Прекрасно! Надявах се, че това, което е било в тази стая, не е в моя свят. Продължих да вървя, като гледах право напред и се водех по стъпките, които бях оставила на идване. За разлика от Крисчън, аз не исках да видя нито едно проклето нещо.

– Ще имаш време да разглеждаш, докато ме няма – казах.

– Тогава ще трябва да стоя близо до Среброто, за да знам кога ще се върнеш.